Когато понякога тръгна да остарявам / да, да, „тръгвам“ понякога, защото смятам, че остаряването е път. Не само в житейски смисъл. То е намерение, решение и последица. Мисля, нямам предвид геронтологията, говоря за онова остаряване, в нас самите, което понякога се случва от лошо отражение в огледалото/ и се сещам за една жена, пълна с енергия и малко щура.
Тя е образ, който не е от близкото обкръжение, но присветва ненатрапчиво в съзнанието и проектира, онзи мисловен модел на фара в морето, който напомня за себе си, за да може морякът да осъзнае локацията си в момента, като на мен, лично ми придава увереността, че всичко ще мине, че светът си е точно толкова огромен и спасителен, моят собствен свят – също…
Жената се казва Фея.
🙂
Точно така реагирах и аз, като й чух името за първи път. Беше лаборантка във врачанската болница. Миньон, с огромни зелени очи, пълни с авантюри, хубави форми и червена коса, френско каре. И много говори. Ама говори с ампломб. За дъщеря си, за себе си, за живота, за малките му нещица. Като говори, особено за малките му нещица, ги прави големи и запомнящи се.
Преди години, Фея се пенсионира и замина при дъщеря си в Италия. Доколкото ми беше известно, помагаше при отглеждането на внучката си Мирея – Фея. С идването на малката на този свят, визуално, двете съставляваха персонажите на някой отнесен филм, спечелил награди за приказна сценография. Едната - енергична, интересна, витална, докато те завърти около собствената ти ос, другата - крехка, нежна, срамежлива и порцеланова, като да кажеш „ах“. И мааалко капризна.
Мисълта за Фея ме държи отговорна за собствените ми мисли. Тези мисли за остаряването. И страха от него. Онова остаряване – вътре в мен.
Като се беше родила внучката й, ги засичам на центъра във Враца, с количката. Фея се смееше гръмко, както само тя го може и маха с ръка, да я видя от километър. Приближавам и тя, с едрите си, стегнати оформления на горната част на торса, облякла един младежки потник, на който със златни букви изписано „Baby“. Усети, явно погледа и въпросителното ми изражение /то не че е критично, ама изненадващо ще да е било/ и с още повече звезди в очите ми обяснява: Ми, Баби станах, бе Гери! За това си го нося 🙂
Ей, като прихнахме и двете. Очите й – млади, живи и пълни с благодарност за всичко, което я е направил животът.
Това е да съзнаваш младостта, да си отговорен какво имаш в ръцете си и да я опазиш в съзнание, с дихание на младо момиче.
От Фея си имам и един любим израз. Него го каза, когато бяхме семейно в Италия, едно лято и тя, беше направила чудни спагети със зеленчуци от градината й. Беше си дошла от работа, защото като замина, освен че си гледаше внучето, то като стана една фръцла, способна да се самооглежда в огледалото, Фея беше тръгнала да гледа възрастни хора. Вярвам, че тия хора, до които се е докоснала тя, са живи и до днес. Просто Фея въздига за живот всичко оклюмало…
Та този следобяд, който се състоеше в един едвам преживян мързел, провокиран и от жежкия въздух, като сготви вкусотията и сервира масата, Фея не спираше да говори и така се получи, че сякаш енергията от думите й увличаше спагетите около вилицата като тайфун в море и засмуквах с уста и лелееее, какво се разнасяше в мен…онова Dolce far niente, за което се фукат италианците…И тъкмо се размазах и мислех, че вече няма на къде да се доразмажа, Фея се усмихна широко, изследвайки и изчаквайки да преглътна и пръсна в ефир една думичка, една единствена думичка, изказана с толкова съдържание и съответствие на момента, сякаш беше пулверизатор за стайни, лениви цветя, които всеки миг щяха да издишат…
„Пребиванье“
Тази дума я каза точно с тоя мек звук отзад, който подчерта нашето си провинциално наречие и с възходяща интонация, което пък събуди гърления смях в кухнята, а той още ми кънти в ушите…Абе, почти, като онзи, италианския израз, ама наш си.
От тогава, като нещо си заслужава в моя живот, му се наслаждавам, размазвам се, но му придавам и тази, значимата, женска и магическа енергия и хич не го оставям да се разтича до безкрай, че така ще остарее. Слагам едно „ПребиванЬе“ с усмивка и restart на младостта!
И така с Фея. Отдавна не сме се чували, но това ми стига за цял живот…
klementinasblog 