За теб

Може би беше просто съвпадение на заглавия…

„За теб“ – онова, мое сексуално писмо, което ти изпратих, когато бях в остра фаза на липсата ти. Не знаех как да го озаглавя и това ми се стори, че най пасна…

„За теб“ – театралната постановка от тази вечер, на която се съгласи да дойдеш след работа. Треперех цял ден, дали няма да ме извести вайбъра, че „изскочи нещо, няма да мога да дойда“…

Тия, двамата, на сцената – Христо Мутафчиев и Станимир Гъмов, дето играеха братя, не ти ли се стори, че все едно играеха нас. Преплитайки наши черти, наши страхове, нашите Аз – ове, разиграваха наши реплики, мислеха наум като нас, единият преминал през инсулт и парализиран, съвсем бях наясно какво усеща в безжизнената си телесна част, както, когато се събудих от операцията на гърба си и три дена не знаех ще ходя ли, няма ли, години наред ми е трудно да преодолея страха от невъзможностите си, другият едва цъфнал в сянката на брат си, останал раним и плах, но намерил себе си по компесаторен механизъм, почти като теб, и двамата имаха уж остатъчни, но всъщност дълбоко натъпкани личностни проблеми, като нашите – моите и твоите поотделно – страшни, съкровени, срамни, потресаващи и съвсем човешки…

По едно време се усетих толкова гола в залата, чувах си пулса, чувах преместването на адамовата ти ябълка, ослушвах се за премигването на клепачите ти, за да знам накъде гледаш и дали виждаш така, както виждам аз, дали чуваш посланията от репликите им, така както аз ги откривах във всичките им джедайски, словесни двубои…

Викам си, тези двамата какво ми насълзяват очите, все едно не рева като магаре от дни…

Какво ме разтърсват сега, все едно не съм в турболенция, непрекъснато, от както си тръгна от вкъщи. Защото ти казах да си тръгнеш, за да намериш себе си. Ти тръгна да се търсиш и се забакна…

Защо отварят с клещи торса ми, сякаш, гръдната ми кост сама не се беше разбила на парченца от агресивните сърдечните кризи, които направих тия дни…

Защо успяваха да си говорят, като ние, с теб все не успяваме, пък имаме същите роли…

Защо се държаха по идентичен начин по между си – ту бях Христо, ту Гъмов, и теб те разпознавах, ту в единия, ту в другия.

Нищо, че за разлика от Гъмов, мен не ме е страх от самолет и искам да летя с парашут, точно като него умирам от ужас, че не съм достатъчна за теб, и че ще ни свършат силите да довършим нещото, което сме започнали преди, близо, 20 години.

Нищо, че не си прекарал инсулта на Христо – ти си с парализирана душа и гласът ти е инвалидизиран, едва излиза от гърлото.

Нищо, че ти цял живот имаш усещането за втори, като Гъмов, ама си толкова раним, искрен и честен, че да го изкажеш пред мен. И да си себе си!

Нищо, че аз крещя и обиждам, като Христо –  от безсилие, ама всичко ми е насочено към теб, защото ти си моята противотежест от другата страна на везната.

В техния случай, балансът беше онази девойка, Леа, която така и не влезе през входната врата – защото и двамата си я пазеха в сърцата и нямаше смисъл да я показват пред публика. Те я разказаха – фино в подтекстовете си. Тя беше тяхната връзка и причина да говорят.

В нашия случай – равновесните точки са три, знаеш какво имам предвид. Само те ни докарват до взаимен смисъл, карат ни да крещим, че сме живи. И ни карат да си говорим.

Ами театъра?! Това, че винаги играем роли и сме много добри в това, да вярваме в отровата на другия?! Това, че в моментите, в които сме се обичали, сме били в дъното или на авансцената, в зависимост от това, дали сме  консумирали връзката си, за нас, двамата, или сме я правили показна, от необходимост да сме видими?! Ами прожекторите, които ни следят какви ги вършим, а ние се дразним от това, ами тежките, надиплени джобове на завесите, в които се крием, всеки на неговата си страна на сцената, когато ни свършват ролите?! А този повдигач, за изкуствени полети?! Все едно не сме си правили такива, един на друг?! И после, все едно не сме си крещели, че всичко е изкуствено?! И намразвахме собствения си театър…Кой да знае, че всъщост имаме само него. Театърът на любовта…

Ти пък, питал ли си ме кой ми е любимият сезон?

Аз пък, да не би да знам кой е любимият ти цвят?!

Замислих се, как ще се казва нашата постановка, в която ще си разкажем любимите неща:

„Нашата любовна история, в две части – преди и след раздялата“.

Ама ще си я изиграем ние, двамата. Защото, нали видя, как болката може да се изиграе, само от човек, който я е изстрадал. И всеки от нас, двамата, трябва да е и Гъмов – човекът, който да я поеме тая болка, и да я разпилее на хиляди зрителски въздишки…

Не толкова здравословният проблем и личният катарзис на Мутафчиев, колкото нашият семеен инсулт, който избухна в запушените ни комуникационни канали, ни накара да почувстваме тази постановка чак до мозъка на костите си, без упойка…Ама нека ни! То, колко симптоматика премина театрално през самонадеяното ни Его…

Цинично си помислих, че Христо е преживял това „За теб“, заради мен и теб, ама ей го на, на сцената е. Пък ти дали ще се върнеш у дома след всичко…

Е, поне ще знам, къде ще отидем заедно да си поплачем. В Йерусалим. Нали обичаш да пътуваме и да мълчим. Дано ни се случи онази бележка, тикната между тухличките на стената  от „За теб“. Помниш ли съдържанието й?! Може и да преживеем инсулта, но:

„Пази сърцето си, трябва ми“!…

Твоите първи седем

Мило, мое момиченце, почти на седем,

дълго време отлагах този текст. Първо защото го виждах написан от хиляди жени преди мен и после, защото не знаех, дали да не ти го разкажа навръх рождения ти ден, но едва ли щеше да го помниш един ден.

