Истории със зъби…без зъби

Стандартен

Елисавета расте и продължава да ръси :

 

„Един ден, като порасна, ще правя всичко, което ти правиш, даже и друго. Само че госпожата в детската каза, че не е чак толкова готино да си голям. Мисля, че ни завижда, дето спим на обяд. Ама то никой не спи, всички се правим…”

 

 „Мамо, знаеш ли какво е заложна къща? Виж сега ще ти го обясня, да го разбереш: нямаш пари, а искаш да си купиш дъвки. Имаш пръстен, даваш го на заложната къща, а те ти дават парите за дъвките. Ама ти ще ми се скараш, нали?”

 

 „Бари, момченцееее, ти знаеш ли какво е собственост? Тези играчки са моя соб-стве-ност и ти нямаш право да играеш с тях, освен ако не ме попиташ и аз се съглася, ясна ли съм?” /Бари е кучето ни/

 

 „В детската градина учихме какво е природно бедствие и Ема каза за бурята, малката Емичка каза за земетресението, защото се изплашваме. Тогава аз казах „и на баба косата” и всички почнаха да се смеят…Вече не им се сърдя, те не знаят колко е страшно да си загубиш косата…”

 

„Ти, като ме возиш в колата, притесняваш ли се за мен? Защото аз винаги се притеснявам за теб, когато казваш, че имаме малко бензин и не можем да ходим далече. Тогава ставаш тиха, за да не ни свърши бензина, нали?”

 

 „Не искам да ми свършва съня, когато ме будиш. Трябва да измислим нещо като ме събуждаш да не го изключвам. Ти знаеш ли как?”

 

 „1. Не се учи да караш колело изправен, срещу дърво!

 2. Не карай колело с пържена филия!

 3. Не карай между буболечките – те не внимават в колелото!

 4. Не карай колело, пил кока кола – не е полезно за кучетата!

 5. Не карай колело по блуза – може да се намачка ( блузата)!

 6. Не играй футбол като татко – ще те гипсират и ще командваш у дома…

 7. Не карай колело, когато каската ти е на село, защото майка ти е дала всичката арника на татко ти, който си лежи у дома гипсиран, а теб те боли…Прибираме се!!!”

 

- Я ми кажи знаеш ли коя думичка почва с Ъ?
– ЪндЪрграунд.
– а???
– е сега го прочетох, докато говореше оная леличка, дето тати все я гледа
( Люба Кулезич )
:)))

 

- Мамо, шпионирам Жоро и Лиа, като ме видят че им влизам в стаята, да се стреснат.

- Шпионирай мен. Остави брат си и Лиа на мира!

- Ми, не става. И да те шпионирам, ти се правиш, че не ме виждаш, но винаги знаеш, когато правя нещо…

 

- гледай сега, като ми четеш за затворите, каква гадна рисунка нарисувах: зъл магьосник и заек на каишка…

- Аз се опитвам да уча. Ти що стоиш в моята стая?

- Защото с теб ми е интересно!

 

„Тоя и тоя зъб ми се клатят. Само аз нямам дупка като се усмихвам. Дари и Мария вече карат кънки без зъби. Можеш ли да ми ги извадиш? …Ама ти вярно ли? Е, чакай малко да си обясня на зъбите, че ще ги нося в кутийката, а не в устата…”

 

„Според мен феята на зъбчето и Баба Марта са се сблъскали на прозореца тая нощ, защото ми няма зъбчето, а са ми оставили едно пони с мартеничка”

 

- Барбалета /производно на Елисавета :)/, защо в кутийката за зъбките има само един? Загуби ли си втория? Казах ти да не ги носиш в детската градина.

- Боби Андонов ми го взе. Каза, че иска да си има нещо от мен, ама истинско…

 

- Видя ли това момче, дето искаше да ме люлее? Май е влюбен в мен.

- Защо мислиш така?

- ами тръгна да ми вдига чорапите, защото се бяха смъкнали.

 

След състезание по фигурно пързаляне:

„Бях ли добра този път? Защото май бях – много ми пляскахте, видя ли колко играчки ми хвърлиха и Мариана ме тупна по дупето, ама като „Браво”, тоя път” –   http://www.youtube.com/watch?v=IMWi7tbgvZc

 

 

 

 

На Феите животът им е в младост…

Стандартен

         Когато понякога тръгна да остарявам / да, да, „тръгвам“ понякога, защото смятам, че остаряването е път. Не само в житейски смисъл.  То е намерение, решение и последица. Мисля, нямам предвид геронтологията, говоря за онова остаряване, в нас самите, което понякога се случва от лошо отражение в огледалото/ и се сещам за една жена, пълна с енергия и малко щура.

