Франкфурт на Баба ти

Стандартен

Значи, маме, не знам какво да кажа. Аз ли съм лошата майка, ти ли прекалено бързо стана на 17 и ми се изплъзваш все по-често къде си, с кой си, какви ги вършиш.
Ей на, сега, обади ми се преди час и ми каза, че летиш за Франкфурт днес, в 16 ч.
Ама аз, че съм на работа и че цял ден си мисля, как довечера, само да се приберем от тренировките на сестра ти, ще оправяме твоя багаж, защото утре ще летиш и че никой не ми каза, че днес е 25.07, което е датата на полета ти, докато аз бях убедена, че е утре, това никой не го интересува, нали?!
Остави другото, ами в момента подготвям за глоба един господин, който изпраща хора по младежки програми в Европа, а ти точно по такава заминаваш. И то с хора, които не познавам. Колегите ми, му казват на това „За едни майка, за други – мащеха”.
Защо, питам, ще ми звъни баба ти, да ми се кара каква майка съм, че като си пристигнал при нея на Солунска, с куфара, щяла да получи инфаркт?!
Бабиният, той, днес щял да ходи в Европа!
Хукнала да ти купи тениски.
Е ти, нямаше ли?!
Хукнала да ти обменя пари.
Нали от Европейската комисия щяха да ти възвърнат някаква сума?! То, ние, с баща ти, затова те пуснахме.
Хукнала да ти купува аналгин.
Аз нали ти бях дала за екскурзионното в Пирин, да не го изяде целия?!
Нахранила те, тикнала те в банята да се къпеш.
Все едно аз нямаше да ти кажа, да се изкъпеш, преди да тръгнеш и да те нахраня.
Имал си бил смучки по врата. Вика ми в телефонната слушалка: „къде го пращаш насмукан в Европата”.

Че да напляскам гаджето ти ли, сега?!

Защо съм излъгала, че се връщаш на 01.08, като ти си казал, че чак на 10.08 – къде съм те пуснала цяяяял месец, сам в Европата?!
Защо не съм ти дала нещо, дето ще летиш за първи път?!
Какво трябваше точно да ти дам?! Памперс?!
Как мислиш, маме, се отговаря на подобни въпроси?! То куршуми, направо.
Сестра ти и тя дошла да те изпраща. Била закусвала в 13 ч. Зърнена закуска. Баба ти й купила сладолед. Малката се окапала. Ужас! Каква майка съм, бе! Баща ти ти купил кока-кола. Как съм могла да го допусна?!
И моля ти се, купи си от летището вестник, като ти потече пак кръв от носа, да си сложиш на небцето парченце от вестника, щото само на баба ти илачите помагали. Да знаеш, че съм ти казала.
А, и да си купиш сапун от някой немски супермаркет, че трябва да си сменяш тениските все пак.
Айде, маме, лек ти полет до Франкфурт /на Майн/!
И вземи да предложиш на кмета, да прекръстят града!!!

Изкуството да си едновременно – малкият син и средното дете

Стандартен
Изкуството да си едновременно – малкият син и средното дете

 

0 – 2 г. – ревеше без причина всяка вечер. Почваше точно в 18 ч., приключваше с усмивка, точно в 19 ч., все едно си се шегувал с нервите ни.

2 – 4 г. – редеше количките педантично в колонка, като ги подравняваше отляво и отдясно, за което ме посъветваха да посещаваме психолог и да направим за всеки случай една енцефалограма. Било патология. В момента, в който психологът ти даде цветни моливи, за да ти изтълкува рисунката, ти реши да нарисуваш самолети и черни бомби, без да си виждал агресия някъде. Дори нямахме телевизор, защото го подарихме на детската градина, за да ви приемат с брат ти там.

Не можеше да изговаряш един куп звуци, гласни и съгласни, докато повечето дечица имаха проблем само с „р”-то, а ти беше горд, че „р”-то го правиш от воле. Затова пък подскачаше по едни стълби и ми обясняваше, „ат ъм мато айче дето тача доле и долу” /б.а. – аз съм малко зайче, което скача горе и долу/.

Беше впечатлително дете, с изострена чувствителност. Баща ти те носеше на ръце, когато бяхме на излет в балкана. От слънчевата поляна, преминавахме в гората и то, естествено, изведнъж се стъмни и ти ококори огромните сини очи и каза „Тута нето тава” /б.а. – тука нещо става/.

Играеше абсолютно сам, докато брат ти винаги вършеше белите си солидарно с други. Вечно тичахме в спешния център заради него, че беше много див, ти  сядаше до мен, на пейката и си клатеше крачетата, докато чакаше бати да го залепят, зашият и прочие.