Смятам, че написаното остава и има свойството да консервира истини, да пази магията на думите и гласовете в бурканче с индрише.

Бих искала написаното да ти ухае на мен и да пазиш като скъп спомен.

Тези дни ме питаш как си се родила, колко си била мъничка, в коя болница, сутринта или вечерта, страшно ли е било или обикновено.

Затова днес, ден преди рождения ти ден, те заведох в Майчин дом. Видя колко огромно е „заведението за бебета“, както сама каза. Обясниха ни, че докторът, с който исках да те запозная е в родилна зала. Изчакахме го мъничко, защото имаше да помага на друга майка, която очакваше своите близнаци. Той дойде да те види точно в същия вид, в който те пое в ръцете си, преди почти седем години – бяла манта, бяло сабо, бяла коса, бели вежди и брада, и сини очи. Ти ме погледна и ми каза тихичко: Вярно, че е като Дядо Коледа. Отиде до него и му подари книгата „Автобиографията на дядо Коледа“, и докато го гледаше в очите, му нареждаше: „Мама ми каза, че много ти е вярвала. Аз вярвам в Дядо Коледа. Той ми изпълнява всички мечти“.

avtobiografia

Докторът те гушна и дълго те гали по косата, разглеждаше те и ти се радваше, като собствено дете. Ами то, всички деца, които е съпроводил на този свят, са си почти негови.

Денят, в който се роди не беше никак обикновен. Батковците ти нямаха търпение да се облечем сутринта на 30 декември и да излезем на разходка, да хапнем пици и да отидем на зимната пързалка, която бяха построили на НДК. Не помня как издържах целия път, насам-натам по Солунска и Витошка. Те се гонеха и замеряха със снежни топки, шляпаха в кишата, а аз нямах нерви да им се скарам, защото бях заета с едно усещане за теб. Седнахме в Уго на Витошка, татко ти и момчетата си поръчаха пици, а на мен хич не ми се ядеше. Само гледах как кашкавалите от парчетата пици се проточват от чиниите им, до устата и се взирах в очите им, да позная на кого от тях повече ще приличаш, кой ще ти обръща внимание. Изобщо не знаех какво ще си. Момиче или момче. Всички ехографи казваха момче, а единствено този, „нашият“ доктор, вярваше, че си момиче. Същият този доктор ми обеща скоро да те гушна до сърцето си. Аз му повярвах и му се доверих. Имахме уговорка с него да се видим същия ден за преглед. Преди това постоях с Жоро и Роси на пързалката пред НДК и се чудех защо толкова силно ме боли кръста. Исках да ги гледам как се пързалят, а нещо в мен бързаше да се роди почти на пързалката и затова се наложи татко ти да ме заведе час по-скоро за прегледа. Оказа се, че ти си поела по пътя – решителна, розово-бяла и съвсем мъничка. Татко ти много се уплаши, като му казаха, че ще трябва да остана, защото ще раждам. Мачкаше пръсти нервно, а после ми каза, как докато те е чакал, да те види, си е пуснал радио на телефона и в слушалките са му пеели „Relax, Take it easy”.

Дойде на този свят в часа, в който и моята майка ме е родила – 21:15 ч., в същата болница, където и аз съм проплакала, в същия ден от седмицата, като мен – петък. Толкова съвпадения. Аз съм Чернева по баща, анастезиологът, който стоеше до мен и ме държеше през цялото време за ръка, беше д-р Чернев, а докторът, който те измъкна от удобното ти и топло местенце в корема ми, е този доктор, който днес те гушна – д-р Анатолий Дуковски. Когато те извади, ми каза: ето я принцесата, за която Ви говорех. Хм, странна глава има – триъгълна, но ще стане прекрасно дете.

Минаха седем години от тогава, с теб, Елисавета – почти на седем. Това, последното, с твой детски почерк видях написано на писмото ти до Дядо Коледа и под текста-посвещение на доктор Дуковски, в книгата, която му подари днес. Писмото го беше сътворила сам сама, пълно с обърнати наопаки главни букви. Но беше уверена, че точно така се пише писмо, а големите букви означават големи желания, нали. Обърнати наопаки, много важно, той може да чете всички детски грешки, нали и без друго вижда белите. Книгата я надписа, докато хвърлях по едно око и пак успя на последния ред да напишеш „Елисавета – почти на 7 г.“ с обърнато Ч.

посвещение

Падаш си по блеЩИАЩИ неща. Малко са кич, понеже майка ти така казва, но ако татко ти ги купи, го боготвориш. Трябва ти още усет към естетика. Може би в другите седем ще го постигнем.

Играеш си сама, дълго и на глас, така че да мога да пиша цели приказки от твоите философии с кукли. Е, понякога не те слушам и изпускам най-интересното от теб. Ама трябва да растеш независима – така ми харесва.

Обичаш да рисуваш. И по стените също. Цял музей от човечета си имаме у дома. Обикновено казваш, че батковците са ги направили, а ти никога нищо такова, дори не си се сетила да направиш. Хубаво е да си признаваш грешките, моето момиче. Просто бъди смела да го кажеш. И горда, че си творческа натура.

А как танцуваш само! С шаловете ми, в коридора, пред огледалото. Защото трябва да следиш за грацията на ръцете си, така както Нонка, те учи на балета. Караш Бари да те гледа, но понеже той не стои на едно място, му се скарваш, че не слуша, докато го милваш по главата и му казваш „Обичам те, бе момче, обичам те, такъв, какъвто си. А сега ме гледай!“.