Тя е образ, който не е от близкото обкръжение, но присветва ненатрапчиво в съзнанието и проектира, онзи мисловен модел на фара в морето, който напомня за себе си,  за да може морякът да осъзнае локацията си в момента, като на мен, лично ми придава увереността, че всичко ще мине, че светът си е точно толкова огромен и спасителен, моят собствен свят – също…

Жената се казва Фея.

:)

Точно така реагирах и аз, като й чух името за първи път. Беше лаборантка във врачанската болница. Миньон, с огромни зелени очи, пълни с авантюри, хубави форми и червена коса, френско каре. И много говори. Ама говори с ампломб. За дъщеря си, за себе си, за живота, за малките му нещица. Като говори, особено за малките му нещица, ги прави големи и запомнящи се.

Преди години, Фея се пенсионира и замина при дъщеря си в Италия. Доколкото ми беше известно, помагаше при отглеждането на внучката си Мирея – Фея. С идването на малката на този свят, визуално, двете съставляваха персонажите на някой отнесен филм, спечелил награди за приказна сценография. Едната ­­- енергична, интересна, витална, докато те завърти около собствената ти ос, другата ­- крехка, нежна, срамежлива и порцеланова, като да кажеш „ах“. И мааалко капризна.

http://youtu.be/K1S5ZVjN3J4 ( като в този филм)

Мисълта за Фея ме държи отговорна за собствените ми мисли. Тези мисли за остаряването. И страха от него. Онова остаряване – вътре в мен.

Като се беше родила внучката й, ги засичам на центъра във Враца, с количката. Фея се смееше  гръмко, както само тя го може и маха с ръка, да я видя от километър. Приближавам и тя, с едрите си, стегнати оформления на горната част на торса, облякла един младежки потник, на който със златни букви изписано „Baby“. Усети, явно погледа и въпросителното ми изражение /то не че е критично, ама изненадващо ще да е било/ и с още повече звезди в очите ми обяснява: Ми, Баби станах, бе Гери! За това си го нося :)

Ей, като прихнахме и двете. Очите й – млади, живи и пълни с благодарност за всичко, което я е направил животът.

Това е да съзнаваш младостта, да си отговорен какво имаш в ръцете си и да я опазиш в съзнание, с дихание на младо момиче.

От Фея си имам и един любим израз. Него го каза, когато бяхме семейно в Италия, едно лято и тя, беше направила чудни спагети със зеленчуци от градината й. Беше си дошла от работа, защото като замина, освен че си гледаше внучето, то като стана една фръцла, способна да се самооглежда в огледалото, Фея беше тръгнала да гледа възрастни хора. Вярвам, че тия хора, до които се е докоснала тя, са живи и до днес. Просто Фея въздига за живот всичко оклюмало…

Та този следобяд, който се състоеше в един едвам преживян мързел, провокиран и от жежкия въздух, като сготви вкусотията и сервира масата, Фея не спираше да говори и така се получи, че сякаш енергията от думите й увличаше спагетите около вилицата като тайфун в море и засмуквах с уста и лелееее, какво се разнасяше в мен…онова Dolce far niente, за което се фукат италианците…И тъкмо се размазах и мислех, че вече няма на къде да се доразмажа, Фея се усмихна широко, изследвайки и изчаквайки да преглътна и пръсна в ефир една думичка, една единствена думичка, изказана с толкова съдържание и съответствие на момента, сякаш беше пулверизатор за стайни, лениви цветя, които всеки миг щяха да издишат…

„Пребиванье“

Тази дума я каза точно с тоя мек звук отзад, който подчерта нашето си провинциално наречие и с възходяща интонация, което пък събуди гърления смях в кухнята, а той още ми кънти в ушите…Абе, почти, като онзи, италианския израз, ама наш си.

От тогава, като нещо си заслужава в моя живот, му се наслаждавам, размазвам се, но му придавам и тази, значимата, женска и магическа енергия и хич не го оставям да се разтича до безкрай, че така ще остарее. Слагам едно „ПребиванЬе“ с усмивка и restart на младостта!

И така с Фея. Отдавна не сме се чували, но това ми стига за цял живот…

                                                           https://www.youtube.com/watch?v=A4o0reNjF04

Позволявай си разкош, моля!