Един, единствен път ме предизвика и ти изтеглих ухото от яд, тогава стоически ме изчака и ми заяви, че изобщо не те боли, защото си правиш ушите на мотор „бръм-бръм”.

4 – 5 г. – беше си останал с варицела у дома и ти пазехме тишина. Петя отиде да види, защо е толкова тихо във вашата стая и те завари да гледаш парламентарен контрол, излегнат пред телевизора, с ръце под главата. Поне час!

Горе долу, по онова време, не искаше да си обличаш приготвената ризка за детската градина, защото не ти ходела на чорапите. Правеше самостоятелен избор от гардероба и ме уверяваше как „ето тата вече тава“.

Веднъж, докато се връщахме от детската градина, брат ти търчеше напред, а теб те носех на ръце, ми каза „Мамо, спри, виж луната. Много е интересна”. Мисля, че оттогава се научих да откривам и аз необикновености…

8 г. –  бях бременна със сестра ти и я очаквахме всеки момент. Вечерта, на рождения ми ден, за да ме изненадаш, ми донесе бележник с пет шестици, които си изкарал точно на моя празник и аз се просълзих от радост. На другия ден ревях от ужас, защото класната ти ме канеше на среща с директорката на 20 ОУ, понеже си бил написал оценките си сам, че беше подписал и всички учители прецизно…

Сестра ти се роди и когато ме прибрахте от родилния дом и седнахме да вечеряме пиле със салата, татко ви сложи в чиниите двете бутчета /отдавна с него се научихме, че и крилцата са вкусни/ и ти загрижен и обезпокоен от наличието на новото бебе, попита: „сега от къде ще намерим пиле с три крака, за да има за всичките деца?”

9 г. – написа най-сладкото есе на тема „Какъв ще стана като порасна”. Обясняваше, че харесваш екипната работа, че искаш да станеш вратар и да не допускаш топката да изложи отбора ти, а когато се пенсионираш като вратар, щял си да станеш хирург, защото тогава мама ще има нужда от пластични операции.

Там някъде ми обещаваше, че като свършиш тия, двете по-горе, ще имаш парички и ще ми купиш най-хубавата спортна кола. И то червена и много бърза.

Малко след това получи приза „Най-добър вратар” в детската гарнитура на националния футболен турнир, когато играехте три поредни дни и се състезавахте с над 20 отбора /Само си спомням как ревях от вълнение, докато сестра ти, която беше откърмена и проходила, покрай тренировките ти на Славия, тъкмо си беше намерила поредния фас и го набутваше в устата/.

11 г. – тичахме постоянно по доктори, защото все те болеше корем и не знаехме какво е. Едва след като ти поставиха пълна упойка и ти направиха гастроскопията, ми каза, че много ти е било интересно да видиш какво е, затова бил целия театър!

Четеше учебника по анатомия за студенти по медицина и ми обясняваше как някой в училище те е ритнал и затова сега те боли мандибулата /долна челюст/.

13 г. – бях на работа, когато директорката ти ми се обади по телефона и ме покани на среща. Оказа се среща на още няколко родители и инспектори от детска педагогическа стая, както и районни полицаи. Отегчена, си навивах кичур коса, понеже си мислех, че е поредната амбициозна постъпка на ръководството на училището ви, да ви назидава за някоя незначителна беля, пък и кой можеше да ми разбие прекрасната представа за детето ми, който беше отличник и любимец на учителите там, защото винаги помагаше и се включваше в инициативите на школото. Някакви дечурлига били влезли без разрешение в къщата, в съседство. Викам си „голям праз”, ти и без друго вече ми беше разказал как: докато сте играли футбол в училище, топката паднала в съседния двор. Прескочили сте да я вземете и дошла полиция отнякъде, нямало проблеми де, можело да ми кажат по телефона, ама аз нямало за какво да се притеснявам…

Само не можех да разбера защо полицаите ти казаха да разкажеш всичко пред всички, защо точно ти. Предположих, че защото си най-отговорен и най-хубаво обясняваш. Нали беше тотален лидер. Те, викам си, лидерите са така, умеят да говорят пред публика. На майка си се е метнал…

Когато почна да разказваш ме погледна и те окуражих „давай, мам, с теб съм”.