Умееш да миеш чинии до блясък. Казваш, че момичетата ги разбират тия работи. Обаче ще те науча да сменяш гуми, защото така ще можеш да стигнеш, където си поискаш.

Караш ми се винаги, когато ти повиша тон. Обясняваш ми как разбираш всичко и не е необходимо да стискам зъби и да ти го казвам три пъти. Ти и от втория път си ме била чула, но забравяш да ми кажеш „Добре“. Е, аз пък никога няма да спра да ти казвам, защото и  майките са човек и трябва да се слушат.

Биеш се с момчетата в двора на училището. Особено в петък, защото знаеш, че брат ти ходи там, следобяд и ще те защити от всички. Мисля, че си на прав път!

Състрадателна си. Няма да оставиш някой да е тъжен и да страда, без да го помилваш и гушнеш. Но и обичаш да покровителстваш. Затова си първа приятелка с Парушка, която седи до теб и те е изместила от мястото ти на най-малка в класа, защото е родена два месеца след теб.

Доверчива си и прегръщаш всеки, с който се виждаш за втори път. Нещо, което силно изнервя баба ти, пък и аз не одобрявам. Но ми каза, че прегръдката е по-мил жест от това, просто да кажеш „Здрасти, човече“. Разумът ми диктува да ти кажа, да си подбираш хората, но сърцето ми – „о, това е прекрасно и май е любов“.

Трудолюбива си. Но очакваш чуждото одобрение. Казваш ми, че това е важно за теб, защото така се ориентираш докъде можеш и къде не бива да правиш нищо.

Помниш ли като направи забележка на баща си, когато пържеше яйца на очи и пръсна олио извън тигана. Каза му: „Не излизай от очертанията!“. По това, определено ще трябва да работим, моето момиче. Творчеството и интересното е именно зад тези очертания.

Много обичаш, когато някой ти обърне внимание, да ме обрисуваш по най-гадния начин, да разказваш неща, които изобщо не са това, което твърдиш и да ми гледаш сеира. Не зная защо ми го причиняваш. Но повярвай ми, аз го правех същото с мама и сега ми се връща. Помисли си добре!

Имаш силно развито стадно чувство. Обичаш да сме всички в цялост. Отговорна си за провизиите, когато пазаруваме и се стремиш да има за всеки по нещо. Като ходиш при баба и дядо, на гости, каквото си харесаш от тяхната фруктиера, прибираш в чантата за вкъщи, с думите „ние си нямаме от това“. Оф, стига си ми носила дюли и райски ябълки. Не ги харесвам!

Пееш вярно, но не и красиво. Ама как си вярваш, че пееш на френски, английски и немски. Е, може пък да крещиш на рок парчета. Те, братята ти и без друго си търсят вокалист за групата. Но мен ако ме слушаш, танцувай си и си пей, ама тихичко.

Да, да, знам, че пак те поучавам, но все пак, това е моето писмо до теб и всяка дума в него е моята истина за твоите първи седем.

Знаеш ли си индианските имена, с които те кръщавахме и се смеехме с момчетата: Елисавета – Барбалета, Бонбонета, Смърфиета, Чекнеж Георгиева, Прозрачни уши и Мишкин на пътешествие.

Според Жоро си „Интелигентна“, на която дума ти се разплака, защото помисли, че е обида.

А според Роси: „Леле аз какъв пубертет карам, ама с нея ще имате повечко проблеми“

Баща ти би те описал само с три думи: „На тати принцесата!

За мен си моята благословия!

Честити първи седем, и ти желаем Те никога да не ти липсват!

Театрален пътепис

/ етюди за ваканция, пътешествие, многолюдно семейство в цвят, вятър, балканско и морско/

Сценарий и режисура – Гергана Петкова

Продуцент – Светослав Петков

В ролите:

Светли – тати

Гери – мама

Жоро – първи

Роси – втори

Елисавета – трети номер или Мишкин на пътешествие

Рафи – братовчедката – италианка

Второстепенни роли и статисти: дядо Чони, македонци, албанци, гърци, бабички, Катерина – хазайка, улични псета, делфини, пирати и когото още срещнат по пътя

1 во действие:

Семейството се приготвят да пътуват към лятото си, точно в края му. Изчакват самолета на Рафи, оправят багажа на две, на три. Сутринта в, 5 ч., изпяват шумно хепи бърдей ту ю под прозореца на дядо Чони. Гери държи торта за диабетици със запалена свещичка, след димът на която, цялата банда никаква не се вижда вече в София.

40 мин. на КПП Лисичково. Македонците:

– Колко сте?
– 6
– Дека е 6? Не виждам.
– Детето е най-отзад. Спи и не се вижда.
– Каква е тая карта на Д’Алессио, не съм видел до си.
– Тя е племеница на мъжа ми. Картата е италианска. От новите.
– Ааа, не съм видел. Чекате тука.
Чекат. Последва обстойно интервю. Рафи казва, че с тая карта пътува из цяла Европа.

Граничарят:
– Аааа, не ми разпраяй ти. Тука не е Европа. Тука а МАКЕДОНИЯ!!! Чекате!
Чекат още 10 мин.

– во ред е! Мини.
Минават 3 метра до митничарската кабинка.

– Колко лева носи Петкова.
– 10 лева.
– колко пАри??? (Тук се повишава тон)
– ъъъ…
– а Петков? Колко пари носите?
– ??? …
– Отвори да вида!
Светли отваря 5 тата врата, оттам Мишкин крещи „ааааааа“.
– Оти викаш, дете?
– Студено ми еееее.
– Затвори! Дека ше одите? На гости? На поход? Колко време ке бидете тамо?
– Битоля. Преспанското езеро не сме виждали. Децата ще учат Талев. Една нощ. После Гърция. Ваканция…
– аааа, бегайте, го вижте, аде!
Аде!