Стандартен

Любима фраза. Ето как: 

Петкова, Петрова и Аврамова сме три колежки и приятелки, които ни свързват много неща. Особено едно от представленията на Камен Донев.

 Всяка година по това време ме напушва смях за случката по-долу и се изпълвам с благодарност на Петрова, за това как приложно ми онагледи действието на закона за привличането.                                     

                                                The Law of attraction

 Чела била книгите на Вадим Зеланд – квантов физик, чийто философски трудове постоянно ни набутваше измежду проверките, по време на командировките и особено в обедните почивки. И ни облъчваше безмилостно за това как трябва да си „позволим разкоша“ да сме щастливи. Постоянно цитираше абзаци от „Транссърфинг  на реалността“, като при все това се хилеше ала напушена.

Моя милост и Аврамова отначало не й обръщахме внимание или пък кимахме с „аха“ и продължавахме с взирането в документите. И не защото не искахме да сме Щастливи, ама нещо не бързахме да си позволим този разкош, точно щото Петрова ни караше, искахме си нашият момент на убеденост в тази емпирика да дойде сам.

Петрова ни се струваше прекалено дълга, висока и идеална за гуру. Не си бяхме представяли гуруто като манекенка, амаха :)

Обаче си имахме една мечта и тя беше да отидем трите на представлението на Камен Донев. По него време, спектакълът се играеше под единственото заглавие „Възгледите на един учител към народното творчество“, още нямаше втора част. А дългокракото ни гуру реши, че щом го искаме, то трябва да визуализираме какво искаме и то ще стане. Ще го привлечем.

 Търсих начини доста време преди това да намеря билети и хич не си бях помисляла, че за три напечатани хартийки ще трябва да си навивам часовника за два месеца напред, за един вторник, за 9:00 ч., защото ми бяха казали, че именно на този ден, в толкова часа, ще отворят касите и ще почне продажбата на билети за Негово Величество мултивалентният Донев. Визуализирах тези месеци – подавам едни пари и купувам билети. Кво толкова има да му визуализирам :)

Обаче като срещнах три, четири „ми няма билети“ по телефона и почнах да визуализирам по-често и по-изразително.

Цял план си имахме трите. Да гледаме този ден да не ходим в командировка, ако може да сме наблизо до центъра през деня, да сме и трите там, да успеем да се измъкнем преди обяд и да купим билетите. Все неща, които при обикновени обстоятелства никога не се бяха случвали.

И ето, че точно този ден се оказа супер подходящ момент да проверим теориите на Вадим Зеланд и на Петрова.

„Шефе, ние отиваме на проверка да оставим призовка, ако има нещо ще се обадим“ – лекинко поизлъгахме. Лекинко, защото Аврамова наистина имаше да оставя в центъра някаква призовка. А поизлъгахме, защото иди обяснявай на шефа си колко е важно да си Щастлив и да привличаш щастието със законите на един квантов физик и Петрова, която станеше ли въпрос за Зеланд, почваше да присветква от вълнение.

Излизаме трите и нашата пасторка по пътя към Светите билети обяснява как нямаш право да не си убеден в това, което ще се случи. Убеден си, че ще вземеш билети и толкова. Ама няма „ами ако“, „ама как“, „дано“ и прочие. То ставало. Ок, бе Петрова, не викай така! Споглеждаме се с Аврамова и си намигаме. Убедени ли сме, бе?! Е, как!

На земята проблясва монетка от 2 стотинки, взимам си я в джоба и Петрова – Видя ли? Знак!

-Добре, добре! Отиваме и КУПУВАМЕ БИЛЕТИ! И няма „ама свършиха“!!!

Убедени до мозъка на костите си вече, на последната пресечка до касата на Сатирата, завиваме откъм гърба на НАТФИЗ и о, майко мила…убежденията ни се изтъркаляха през крачолите, та в ботушите.

Опашка! Не опашчица от десетина човека, а опашка, която представляваше една дебела плитка с навързани в гроздове глави чесън, които баба ме караше да плета в далечните детски години, да ги оставяме, за да съхнат под навеса. Отгоре на всичко опашката тръгваше от касата, продължаваше покрай цялото продължение на ул. Стефан Караджа, завиваше по Раковска, та почти до кръстовището на пл. Славейков. Чудна опашка от около 400 глави, шлифери, арт палта, шалове и възпитано обути крачка, които дори не почукваха нервно по плочките, а си очакваха духовната храна. Все пак бяха първите четиристотин.