Леле, като почна да обясняваш какво се е случило. Нищо общо нямаше с това, за което ми беше разказал…

Оказа се, че е имало съревнование в двора по мъжество, че сте спорили кой е по-храбър и за да го докажеш, ще влезеш в „къщата на духовете”, както я наричаха всички /изоставената и рушаща се сграда, тротоарът, пред която често беше преграждан с лента, за да не минават граждани/ и ще водиш някой с теб, за да снима, за доказателство. За зла участ обектът се охранявал от СОТ, разбили сте вратата, но сте потрошили и сензорите на охранителната инсталация, че сте проникнали чак до втория етаж по гредите на рушащите се подове и че за да докажете геройството си, сте взели и картина от там и на излизане са ви посрещнали полицаите…

Леле какво изпитах…

После ни извикаха с писмо, с баща ти. И двамата в работно време, трябваше да се извиняваме пред работодателите си, със сериозния ангажимент и да излезем пред 70 членния педаготически колектив на реномираното ти училище, за да те защитим от изключване, точно преди да кандидатстваш за гимназия. Нападаха ни словесно, заклеймяваха ви като престъпници, имаше и преподаватели на ваша страна, които трезво оценяваха глупостта и детинщината ви. Знаехме, с баща ти, че сте си за здрав бой, всички, но нямахме право да те предадем. Ти заслужаваше нашата подкрепа и обич.

Пък и двамата упражнихме психологическо-правната си реторика.

Спасихме те. Мълчах ти доста време и само ти подадох един, мой стар блузон, с който да успееш да боядисаш фасадата на училището, в най-проливния дъжд – трудово-възпитателната мярка, с  която беше наказан.

Беше изнервен дълго време. Хванах те, че пушиш. Прочетох едни смс-и, в които ме обвиняваше пред гаджето си, че не ти давам да живееш нормално /твоите представи за нормално, доста се различаваха от нашите, с баща ти/. Ревнах от обидите по мой адрес. Дълго баща ти говори с теб. После ти дойде и ме стисна здраво в прегръдка. Стояхме цяла вечност и без да говорим си казахме „Прости, обичам те”…

14 г. – пребиха теб и Стефчо, група цигани и ви ограбиха, общо 12 лв и два телефона, ден преди да се явите на олимпиадата по химия, за да се преборите за НПМГ. Стоически издържахте, когато цяла нощ прекарахме в писане на показания в районното полицейско управление. Съпреживях ужаса в очите ти, от разпознаването на заловените младежи…

После поиска да тренираш американски футбол, за кратко време натрупа солидна мускулна маса, стана набит и здрав, издължи се, сякаш съм те поливала с лейката всеки ден. Малко преди наказателното дело срещу нападателите,  подстрига косата си първи номер, нещо което озадачи всички ни, а така ми беше мъчно за непокорния ти перчем, който постоянно отмествах от очите ти…Едва после ми каза, че искаш да всяваш респект с външния си вид и че всичко е реакция от физическото и психическо нараняване, което си преживял…

Научи ме да оценявам малките неща. Когато ти се скарах, че си изкарал тройка по математика, ти ме прегърна топло и за секунди разтопи моята суровост: „Абе, маме, не ти ли е хубаво, че съм жив и здрав“…

Изяде френския език с парцалите тази година. От последните в класа, стана пръв. Направи баба си щастлива, като нито за миг не я остави сама, с болестта й, а постоянно й показваше, че ти е необходима…

Пееш фалшиво, но си любимият барабанист на тийнейджърската аудитория. Честно да ти кажа, май бяхте прави с брат ти, че не биваше да идваме, с баща ви, в Swinging Hall на първото публично участие на групата ви Save your skin. Но поне не бяхме поканили баба ви и дядо ви, както и сестра ви, да подскача еуфорично там…

15 г. – днес имаш рожден ден. Ден след ужасяващата буря, точно като денят преди толкова години, когато те раждах – ураганен вятър, удряне на прозорци, страховити облаци и ти, който дойде в 17:50, по най-естествения и щастлив начин, бял и тих, малко вълче, с трапчинка на брадата, а отнякъде Army of Lovers изливаха своята „I give my life…”  /винаги си бил нестандартен/.

Сутринта сестра ти ме попита, само ти ли имаш празник или понеже винаги сме заедно, то значи всички трябва да сме щастливи днес?!

photo

 

 

 

 

 

 

 

 

* снимка от фенка

Каза, че е карма

Стандартен

Пресичаш трамвайната линия, с лека стъпка и отнесени мисли, дълга рокля, тип гръцка богиня, черен пърхащ воал…

Почти щяхме да се разминем – аз по скърцащата пътека към администрацията, ежедневно и всячески се опитвам да й смажа сухотата, ти – към любимата си нотариална кантора – нижеш сделки и удостоверяваш истини…

 

В последния момент устата ми се сви в позиция за свирка, исках да ти изсвиря нашия сигнал, за да се обърнеш, но сутрин, рано, не съм свиркала по хората от онези, наши, любими години…

 

Случваш ми се като годишен ритуал. Година, две – никаква те няма. Още една година – среща. После пак изчезваш, после пак – среща…

 

Как ме стегна в прегръдка сутринта и не ме пускаше цели, няколко, огромни минути…

 

Помниш ли?