Сцена с шестимата, които се возят в колата. Преминават покрай язовир Македонска Каменица. От радиостанцията просветният македонски министър говори на чист диалект как „пръвия учебен ден ке почне с покжуване дечата, как со миют руки в час по хигиена. Мерки срещу еболата.”

Редят се кадри. Град Прилеп – Талевата Преспа. Насаждения с тютюн. Отляво и отдясно на пътя. Младежите в колата ще запомнят и Димитър Димов. Майката, на фона на македонска музика, разказва за романа „Тютюн” и защо трябвало да го прочетат. Запомнят го.

Битоля. На главния сокак мирише на македонско люто. И отвсякъде червени знамена със слънце – флагът на Македония. Семейството се затичва към националния парк с езерата – Преспанското, което захранва Охридското, понеже са от двете страни на местността Галичица, като първото е по-високо и по логиката на скачените съдове, водата се отправя към второто.  От върха на планината е забавно – героите се въртят и навсякъде езера, слънца и разреден въздух, и три държави – Албания, Гърция и Македония.

Осветлението угасва.

На сутринта пътят повежда на юг. Започват да се редят двайсетина тунела по магистралата към Йоанина и Игуменица. Навсякъде героите са предупредени, че районът е хабитат на мечки и трябва да се внимава. Лято и мечки. Пуска се музика.

/Моля, звукооператора, да не спи! А така./

В колата се носи суинг, джаз, Бийтълс и „Внимание! Мечки”. Гот.

2 ро действие:

4 нощувки

Локация Парга.
Парга е боса, гола, мокра, шумна, цветна и смела.

Сценография: на фона на градчето се виждат няколко венециански крепости и наблюдателници за пиратски набези откъм Йонийско море.

глас: Фотогенично градче с живи спомени и самочувствие на труднодостъпна девойка. Рязък скок от небето в морето. Къщата за гости, която семейството си нае, се намира в горната част на пейзажа, току под една от крепостите, чийто кули си играят нощем на пинг – понг с луната.

/Прожекторите, моля, насочете ги към сцената в този момент. А така. Зрителите трябва да получат духовен оргазъм от гледката./

Плаж. Героите си избират случайно  плажът Саракинико, където ритуално кръщават телата си, за първи път това лято.

Саракинико, Парга, Гърция

Саракинико, Парга, Гърция

/Потапят се/

Майката фиксира една отчупена скала на около 300 метра, навътре в залива, и прави уговорки с Жоро и Рафи да поплуват до там. Казват на бащата, че просто ще поплуват наоколо, а той стриктно ги предупреждава да не плуват навътре. Те никога не – плуват – навътре!!!

Бащата се провиква няколко пъти, но никой не го чува.

Тримата плувци стигат до скалата и с треперещи колене се сгъчкват на нея. Правят се, че не гледат към обезумелия баща. Майката е изпълнила детската си мечта, да „корабокрушира” на островче.

Бащата крещи нямо от далечината.

/сцената с плуването обратно, скандалът и непрестанното „казах ти”, се прескача/

Декорът се сменя за секунди и изведнъж утро, синева, пристанище и свирка на корабче. Семейството се отправя на целодневно пътешествие към островите Паксос и Анти Паксос.

О-в Паксос – 30 кв. км. – мъникът на Йонийското островно семейство. И най-приказният.

Жоро обяснява как Посейдон е отчупил с тризъбеца си парчета от о-в Корфу и ги е подарил на любимата си Амфитрити – о-вите Паксос и Анти Паксос.

Синьото на лагуната – ясно.

/Сценичните работници, моля, добавете още синьо. Още и още! Да стане същото като от картичките и мечтите. И без фотошоп, моля. Истинско!/

Семейството демонстрира смешни скокове от палубата на корабчето. Въздухът се насища с нетърпеливи викове и комични крясъци; Плътно солено и усещане за  изпълнени блянове, в синята лагуна – на няколко километра от мястото, където е снимана част от едноименния филм.

/Бащатаааа, моля, направете онази солена физиономия, както когато пазарувате от Лидл и картата ви е на минус. Точно така./

Един час гмуркане и плуване в сините пещери на острова. Куполът на едната пещера е пробит и от там слънцето пуска топли лъчи, чуват се крясъци на орли и писукане на орлета. От едната пещера се преминава в другата. Никакъв шанс за ходене.

/Майкатаааа, направи се, че плуваш малко деее. Трябва да изследваш всичко с плуване и гмуркане. Можеш ги тези неща, айде, моля ти се!/

о-в Паксос, Гърция

о-в Паксос, Гърция

Сцената се сменя с пристан в столицата на о-в Паксос – Геиос. Вятърни мелници, много църкви, каменни къщи. Простряно бяло, прозрачен въздух и чувството, че искаш да останеш завинаги там. Защото се намираш насред щастието си.

/Браво, семейство, изглеждате истински щастливи! Снимка/

Обратно в Парга. Акустиране и гледка с лодка, мачти, поп, параклис, сватба – току на отсрещния миниостров на Богородица в прегръдката на Паргоския залив. Миг единствен и свят. Чужд миг, но семейството става неволен свидетел и няма как, изпращат младоженците с благословия…

/Бащата с молещ поглед „недейте бе”/

Нощен пейзаж. Застинала заря. Хризантеми от звезди и едно нетърпеливо утро, което повежда бандата навътре към подземното царство на Бог Хадес.

3 то действие:

Сцена с Планината Пинд в областта Епир. Река Ахерон – реката на болката / от древногръцки – „краят на света“/. Изворите й, разсичат с магически жезъл  скалните масиви. Проходимост – ок, но ужасяващ студ.