Споглеждаме се, аз и Аврамова. Петрова крачи и ни приема, ни предава.

- Къде бе, дългата? Нали се сещаш, че няма да се наредим на опашката, защото това е цял ден висене, а ние сме на работа?

- Отиваме отпред. Да проверим дали чакат за нашия спектакъл, че може да си чакат за друг и да проучим нещата.

Няма шест – пет.

По Петрова, по Петрова, та най-отпред на опашката. Даже помолих един младеж да се мръдне малко от витрината на касата, че там залепили плакат и да видя поне за кои дати става въпрос.

Сигурно си мислите „е, кво? Най-много да са си купили билетите“

Как какво, бе мили хора?!

Естествено, че си купихме билетите! Но как! Ние убедени ли сме или кво!

Момчето, което ми откри част от плаката се наведе до мен и тихичко попита:

- Камен Донев ли искате да гледате?

Аз го възприех като прихванал от артистизма на постройката, която така прилепнало цялата опашка опасваше, че чак да се навежда, пък и говори тихо и викам „Да, да, за него идваме“. Той продължава да шепти почти:
- Дайте ми парите, за колкото билети ще ви трябват!
И в този момент проследявам погледа му, който притеснено поглежда към една гранде мадона от дясната ми страна, която и тя се навела да чуе. И разбирам защо е целия мини етюд.

Тая жена с голямо Ж, с две Ж- та, ако щете, като позина с червосаната си уста под аристократичната си капела, която пък усили звука, като от рупор и се раззея:

„Хораааа, вижте гииии! Тия, тритеееее, дойдоха на бял кон и ще ми купуват билетииии“

Нямах време да си търся убеждението, защото очаквах обществената вакханалия да отпочне СЕГА! Стискам очи и чувам гласа си, който откъде се взе, така и не разбрах да казва:

„Ми кой каквото имал, с това дошъл“ и подадох банкнотите в долното зрително поле на отзивчивия момък. За всеки случай се огледах. Никой не се беше вързал на виковете за помощ на дамата – пазителка на касата.

- Петрова, Аврамова, дайте да идем на отсрещния тротоар, да не пречим тук!

И ето ни там. Убежденията ни взеха да си подават пипалата от падението си в бутушите, ама само до половина, защото се усетихме как сме дали една добра сума пари на абсолютно непознат младеж, който къде е, опаааа, няма го. Сигурно е влязъл вече в касата, успокояваме се. Но и не смеехме много да се взираме в онази посока.        `

 Поглеждам Петрова за кураж. Тя се ухилила, както обичайно. А, Аврамова – реалистично притеснена. Чакахме си. Поне десетина минути. Почти прежалих парите за тренировките на децата ми. Аврамова вика „Е, здраве да е!“…

И младежът излезе, пресече улицата, отнесе още няколко моралистични лекции от онази реститутка и ни раздаде билетите. Питахме го как да му се отблагодарим, разбрахме че има фирма за озеленяване и му подадохме визитки от нас – поне можехме да помогнем с консултация по трудово право.

Гледахме го с ей такива очи.

 Изумени, впечатлени и ЩАСТЛИВИ!

И тогава, прибирайки се по работните ни места, видяхме с Аврамова, как  Убежденията ни в Закона за привличането, крачеха високомерно две крачки пред нас. А Петрова вика „Казах ли ви?!“ и си се хилеше:)

 Та:

Позволявайте си разкоша, моля!

Искате! Визуализирате! И привличате! Лесно е!

Интервю с шестгодишна

Стандартен

Добро утро. Ще ми дадеш ли интервю?

- Как да ти го дам? Наужким ли?

Абсолютно наистина! Ще ти задавам въпроси, а ти ще ми отговаряш. Какво означава името ти?

- казвам се като татко ми. Ама ме е кръстила Жени. Питай нея. IMG_0447

Jeny

 

 

 

 

 

 

 

Как се чувстваш на шест години?

- добре ми е. Много добре! Най-после! 

???????????????????????????????

 

 

 

 

 

 

 

Какво означава да ядеш шоколад вечер?

- това е неспазване на закона. Законите се спазват, иначе ти се скарват. Ти ги разбираш повече тези неща.

photo (2)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Какво можеш да правиш, когато си на шест?