 „Кажи ми, Кармен, любиш ли ме ти”

 И ако си горе, в блока, се показваше на терасата и ми изсвирваше втората фраза. Ако не си – баба ти, баба Фани я довършваше и ми обясняваше, че още не си пристигнала от Пазарджик.

А помниш ли, че докато си измисляхме сигнала, който да си е нашата парола, само нашата, първоначално се бяхме спрели на парче на Юрая Хийп, но после решихме, че ще е по-културно да свирукаме оперни акорди, нали бяхме внучките на Фанка и Клементина, и ти измисли това…

 

Помниш ли колко пъти те нямаше и аз засядах, отсреща в къщата ни, продължавах да правя кюфтета от кал, сладолед от кал, забърквах десерти от иглики и теменужки и те очаквах да пристигнеш, заедно с Мария – първата ти братовчедка.

 

Помниш ли, като ти продадох един „лак” за 5 ст. Ти вярваше, че ще си намажеш ноктите и ще изглеждаш красива, аз вярвах, че съм забъркала уникалната смес от настъргани многоцветни пастели и листенца от розите на баба и че един ден ще имам собствена лаборатория…

 

Помниш ли, как ме научи да правя онова руло от бисквити, шипков мармалад и масло, с което трябваше да изненадам баба и дядо, пък то, докато ги изненадвах, от стоте дегустации „чакай, още малко да видя дали се е стегнало вече” и нищо не остана…

 

Помниш ли, когато с Мария, бързахте през центъра на Бяла Слатина да си купите нещо от аптеката и гордо ми заявихте, че аз тия работи още не ги разбирам. Вие вече сте били жени, аз – имала съм време…И се смяхте много, докато се отдалечавахте. Пък аз, нали още не съм била жена, с учуден поглед се върнах в двора на къщата и ви чаках…

 

Помниш ли, че винаги донасяхте някаква мода, нещо ново и неподозирано готино за малкото градче. Е, точно преди два дни се помъчих да направя комбинация от окъселите дънки на дъщеря си, да ги срежа на ниво – къси панталонки и да пришия шарени басмени волани, редуващи се с дантелка, плетена на една кука – кънтри поличка. Мислех си поличка „Деси & Мария”, помниш ли като се фръцкахте с по една такава пред блока …

 

Помниш ли, когато вече Бяла Слатина остана само пристан на детството, как се видяхме пред пощата на града – аз бях идвала на гроба на моите баба и дядо, ти на твоя дядо Боко…

 

Помниш ли как се оказа, че живееш в съседния апартамент до този на брат ми и как дъщеря ти си е играела с племеницата ми, без да подозират, че родителите им се познават от години…

 

Помниш ли как се засякохме на улицата в закътания ни софийски квартал, как ме запозна с Беан и с блеснали очи ми разказваше как току що влязла в немската с най-висок бал, без никой да я е подготвял, запознахме малките си дъщери, които се оказа, че сме кръстили почти с еднакви имена…

 

Година, две и пак ще изчезнеш. После ще ми се случиш, така както са били срещите на бабите ни, майките ни и както ще бъдат срещите на децата ни. Каза, че е карма…Помниш ли?!

ТОЙ – ТАТКО МИ

Стандартен

Днес е татковият ден.

Вдъхнови ме една статия, в която обясняваха, че нямало грозни жени, имало необичани дъщери.

Зададох си въпроса аз хубава ли съм. Хубава съм. Даже съм фантазия :) И тръгнах да проверявам доколко татко ми е имал пръст в това вълшебство :)

 

Хигиена и грижа за себе си:

Татко ме къпеше като малка. Показваше ми колко е важно да си чист. Освен всичко друго, оттогава обръщам внимание на ушите, глезените и табаните. И факт – имам нежни и чисти крака – всеки ден :)  И уши :) Не зная дали има връзка, но имам и най-прекрасната кожа на света. Е, малко е тъничка и прозрачна за сметка на това. То, от толкова търкане…

 

Чувственост:

Татко настръхва, докато слуша хубава музика. Ама не просто, като я чуе, а когато я слуша с всичките си сетива. Когато долавя и тихите акорди. И когато може да живее в музиката. В детството ми се учудвах. Даже се забавлявах с шегите на мама, която винаги го питаше дали вече е настръхнал, докато от радиото се лееше полифония. Тогава се научих да наблюдавам музиката. А с времето се оказа, че и аз успявам да разпознавам съвършените звуци…с кожата си. Татко обожава саксофон, аз – пан флейта.