/Моля, сценичните работници да пуснат на сцената да тече вода, с температура 6 градуса/

Групата бързо проумява защо р. Ахерон е река на болката. Заемат се да ходят пеш срещу течението й и да достигнат до изворите й. Тренират прага на издръжливост и на болка в ставите. Каляват се отвътре и отвън, едновременно. Вървят бавно, да не се счупят някъде, с отворени уста през цялото време – от възхита и за топлообмен. Стигат до дълбок вир. Смелост да го преплуват имат само майката и големият син. Всички други викат. Никой не ги чува. Ехо.

/Тон – операторът, моля, пуснете, ехооооото/

Стават безсмъртни и боговете ги благославят. На връщане, през останалите 800 метра им е все едно от студ. Мишкин казва как „целите сме природа“.

Следва рафтинг по бързеи и водоскоци.

/Усилете водатаааа/

Семейството оценява на глас, че това оцеляване е не по-малко важно от другото и че са страхотен екип, когато са поставени в условия на опасност. Особено след като водачът на лодката им /албанец/ съобщава, че цяла нощ е бил на плажен купон и не е в състояние да им помага. Гребат със сетни сили, а Мишкин запечатва спомени и смешки.

После придружават река Ахерон по течението й до устието, и отпразнуват деня с плитък плаж и много гимнастически изпълнения. Роси се прави на хипопотам.

4 то действие:

Смяна на сцената.

/Добавете още синьо, моля! Да, да, точно това електриковото!/

Лефкада. Белият остров. Дъщеричката е взела със себе си маслените пастели и рисува по камъчета на всеки плаж. Обича да ги подарява на случайните посетители на мястото. Те ахват и си занасят камъчетата по своите родни места. Много камъчета остават там и островът вече не е бял, а цветен.

Тук могат да се видят семейство Слънчови:

Бащата Слънце, детето Слънчице и Майката Слънце, със слънчеви очила, да не я заслепявят лъчите на таткото

Бащата Слънце, детето Слънчице и Майката Слънце, със слънчеви очила, да не я заслепявят лъчите на таткото

Лефкада се показва на сцената чоглав, своенравен, с много амплитуди и никакво благоприличие, остров.

/Декораторът, моля, настръхни го още малко тоя остров, като ще го играе такъв/

В дъното му, най на юг, семейството отсяда в селцето Марантохори, свито измежду хълмове и върхове – не смее да гъкне. Капе дъжд от слънцето.

/Спрете с тия кофи, бееее/

Облаците се събират на родителска среща, на всеки два часа. Мирише на вятър и на тамян мирише.

/Спрете да кадите, бе, хора! Само малко ни трябва, за атмосфера./

Бабите, наоколо притърчват с черни шамии и престилки. Варят сладко от дюли, с бадеми. Катерина – хазяйката се влюбва в дъщерята и често носи пресни яйца, пресен босилек, сладкиши, а отвреме на време казва:

„Моро му, ти канис” (сладката ми, какви ги вършиш – превод според гръцкия на сценариста)

Сцената е посипана с мека орехова шума, дафинови листа, а зад завесите изничат гигантски мушкато. В ляво има няколко велосипеди за разходки насам-натам.
глас: Марантохори – селцето, от което семейството предстои да си тръгне след седмица. Има тамън 12 тина къщички и тяхната база – Soldatos rooms, които къщички не се броят от ляво на дясно, а от горе на долу, тъй като са разпиляни от гръмотевиците по двата, принадлежащи на това място, хълма. Тъкмо едната сутрин майката и дъщеричката изкачват единия хълм, пеша за 30 минути и то под наклон от 70 градуса, поглеждат останалата част от селцето, долу, в ниското и питат единствения човек, когото виждат, къде е църквата, че днес е празник – рождество на Богородица. Човекът сочи отсрещния хълм, като обяснява, че камбаните се чуват, че бият от тук, където са те, но всъщност това е само звукът им, който си играе между хълмовете. Двете слизат надолу.
Почти на всяка, изсечена в скалите, тясна уличка има по една изоставена и порутена, къде от времето, къде от земетресение, къщурка. Едно, разхвърляно, такова. И една липса на синхрон между времето, в което живеят местните хорица и техническите достижения…или по-скоро неумелата им комбинация. Ето тази къщичка в ляво – къщичка за двама, схлупена, ама цветна. Далечна от шума на транзитния път, ама напарфюмирана с Диксан или Скип. Вее едни бели чаршафи като палатки и рекламира своята чистота…От дясно път, CD-та, окачени като кичозен гердан на корда, току над редовете с наедрели домати, въртят се от вятъра и пускат слънчеви зайчета на нахалните пернати.
Майката и дъщеричката стигат до пътя, измежду кактуси и хортензии, смокини и орехи. Всяко ново и екзотично нещо на този остров, върви редом с познат и овехтял детски спомен, от далечината на който помахваше отдавна споминалата се баба и прабаба на двете момичета.
И едно магаре, което като види човек започва своята фалшива, прегракнала ария, завързано за крайпътен знак „внимание, преминават крави /добитък/“
И кучка с четири палета, в близост до пътя, които се заиграват с Елисавета – Мишкин и заради които майката стои на завоя половин час, за да възпре хвърчащите автомобили, сакън да не осиротее селцето…
Такова е това селце – завито със солени завеси, забърква гръмотевици и толкова много южно, точно колкото е необходимо на лястовичките да стигнат при своята миграция.

Настава вечер. Месец изгрява. Вали направо студ. Бащата се скъсва да готви. Майката плете шал за Рафи. Смеят се, че ядат топла супа и са обули топли чорапи. Дори има сцена със скандал. Защо единият родител готви, а другият – не.
Цяла нощ мъжът и жената си мълчат.