- мога да намирам приятели. Аз зная как. Нося им книги, които обичат да четат. Помниш ли как взех книгата с чудовищата и я занесох на градината. Тогава Боби Андонов ми обърна внимание.

Къде искаш да отидеш?

- В Япония. И в Китай. Ама те нали са близо, като ида в едната, значи ще отида и в другата. Сега ще ме попиташ каква искаш да станеш, ама ти го знаеш това: Китайска императорка.

Ха, ти ми взе въпроса.

- Казах ти! 

Защо искаш да станеш китайска императорка?

- Досадна си, но ще ти кажа – за да лежа върху цветя, да пея, да имам собствен дракон,                                   да побеждавам също. OLYMPUS DIGITAL CAMERA

 

 

 

 

 

 

Кой искаш да победиш?

IMG_1488

   

 

 

 

 

 

 

- Германия и батковците. Още малко им остава да са по-силни.

Батковците – разбирам. А защо Германия?

  – Ти пък сега! Трябва да ги знаеш тези работи, не да питаш.

Защо обичаш тренировките по фигурно пързаляне?

- защото ми харесва да дишам студеното и когато Марияна ме кара да правя нещо, да ми е трудно, но да го направя. И защото вие ме гледате, а аз ви махам.

???????????????????????????????

                     ???????????????????????????????

 

 

 

 

 

 

 

 

На кого искаш да приличаш?  

 

- на теб. Много си хубава и мила. Само не ти обичам онази синя вена, когато се ядосваш. И искам да си намеря някой, като татко, който да готви и да ме обича. И когато се кара, аз да отида с детето ми в другата стая и да се смеем, ама тайничко и да изчакаме да му мине. И после той да дойде и да ни целуне. Както тази сутрин :)

OLYMPUS DIGITAL CAMERA 

IMG_0430

 

 

 

 

 

 

 

А на кого не искаш да приличаш?

- на бебетата. Много са смешни и малки. Никога повече малка!!!

IMG_0842

Eti

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коя е думичката, която най-много обичаш?

- „Моля!“ Чакам да й се сбъднат вълшебствата, нали ми каза, че е вълшебна?!

Какво си пожела снощи, когато изпратихме светещите фенери в небето?

???????????????????????????????

 - да съм здрава и да съм си с вас. Пожелах си Рафи и леля Петя да си дойдат скоро.

А какво ще си пожелаеш за новата година?

- да мога да чета, за да не те карам повече да ми прочетеш книжката, а ти все да учиш и да си заета. Още малко ми остава. Баба се справя добре с мен. Май ще успее, докато й порасне отново косата…

Знаеш ли, че ще дойде годината на коня?

- Ще дойде на кон?! Глупости, годината идва със заря и тогава си пожелаваш нещо. Тогава можеш да си пожелаеш кон! Разбра ли?! Приключвам с интервюто ти, защото  имам работа – да поиграя малко! 

Ода за духа на материята

Стандартен

Да ти загори тенджерата със сармите, докато се изсипва чубрица върху главата ти, понеже си заел онази Г- образна поза, при която даваш отпор на тегленето на крачола от дъщеря ти, която настойчиво иска да помага в приготовленията около празника… е на нов телевизор.

Ама не, щото си го включил в писмото до дядото, понеже ти мечтаеш за духовни подаръци, за любов, топлина, святост и извисяване, а защото някой го е искал от все сърце. А на този някой майката до ден днешен казва: „Светланко, мамо, като че пред телевизора съм те раждала“.
Светланкото е нашият тати, с трудния характер, с малкото говорене, със сериозната професия, с многото мислене и с неговото „тихо, че гледам“.

Аз, като негов антипод, се гордея, че не гледам телевизия или ако се случва, то са новини и някой филм, който дълго анализирам по нощите – ако онзи Бен  си беше  обул електриковите кецове, дали Дейв би го забелязал по- отдалече и щяха ли акордите на Цимерман така тържествено да фиксират края на филма?!