 

Емоционалност:

Когато татко иска да пожелае нещо по празничен повод – той не успява да изкаже и една дума без да му се накъдри гласеца. Така става, защото е истински, защото желае с цялата си душа доброто, защото знае как да преведе чистата обич през сърцето и да ти я даде в послание. Научи ме да строя мост между сърцето и думите, които искам да дам на някого…

 

Моето мъжко момиче:

Татко ме взимаше с него на работа. Показваше ми важната си професия. Охраняваше труда на хората и разследваше трудови злополуки. Показа ми колко е необходимо да разбираш от работата си и да имаш желание да я работиш. Показа ми колко е отговорно да пазиш собствения си живот и този на другите. Въпреки пръснатите мозъци по земята, въпреки обгорелите трупове на загинали работници се научих да не се плаша от нещастните случаи, да помагам с каквото мога и навреме. И без припадъци, моля!

 

/Днес е световен ден на безопасността на труда! Ама, внимавайте, бе хора!/

 

Усещане за собствена значимост или обица на ухото:

Татко ми подаряваше подаръци с повод и без повод. Сега продължава да го прави. Подарък от командировка = „зная, че ме чакаш с нетърпение”; Подарък от екскурзия = „спомен от място, където се сещах за теб”; Подарък, просто за деня = „прибирам се при любимите си хора”; Подарък, поднесен с подарък за мама = „обичам майка ти, но и ти си ми важна”. Подаръкът от татко е като холограмен негов образ – когато не знаеш дали си нужен някому, хващаш се за ухото, напипваш татковата обица и се сещаш, че отдавна си значим. Божествено значим, защото някой вече е усетил смисъл от теб и те е създал…

ТОГАВА СЕ РАЖДАШ ХУБАВ!

Истории със зъби…без зъби

Стандартен

Елисавета расте и продължава да ръси :

 

„Един ден, като порасна, ще правя всичко, което ти правиш, даже и друго. Само че госпожата в детската каза, че не е чак толкова готино да си голям. Мисля, че ни завижда, дето спим на обяд. Ама то никой не спи, всички се правим…”

 

 „Мамо, знаеш ли какво е заложна къща? Виж сега ще ти го обясня, да го разбереш: нямаш пари, а искаш да си купиш дъвки. Имаш пръстен, даваш го на заложната къща, а те ти дават парите за дъвките. Ама ти ще ми се скараш, нали?”

 

 „Бари, момченцееее, ти знаеш ли какво е собственост? Тези играчки са моя соб-стве-ност и ти нямаш право да играеш с тях, освен ако не ме попиташ и аз се съглася, ясна ли съм?” /Бари е кучето ни/

 

 „В детската градина учихме какво е природно бедствие и Ема каза за бурята, малката Емичка каза за земетресението, защото се изплашваме. Тогава аз казах „и на баба косата” и всички почнаха да се смеят…Вече не им се сърдя, те не знаят колко е страшно да си загубиш косата…”

 

„Ти, като ме возиш в колата, притесняваш ли се за мен? Защото аз винаги се притеснявам за теб, когато казваш, че имаме малко бензин и не можем да ходим далече. Тогава ставаш тиха, за да не ни свърши бензина, нали?”

 

 „Не искам да ми свършва съня, когато ме будиш. Трябва да измислим нещо като ме събуждаш да не го изключвам. Ти знаеш ли как?”

 

 „1. Не се учи да караш колело изправен, срещу дърво!

 2. Не карай колело с пържена филия!

 3. Не карай между буболечките – те не внимават в колелото!

 4. Не карай колело, пил кока кола – не е полезно за кучетата!

 5. Не карай колело по блуза – може да се намачка ( блузата)!

 6. Не играй футбол като татко – ще те гипсират и ще командваш у дома…

 7. Не карай колело, когато каската ти е на село, защото майка ти е дала всичката арника на татко ти, който си лежи у дома гипсиран, а теб те боли…Прибираме се!!!”

 

- Я ми кажи знаеш ли коя думичка почва с Ъ?
– ЪндЪрграунд.
– а???
– е сега го прочетох, докато говореше оная леличка, дето тати все я гледа
( Люба Кулезич )
:)))

 

- Мамо, шпионирам Жоро и Лиа, като ме видят че им влизам в стаята, да се стреснат.

- Шпионирай мен. Остави брат си и Лиа на мира!

- Ми, не става. И да те шпионирам, ти се правиш, че не ме виждаш, но винаги знаеш, когато правя нещо…

 

- гледай сега, като ми четеш за затворите, каква гадна рисунка нарисувах: зъл магьосник и заек на каишка…

- Аз се опитвам да уча. Ти що стоиш в моята стая?