Сутрин. Бащата смачква с левия си сандал един пресен орех и подава почистените ядки на „който иска“, при положение, че наблизо е само майката.

Тя го целува…

/Смяна на декора/

Водопадите Димосари, до градчето Нидри. Мишкин отбелязва, че големите са си разхвърляли лодките и трябва да си подредят езерото, ама ха!

/браво, малката, един от семейството да има усет за порядък/.

От проливните дъждове, водата пада глинена, но гледката си заслужава. Жоро, с неговото любопитство, цопва в един вир, но обяснява на публиката, че нарочно го е планирал.

/Тази сцена е кратка. Осветлението гасне. Смяна на декора/.

Порто Кацики. На сцената излиза огромно парче сирене. Огромна вилица отчупва от него и цялата сцена се изпълва с огромна скала, висока десетки метри. Долу – море.

И едно голямо Слънце, като пиле, което обяснява, че топли на всички:

Слънцето - майка, прегръща всички

Е-л-е-к-т-р-и-к-о-в-о, казах!!!

Падат малки камъчета от скалата и перват главата на майката. Това е микроземетръс. Тя се шашка.

Цял ден слънце, море, плуване, плясъци, разбиване на вълни, ровене в облите пебълс /камъчета/ и идва залезът. В 20 ч. и 8 минути. Наситено оранжев и див.

Всички от семейството си играят със смаленото слънце и са на фотосесия. Слагат си го по главите, рисуват си го по очилата, ритат го на футбол. На заден фон вървят снимки – „слънце – ореол“, „слънце – око на щраус“, „слънце – футболна топка“ и други.

Музиката стакато и внушава страх.

Приливът е дошъл и никой не е предвидил прибирането с целия самар багаж, който се налага да вдигнат високо над себе си и да преплуват мястото, където по-рано, през деня бяха минали с ходене.

На другия ден всички се отправят на пътешествие и случки с делфини и други пирати.

/бай Ставрииии, къде си оставил делфините, трябваше да са тук, на сценатаааа. Аааа, ще ги доставиш за другото представление. Тюх! Нямаме делфини/

Елисавета получава поздрав лично от капитана, понеже има имен ден и поема руля за цяла миля разстояние. С нейната навигация корабчето превзема плажа Егремни откъм море. Иначе, отзад се спуска декор, на който са нарисувани едни 450 стъпала. Дъщеричката получава подарък от приятелка – червена лента за художествена гимнастика, с която майката се заиграва.

/тук леко жанрът да се измести към трагикомедия, но нейсе/

После сцената се сменя с картина от Кефалония, столицата Фискардо, биричка с марихуана.

/не бе, вътре няма нищо, артистите пият вода и се правят на безпричинно захилени/,

Забравено училище, със стълби към небето, гирос и сладолед.

Следва Островът на Одисей – Итака, градчето Киони. После Скорпио – бивша придобивка на Онасис, сега притежание на руски магнат – бля, бля. О-в Меганиси, о-в Каламос.

Сменят се бързи кадри на селцето Василики и прилежащият му плаж за уиндсърф и опънати от ветровете бръчки; Агио Никитас – цветно градче, с дъъъълга плажна ивица, наречена Певкулиа /от иглолистните Та Пефка/.

Нова сцена. Утро.

7:30ч.

Дъщерята:
– ставаааай. Мамо, ставай, че ми е скучноооо!
8:30ч.
– мамооо, наспах сееее.

9:30ч.
– мамоооо, почистих колелетата от дъжда. Ставаааай. Трябва да ходим до магазинааа.
10ч.

Сцена в двора. Закуска. Чуват се селски звуци от козлета, кокошки, петли, кученца и малката, която дрънка със звънците от велосипедите, прави еленов скок с лентата за гимнастиката и не спира:
– бъра-бъра-бъра-бъра-бъра-бъра. И тя каза: Бъра-бъра. После приятелката й, която всъщност беше ангелче й отвърна: бъра-бъра, бъра- бъра. А Остин отвърна, че не яде червеи и бъра- бъра, бъра- бъра…
– Етиии, млъкни. Хора има. Спят все още.
– ми, имам много истории! Бъра-бъра, бъра-бъра…
10:30ч.

От съседните бани се чува жабуркане, гъргарене, пускане на тоалетни казанчета. Подават се сънени физиономии, с чаши кафе и да гледат полумрачно към нашата маса.

/статиститеее, по-сънено го дайте дееее, това дете ви отне най-съкровеното/
Елисавета:
– всички са готови вече!!! Може ли да поспя?!

Сцена с друг плаж. И друг плаж. И друг плаж.

Последният – Ялос. Просторен, безлюден, освен два, три кемпера. Ситно песъчлив. Кеф. Цяяяял ден.

Семейството забива пиратското знаме, да се знае къде са били и помахва на последния залез.

Кадър на този залез. Последният.

плажът Амудания, устието на река Ахерон

Вечерта се броят пари и се пресмята горивото за колата до България.

Мишкин вече е първи клас.

Рафи – студент „Комуникации“ в Торино.

Завесата пада.

Бис – следващото лято.

***

Рисунки – Елисавета – 6 г. и на Рафи /залезът/, която не вярваше, че може да рисува

Снимки от пътешествието: в галерията на блога

„Съгласи се, когато стана майка, да родя теб…Иначе няма да е честно, винаги да си по-голяма!“

Из темите на 6,5 годишните:

Тема: приказни плетки

-Изплети ми приказка…
-Че как се плете приказка?
-Ти плетеш, куките ти дрънкат и правят цветове, после ще разказваме за цветовете и тяхната любов…Добре де, сега ще ти играя представление. Ти ще си на представление за майки.