Наскоро по стените в интернет социума се разпространяваше една трогателна реклама на американски авиолинии, решили да подарят коледно чудо на пасажерите си, които им се паднало да чакат по летищата навръх Коледа. В точката на излитане А, ги приканваха да споделят какво чакат за празника, като записваха тайничко пожеланията на всички от борда. Фотоапарат, таблет и такива разни аксесоарни радости различиха ушите ми от английския приказен дублаж на филмчето. Едно семейство обаче казаха, че искат голям телевизор и аз: „Тия пък!!!“

Докато се извършваше полета, работливите джуджета от авиошейната успяха да прикачат зад всяко желание, материалното му значение и докато нашите нищо неподозиращи пасажери очакваха багажите си в крайната дестинация – Б, от конвейерната лента, вместо куфари, заваляха опаковани и надписани подаръчни форми. Най-накрая изпадна и една огромна 42 инчова кутия, точно за онова семейство, което имаха най-нескромното желание от всички. Щото имаше и един готин пич, дето искаше бельо и чорапи и разбира се, си ги получи, че им се възрадва като, че никога не е имал такива – викам си „ето го моят човек! Истински, аматериален, радва се на малкото, сигурно душата му е голяма!“ – нали знаете – във всяка сцена търсим нашия прототип, че да се самоутвърдим, колко сме добри…

Това, което остана в мен като усещане, обаче, не беше онзи гърмящ лозунг „Човек е голям, колкото са големи мечтите му“ или „Не се страхувай от огромните си желания…“ и прочие, бях поразена от онова опулване, от онзи стоп – кадър на дишането, от изненадата, когато преди това си си помислил „да де, ама не може да стане“, от безумието на виковете, които сподавени, напират в гърдите ти и най-после намират писта за изява с едно звучно „Ааааааааааа“.

Семейството с огромното желание :) Въпреки моето „Тия пък“!

 Все противопоставям краища, все измервам диаметри и си избирам по-положителната стериотипна страна, вечно аз съм правата, а другият крив, все осъждам и после се правя на благородната – да разбирам и прощавам уж, ама гледам с високомерие щото съм простила…

 А понякога, не разбирам, че магията е в капката олио, която плува на повърхността на водата и нищо, че не се разтваря в нея, тя я прави:

 друга, но интересна,

нехомогенна, но различна,

нечиста, но кехлибарена …

Магията е в онзи шарж на кардиограмата ти, когато вместо систули и екстрасистули на взаимната ви любов, сърдечната ти линия се изкривява в усмивка…

И като ти се случи същото онова, което е предизвикало твоето „тия пък“, лекинко се измъкваш на заден ход от сцената, на която ти си суперстар-а с духовните ценности, отиваш кротичко да седнеш сред публиката, която е твоето семейство с осветени лица в тъмното и да се радваш на чуждите таланти. Защото и гледането на телевизия е талант, а Коледа е радост!

 

Тесте факти и късмет в шепите

Стандартен

Когато търсите подарък за Водолей, купете му Ангелчета и нека да са две. 

Фактите:

4 ти декември,2013 г. – Св. Варвара – сестра на св. Сава, дъщери на св. Никола.

Св. Варвара винаги ми е звучало морско, заради близостта на едноименното селце до любимата ми църква в кв. Василико, Царево, заради близостта на рибния празник и по руски, заради това как Тя разказва историите си, току що прочетени в поредната научна или историческа статия. А Тя е любим за мен и семейството ми човек, с руска жилка по майчина линия. Обожавам, когато избухваме и двете в смях, по-често заради поредните „герганизми”, както Тя ги кръсти, които съм казала в разговорите ни.

Тя си има прекрасно име, но тук ще е няколко местоимения с Главни букви.

 Още факти:

Същият този ден – проверка, документи, работодатели в стаята. Нещата вървят на към актове. Поне 4 се виждаха отдалече.

Звън на телефона. Павката: – „В центъра по кръводаряване сме, двамата с Илийката, за кого да дарим кръв?“ – преподавала съм им химия преди десетина години. Развълнувах се. Разбрах, че са прочели съобщението ми във фейсбук, с което преди ден молих приятели да откликнат с кръводаряване, защото таткото на мъжа ми имаше нужда от поредното вливане, поради влошеното му състояние, но благодарих с цялото си сърце на момчетата и казах, че всичко вече е отминало и че е важало за предишния ден. Добри хора вече бяха сторили това и дори мъжът ми се обади от болницата да ме зарадва, че дядото ни е една идея по-добре.

Боже, тези момчета…

Същисах се от това: нищо, че са прочели поста със закъснение и без да следят, надолу, историята са се качили на първия трамвай и вече ми се обаждат от центъра по кръводаряване – готови да направят този сакрален жест!

За мен, която дори не им бях класна, а и училищните ни срещи бяха толкова отдавна…

Едвам си събирам мислите да довършвам проверката. Толкова ми беше станало мило, че мислено редуцирах актовете до два и оставих да пиша предписанията в протокол и да назидавам устно нарушителите. 