- Защото с теб ми е интересно!

 

„Тоя и тоя зъб ми се клатят. Само аз нямам дупка като се усмихвам. Дари и Мария вече карат кънки без зъби. Можеш ли да ми ги извадиш? …Ама ти вярно ли? Е, чакай малко да си обясня на зъбите, че ще ги нося в кутийката, а не в устата…”

 

„Според мен феята на зъбчето и Баба Марта са се сблъскали на прозореца тая нощ, защото ми няма зъбчето, а са ми оставили едно пони с мартеничка”

 

- Барбалета /производно на Елисавета :)/, защо в кутийката за зъбките има само един? Загуби ли си втория? Казах ти да не ги носиш в детската градина.

- Боби Андонов ми го взе. Каза, че иска да си има нещо от мен, ама истинско…

 

- Видя ли това момче, дето искаше да ме люлее? Май е влюбен в мен.

- Защо мислиш така?

- ами тръгна да ми вдига чорапите, защото се бяха смъкнали.

 

След състезание по фигурно пързаляне:

„Бях ли добра този път? Защото май бях – много ми пляскахте, видя ли колко играчки ми хвърлиха и Мариана ме тупна по дупето, ама като „Браво”, тоя път” –   http://www.youtube.com/watch?v=IMWi7tbgvZc

 

 

 

 

На Феите животът им е в младост…

Стандартен

         Когато понякога тръгна да остарявам / да, да, „тръгвам“ понякога, защото смятам, че остаряването е път. Не само в житейски смисъл.  То е намерение, решение и последица. Мисля, нямам предвид геронтологията, говоря за онова остаряване, в нас самите, което понякога се случва от лошо отражение в огледалото/ и се сещам за една жена, пълна с енергия и малко щура.

Тя е образ, който не е от близкото обкръжение, но присветва ненатрапчиво в съзнанието и проектира, онзи мисловен модел на фара в морето, който напомня за себе си,  за да може морякът да осъзнае локацията си в момента, като на мен, лично ми придава увереността, че всичко ще мине, че светът си е точно толкова огромен и спасителен, моят собствен свят – също…

Жената се казва Фея.

:)

Точно така реагирах и аз, като й чух името за първи път. Беше лаборантка във врачанската болница. Миньон, с огромни зелени очи, пълни с авантюри, хубави форми и червена коса, френско каре. И много говори. Ама говори с ампломб. За дъщеря си, за себе си, за живота, за малките му нещица. Като говори, особено за малките му нещица, ги прави големи и запомнящи се.

Преди години, Фея се пенсионира и замина при дъщеря си в Италия. Доколкото ми беше известно, помагаше при отглеждането на внучката си Мирея – Фея. С идването на малката на този свят, визуално, двете съставляваха персонажите на някой отнесен филм, спечелил награди за приказна сценография. Едната ­­- енергична, интересна, витална, докато те завърти около собствената ти ос, другата ­- крехка, нежна, срамежлива и порцеланова, като да кажеш „ах“. И мааалко капризна.

http://youtu.be/K1S5ZVjN3J4 ( като в този филм)

Мисълта за Фея ме държи отговорна за собствените ми мисли. Тези мисли за остаряването. И страха от него. Онова остаряване – вътре в мен.

Като се беше родила внучката й, ги засичам на центъра във Враца, с количката. Фея се смееше  гръмко, както само тя го може и маха с ръка, да я видя от километър. Приближавам и тя, с едрите си, стегнати оформления на горната част на торса, облякла един младежки потник, на който със златни букви изписано „Baby“. Усети, явно погледа и въпросителното ми изражение /то не че е критично, ама изненадващо ще да е било/ и с още повече звезди в очите ми обяснява: Ми, Баби станах, бе Гери! За това си го нося :)

Ей, като прихнахме и двете. Очите й – млади, живи и пълни с благодарност за всичко, което я е направил животът.

Това е да съзнаваш младостта, да си отговорен какво имаш в ръцете си и да я опазиш в съзнание, с дихание на младо момиче.