/Действието се развива в долната част на леглото, защото аз плета в горната. Елисавета обявява, че два чорапа си имат връзка /двата чорапа са завързани един за друг с конец от прежда/. Обяснява се за зрителите:
– Тези чорапи са за различни крака – единият е мъжки, другият женски. Ходят си по улицата и Чорапът казва:
– Няма да ходим по тази улица.
– Защо? – пита Чорапката.
– защото тук има ножица, а тя реже връзките…

Аз нетърпелива:
– И какво?
– Ами никога повече не ходели по улиците, където има ножици, живели щастливо и заприличали един на друг.

Край на представлението.
Пляскай сега!
….

– Изплети ми кръгла книга, ще пазим на книгата душата вътре…А после ми изплети кръгла тетрадка за училище. Никой няма да има такава и ще мога да пиша кръгло…

По темите за любовта:

-Елисавета, не ми смесвай преждите, ще ги оплетеш!
– Ама те правят любов. Така се прави любов – оплетено…

По разказ на баба й:
Ети прочела всички налични буквари в дома на баба и дядо и почнала да чете на глас стихосбирката на Станка Братова. Баба й направила забележка, че това не е за нея, а за големи.
Ети казала: “ че аз знам какво е обич. И любов знам какво е…“

Тема: Екология

Играем на игра, в която Елисавета намисля дума и казва само първата буква/букви и дава една характеристика за намисленото.
– МП – някой, който се грижи за природата.
С баща й мислим, мислим и вече поизнервени:
– Ееее, какво е това „МП“ сега?
– Майката на природата…

– Пак вали. Природата си взима душ. Тя обича хигиената, нали мамо? Иначе ще мирише като мръсните хора…

Общински работници орязват храстите около трамвайната линия. Елисавета възмутена:
– Защо махат листата на тези дърва? Ще ги оставят само по кости…

Тема: домашни любимци

Бари си сменя острите бебешки зъби, а Елисавета всяка сутрин проверява, дали феята на зъбките му е оставила нещо под одеалцето, в коридора, където спи кучето ни. Тази сутрин, за пореден път Ети му се кара:
– ми няма да дойде феята, като само лаеш по хората, хапеш им крачолите и крадеш от масата храната. Моля ти се, бе момче, изтрай малко, докато ти пусне феята, поне една паричка…

/ тук, феята взе решение да спре с плетката си и да размести малко семейния бюджет/

Тема: детската градина

Ети ми обяснява защо носи у дома чужди играчки, защото някой си ги е забравил и защото така взимали и нейните. Казвам й, тя да не го прави, а за нейните играчки аз, като отида да я взема от градината, ще се разправям.
– Искаш да дойдеш в градината и да се караш с малки деца??? И да си невъзпитана??? Мен ще ме е срам да го видя. Остави ме да си „намирам” изгубени играчки и децата да си „намират” моите. Това не е за родители! Точка.


Една сутрин, седмица след като предучилищната група получи своите Удостоверения за завършване на тази образователно-квалификационна степен, Ети все още продължава да ходи на градина /понеже няма кой да я гледа/ и се пазари:
– Моля те, мамо, купи ми пица от тук.
– Ама сега ще закусвате в градината.
– Ама аз вече съм се дипломирала и не съм като бебетата там. Моля те, мамо, искам и аз да ям по улиците…


– Мамоооо, още колко имам да порасна? Писна ми вече да стоя на едно място. Жоро си лети до Германия, Лиа си лети до Лондон, а аз – при баба ми и на детска градина…Стига вече с тая детска градина. Дипломирах се вече

Тема: обща култура
– Мамо, виж! Защо онази кола е с червен номер?
– Защото е на дипломати /тъкмо се зачудих как да й обясня какви са тия хора/
– О, знам ги. Те имат много дипломи.

Тема: обособяване на индивида

В 14 та поликлиника, в кабинета на д-р Андреева, която пита:
– Сами ли сте? Има ли някой с вас?
Аз:
– да, таткото ни е отвън.
Ети:
– защо говориш щуротии? Аз съм с татко си, ти си с мъжа ти – СВЕ-ТО-СЛАВ!

– Ауу, какво е това цвете на главата ти?
– От Ерик ми е.
– О, пак ли сме с Ерик?
– Не СМЕ с Ерик. Аз СЪМ с Ерик!

– Мамо, кога съм родена?
– На края на годината – 30 декември.
– Ужас. Могла си да ме изпуснеш на края на годината? И никога да не се родя…


– Гладна съм.
– Е нали яде преди малко?!
– Ми говори с моята гладност, да те видя какво ще й кажеш. Не чуваш ли коремът ми как ръмжи!

Тема: изобразително изкуство

Сложих синьо блокче в тоалетното казанче.
Елисавета влиза в тоалетната и вика от там:
– Кой не си е пуснал водата, като е пишкал?
Аз:
– че тя, водата трябва да е синя, ти как разбра, че не е пусната?
Ети:
– Сега водата е зелена. Не помниш ли, жълто и синьо = З – Е – Л – Е – Н – О

Тема: Революция Z и други филми:

Сцена, в която Юлиян Вергов /Савов/, се прибира у дома и вместо да донесе на Людмила Сланева /Мария/, поръчаната от нея орхидея, понеже е доста почерпен в кварталната кръчма, й носи кактус.
Елисавета:
– Ми така е. Като не се е концентрирал…

Обяснявам на Ети, че артистът Юлиян Вергов играе хокей на Славия и сме го видели, докато тя е тренирала там и тя:
– Моля те, викни ме, като го видиш другия път, да му кажа, че така не се прави с жените!!! Не може така да се държи с Мария!!! НЕ МОЖЕ!!!