След двайсетина минути ми звъни пак телефона – Николай – мъжът на Моето Местоимение, на който пък му предстоеше именния ден.

Извинявам се в стаята, че прекъсвам постоянно проверката, но този ден отдавна беше заявил важността си за мен вече:

-   Гери, здрасти! Аз…, то…, тя…

-   Казвай, бе човек –  прекъсвам го – какво става, нали Тя щеше вчера да ми звъни, като се върне от прегледа, какво са й казали, защо не ми се обади? Ще го оперират ли този тумор или ще го смаляват с лъчетерапия? Кога и къде? – бълвам нетърпеливо, защото трябваше да сме се чули вече, но не исках да Й досаждам, все пак това са твърде лични територии и аз колкото и да не ми се отдава да ги спазвам си бях мълчала няколко часа.Той:

- Ми Тя ще постъпва в болницата за операция, но са й казали, че двама души трябва да дарят кръв. Тя не иска да ти звъни, защото не иска да те притеснява, ама аз ти звъня тайно, да ми обясниш какво да правя и всичко ще направя…

- Стой! – викам му – след малко ще ти звънна и превключвам на линия за избиране на последния разговор с Павката.

Извинявам се повторно, че вместо да върви контролната дейност, говоря по телефоните, но заявих, че са жизненоважни въпроси. Те кимат. Какво да правят хората…

- Павка, къде сте?

- В трамвая сме вече, Гери, нали ни каза да си тръгваме. Защо, какво става?

- Моля те, Павка, странно звучи, но Тя е много важна за мен, може ли да се върнете с Илия и да дарите кръв на името Й за УМБАЛ …, еди кое си отделение?! – почти на един дъх му дообяснявам за случая.

                                               ВРЪЩАМЕ СЕ!

- само чух в слушалката и вече върху трудовото досие, което преглеждах на бюрото си, капнаха първите сълзи. От вълнение успях да бутна вазата с цветята, които бях получила за личния си празник, предишния ден и водата тръгна да пълзи към документацията. Управителите на фирмата се чудеха досието ли да спасяват или да не мърдат по-добре, че и без друго бяха респектирани и вцепенени от изхода на проверката, пък и от цялата ситуация – като че бяха не на проверка, а при диспечер на кръвни плазми.

Помислих си, какво толкова се шашкат и без друго няма да пиша всички актове, само един ми се мотаеше в главата вече, заради възпитателната цел…

След още малко време получавам потвърждение за дарената безценна кръв…и двете момчета са дали своята.

Това бяха емоции, без размери, просто не можех да ги стигна. Нито емоциите, нито височината на този жест!

Мислех си, как веднъж търсех за Нея нестандартен подарък. Четох в интернет, че подходящото за Водолей е материализирано ангелче…пък после й купих фантифлюшки, защото все пак е суетна и стилна жена. После си викам, егати късмета, тези момчета да бъдат точно днес на това място, когато Тя имаше нужда от подкрепа. Нищо не бяха сбъркали! Нито деня, нито мястото! Това бяха Нейните Ангели! А аз държах късмета Й в шепи…

 Фактите?!

Приключих проверката само с протокол, подадох документите на управителите и им казах:

„Днес е Св. Варвара и не е ден за превъзпитание, а за добро! Направете вашето добро, като си оправите нарушенията! Важно е да не прекъснете нишката, защото вече оставих знак върху документите ви…”

На Герберите капят цветовете

Стандартен

И тъй:
Обиколих си зверовете.
Постлах им обещания за Разум.
Замесих песни с Боговете,
Очаквах коронясване за Цялост.
А те ме кръстиха Незряла!
Тропосаха ми още сто живота…
Търкулнаха ме в новото ми бреме…
И ето ме на тридесет и седем.

Таман са ми човешките неволи, дори и чуждите уверено зашивам,
във себе си да мога да се вграждам, разбрах,
Не ми е нужна вече сила…
И всичко се смалява с единица
Във нашите триъгълни квадрати…

Дали ще смогнем само да се чуем, когато върху съвместното ни петолиние, останем две изтъркани от гняв самотни ноти…

Научно и житейско, а?!
Предполагам, и нормално,
даже някой споменава Рая.
Инатът ми, обаче, да съм с тебе,
расте като живачен стълб във ада…

20131203-003718.jpg