От Фея си имам и един любим израз. Него го каза, когато бяхме семейно в Италия, едно лято и тя, беше направила чудни спагети със зеленчуци от градината й. Беше си дошла от работа, защото като замина, освен че си гледаше внучето, то като стана една фръцла, способна да се самооглежда в огледалото, Фея беше тръгнала да гледа възрастни хора. Вярвам, че тия хора, до които се е докоснала тя, са живи и до днес. Просто Фея въздига за живот всичко оклюмало…

Та този следобяд, който се състоеше в един едвам преживян мързел, провокиран и от жежкия въздух, като сготви вкусотията и сервира масата, Фея не спираше да говори и така се получи, че сякаш енергията от думите й увличаше спагетите около вилицата като тайфун в море и засмуквах с уста и лелееее, какво се разнасяше в мен…онова Dolce far niente, за което се фукат италианците…И тъкмо се размазах и мислех, че вече няма на къде да се доразмажа, Фея се усмихна широко, изследвайки и изчаквайки да преглътна и пръсна в ефир една думичка, една единствена думичка, изказана с толкова съдържание и съответствие на момента, сякаш беше пулверизатор за стайни, лениви цветя, които всеки миг щяха да издишат…

„Пребиванье“

Тази дума я каза точно с тоя мек звук отзад, който подчерта нашето си провинциално наречие и с възходяща интонация, което пък събуди гърления смях в кухнята, а той още ми кънти в ушите…Абе, почти, като онзи, италианския израз, ама наш си.

От тогава, като нещо си заслужава в моя живот, му се наслаждавам, размазвам се, но му придавам и тази, значимата, женска и магическа енергия и хич не го оставям да се разтича до безкрай, че така ще остарее. Слагам едно „ПребиванЬе“ с усмивка и restart на младостта!

И така с Фея. Отдавна не сме се чували, но това ми стига за цял живот…

                                                           https://www.youtube.com/watch?v=A4o0reNjF04

Позволявай си разкош, моля!

Стандартен

Любима фраза. Ето как: 

Петкова, Петрова и Аврамова сме три колежки и приятелки, които ни свързват много неща. Особено едно от представленията на Камен Донев.

 Всяка година по това време ме напушва смях за случката по-долу и се изпълвам с благодарност на Петрова, за това как приложно ми онагледи действието на закона за привличането.                                     

                                                The Law of attraction

 Чела била книгите на Вадим Зеланд – квантов физик, чийто философски трудове постоянно ни набутваше измежду проверките, по време на командировките и особено в обедните почивки. И ни облъчваше безмилостно за това как трябва да си „позволим разкоша“ да сме щастливи. Постоянно цитираше абзаци от „Транссърфинг  на реалността“, като при все това се хилеше ала напушена.

Моя милост и Аврамова отначало не й обръщахме внимание или пък кимахме с „аха“ и продължавахме с взирането в документите. И не защото не искахме да сме Щастливи, ама нещо не бързахме да си позволим този разкош, точно щото Петрова ни караше, искахме си нашият момент на убеденост в тази емпирика да дойде сам.

Петрова ни се струваше прекалено дълга, висока и идеална за гуру. Не си бяхме представяли гуруто като манекенка, амаха :)

Обаче си имахме една мечта и тя беше да отидем трите на представлението на Камен Донев. По него време, спектакълът се играеше под единственото заглавие „Възгледите на един учител към народното творчество“, още нямаше втора част. А дългокракото ни гуру реши, че щом го искаме, то трябва да визуализираме какво искаме и то ще стане. Ще го привлечем.

 Търсих начини доста време преди това да намеря билети и хич не си бях помисляла, че за три напечатани хартийки ще трябва да си навивам часовника за два месеца напред, за един вторник, за 9:00 ч., защото ми бяха казали, че именно на този ден, в толкова часа, ще отворят касите и ще почне продажбата на билети за Негово Величество мултивалентният Донев. Визуализирах тези месеци – подавам едни пари и купувам билети. Кво толкова има да му визуализирам :)

Обаче като срещнах три, четири „ми няма билети“ по телефона и почнах да визуализирам по-често и по-изразително.

Цял план си имахме трите. Да гледаме този ден да не ходим в командировка, ако може да сме наблизо до центъра през деня, да сме и трите там, да успеем да се измъкнем преди обяд и да купим билетите. Все неща, които при обикновени обстоятелства никога не се бяха случвали.

И ето, че точно този ден се оказа супер подходящ момент да проверим теориите на Вадим Зеланд и на Петрова.

„Шефе, ние отиваме на проверка да оставим призовка, ако има нещо ще се обадим“ – лекинко поизлъгахме. Лекинко, защото Аврамова наистина имаше да оставя в центъра някаква призовка. А поизлъгахме, защото иди обяснявай на шефа си колко е важно да си Щастлив и да привличаш щастието със законите на един квантов физик и Петрова, която станеше ли въпрос за Зеланд, почваше да присветква от вълнение.

Излизаме трите и нашата пасторка по пътя към Светите билети обяснява как нямаш право да не си убеден в това, което ще се случи. Убеден си, че ще вземеш билети и толкова. Ама няма „ами ако“, „ама как“, „дано“ и прочие. То ставало. Ок, бе Петрова, не викай така! Споглеждаме се с Аврамова и си намигаме. Убедени ли сме, бе?! Е, как!

На земята проблясва монетка от 2 стотинки, взимам си я в джоба и Петрова – Видя ли? Знак!

-Добре, добре! Отиваме и КУПУВАМЕ БИЛЕТИ! И няма „ама свършиха“!!!

Убедени до мозъка на костите си вече, на последната пресечка до касата на Сатирата, завиваме откъм гърба на НАТФИЗ и о, майко мила…убежденията ни се изтъркаляха през крачолите, та в ботушите.

Опашка! Не опашчица от десетина човека, а опашка, която представляваше една дебела плитка с навързани в гроздове глави чесън, които баба ме караше да плета в далечните детски години, да ги оставяме, за да съхнат под навеса. Отгоре на всичко опашката тръгваше от касата, продължаваше покрай цялото продължение на ул. Стефан Караджа, завиваше по Раковска, та почти до кръстовището на пл. Славейков. Чудна опашка от около 400 глави, шлифери, арт палта, шалове и възпитано обути крачка, които дори не почукваха нервно по плочките, а си очакваха духовната храна. Все пак бяха първите четиристотин.

Споглеждаме се, аз и Аврамова. Петрова крачи и ни приема, ни предава.

- Къде бе, дългата? Нали се сещаш, че няма да се наредим на опашката, защото това е цял ден висене, а ние сме на работа?

- Отиваме отпред. Да проверим дали чакат за нашия спектакъл, че може да си чакат за друг и да проучим нещата.

Няма шест – пет.

По Петрова, по Петрова, та най-отпред на опашката. Даже помолих един младеж да се мръдне малко от витрината на касата, че там залепили плакат и да видя поне за кои дати става въпрос.

Сигурно си мислите „е, кво? Най-много да са си купили билетите“

Как какво, бе мили хора?!

Естествено, че си купихме билетите! Но как! Ние убедени ли сме или кво!

Момчето, което ми откри част от плаката се наведе до мен и тихичко попита:

- Камен Донев ли искате да гледате?

Аз го възприех като прихванал от артистизма на постройката, която така прилепнало цялата опашка опасваше, че чак да се навежда, пък и говори тихо и викам „Да, да, за него идваме“. Той продължава да шепти почти:
- Дайте ми парите, за колкото билети ще ви трябват!
И в този момент проследявам погледа му, който притеснено поглежда към една гранде мадона от дясната ми страна, която и тя се навела да чуе. И разбирам защо е целия мини етюд.

Тая жена с голямо Ж, с две Ж- та, ако щете, като позина с червосаната си уста под аристократичната си капела, която пък усили звука, като от рупор и се раззея:

„Хораааа, вижте гииии! Тия, тритеееее, дойдоха на бял кон и ще ми купуват билетииии“

Нямах време да си търся убеждението, защото очаквах обществената вакханалия да отпочне СЕГА! Стискам очи и чувам гласа си, който откъде се взе, така и не разбрах да казва:

„Ми кой каквото имал, с това дошъл“ и подадох банкнотите в долното зрително поле на отзивчивия момък. За всеки случай се огледах. Никой не се беше вързал на виковете за помощ на дамата – пазителка на касата.

- Петрова, Аврамова, дайте да идем на отсрещния тротоар, да не пречим тук!

И ето ни там. Убежденията ни взеха да си подават пипалата от падението си в бутушите, ама само до половина, защото се усетихме как сме дали една добра сума пари на абсолютно непознат младеж, който къде е, опаааа, няма го. Сигурно е влязъл вече в касата, успокояваме се. Но и не смеехме много да се взираме в онази посока.        `

 Поглеждам Петрова за кураж. Тя се ухилила, както обичайно. А, Аврамова – реалистично притеснена. Чакахме си. Поне десетина минути. Почти прежалих парите за тренировките на децата ми. Аврамова вика „Е, здраве да е!“…

И младежът излезе, пресече улицата, отнесе още няколко моралистични лекции от онази реститутка и ни раздаде билетите. Питахме го как да му се отблагодарим, разбрахме че има фирма за озеленяване и му подадохме визитки от нас – поне можехме да помогнем с консултация по трудово право.

Гледахме го с ей такива очи.

 Изумени, впечатлени и ЩАСТЛИВИ!

И тогава, прибирайки се по работните ни места, видяхме с Аврамова, как  Убежденията ни в Закона за привличането, крачеха високомерно две крачки пред нас. А Петрова вика „Казах ли ви?!“ и си се хилеше:)

 Та:

Позволявайте си разкоша, моля!

Искате! Визуализирате! И привличате! Лесно е!