– Спри да ми купуваш блузки с картинки. Вече искам да се обличам като Ани от Леворюция Зет!!!

Ети, този филм не е за деца. Виж, че има точка 15.
– който е на 15 да не го гледа, аз съм на 6 и половина. Да виждаш такава точка???

….
Гледаме заедно филма „Фантасмагор”. Малко момченце остава без родители и трябва да лети до Америка, за да го отглежда кръстницата му. По време на полета рисува портрет, който оживява и от рисунката излиза Фантасмагор /Жерар Де Пардийо/. Момченцето си говори с него и когато кацат на летището, обяснявам на Ети, че Фантасмагор е вълшебник и никой друг не го вижда, освен малкия.
Ети:
– …Нещо не му се получава магията. И аз го виждам…

Въпросната кръстница /Упи Голдбърг/ посреща детето и се запознават.
Елисавета:
– Ох, малкия, съжалявам, но кръстницата ми е много по-готина от твоята. Женя има златна коса и розова кожа. Твоята си е сложила прежда на главата и прилича на негър. Е, може пък да е добра, все пак…

Тема: семейна почивка

– мамо, хайде тази година да отидем някъде, на различно място.
– Къде ти се ходи – на планина?
– Ами не. Ходи ми се в Космоса.
– Че как ще стигнем, доста е невъзможно. Трябва ни ракета, от къде?
– Ами нали дават каравани под наем, звънни на тия хора, сигурно и ракети под наем дават. И да си кажа, тоя път аз ще съм отпред при тати, дето ще я кара, а ти – отзад между куфарите. Оффф, ще ни трябва и хладилник в ракетата. За бирата на тати. И да не забравиш да я купиш, че като почне да мълчи…
– Че то в Космоса не се пътува току-така. Трябват специални костюми. Казват се скафандри. От къде да ги набавим. Сложна работа.
– Ти пък! Ще влезеш в Ю Туб, там не може да няма как се шият тия скафандри.
– Вярно, бе! Що да няма точно как се шият скафандри?!
– И трябва да кръстим ракетата. Мисля да се казва Бог. Нали се кръщават на велики българи…

– Ети, искаш ли да вземем маслените пастели на плажа? Можеш да си рисуваш по камъчетата цял ден.

– А мога ли да оцветя целия остров? Нали каза, че е много бял. Изобщо няма да ви преча…

Франкфурт на Баба ти

Значи, маме, не знам какво да кажа. Аз ли съм лошата майка, ти ли прекалено бързо стана на 17 и ми се изплъзваш все по-често къде си, с кой си, какви ги вършиш.
Ей на, сега, обади ми се преди час и ми каза, че летиш за Франкфурт днес, в 16 ч.
Ама аз, че съм на работа и че цял ден си мисля, как довечера, само да се приберем от тренировките на сестра ти, ще оправяме твоя багаж, защото утре ще летиш и че никой не ми каза, че днес е 25.07, което е датата на полета ти, докато аз бях убедена, че е утре, това никой не го интересува, нали?!
Остави другото, ами в момента подготвям за глоба един господин, който изпраща хора по младежки програми в Европа, а ти точно по такава заминаваш. И то с хора, които не познавам. Колегите ми, му казват на това „За едни майка, за други – мащеха”.
Защо, питам, ще ми звъни баба ти, да ми се кара каква майка съм, че като си пристигнал при нея на Солунска, с куфара, щяла да получи инфаркт?!
Бабиният, той, днес щял да ходи в Европа!
Хукнала да ти купи тениски.
Е ти, нямаше ли?!
Хукнала да ти обменя пари.
Нали от Европейската комисия щяха да ти възвърнат някаква сума?! То, ние, с баща ти, затова те пуснахме.
Хукнала да ти купува аналгин.
Аз нали ти бях дала за екскурзионното в Пирин, да не го изяде целия?!
Нахранила те, тикнала те в банята да се къпеш.
Все едно аз нямаше да ти кажа, да се изкъпеш, преди да тръгнеш и да те нахраня.
Имал си бил смучки по врата. Вика ми в телефонната слушалка: „къде го пращаш насмукан в Европата”.

Че да напляскам гаджето ти ли, сега?!

Защо съм излъгала, че се връщаш на 01.08, като ти си казал, че чак на 10.08 – къде съм те пуснала цяяяял месец, сам в Европата?!
Защо не съм ти дала нещо, дето ще летиш за първи път?!
Какво трябваше точно да ти дам?! Памперс?!
Как мислиш, маме, се отговаря на подобни въпроси?! То куршуми, направо.
Сестра ти и тя дошла да те изпраща. Била закусвала в 13 ч. Зърнена закуска. Баба ти й купила сладолед. Малката се окапала. Ужас! Каква майка съм, бе! Баща ти ти купил кока-кола. Как съм могла да го допусна?!
И моля ти се, купи си от летището вестник, като ти потече пак кръв от носа, да си сложиш на небцето парченце от вестника, щото само на баба ти илачите помагали. Да знаеш, че съм ти казала.
А, и да си купиш сапун от някой немски супермаркет, че трябва да си сменяш тениските все пак.
Айде, маме, лек ти полет до Франкфурт /на Майн/!
И вземи да предложиш на кмета, да прекръстят града!!!

Изкуството да си едновременно – малкият син и средното дете

 

0 – 2 г. – ревеше без причина всяка вечер. Почваше точно в 18 ч., приключваше с усмивка, точно в 19 ч., все едно си се шегувал с нервите ни.

2 – 4 г. – редеше количките педантично в колонка, като ги подравняваше отляво и отдясно, за което ме посъветваха да посещаваме психолог и да направим за всеки случай една енцефалограма. Било патология. В момента, в който психологът ти даде цветни моливи, за да ти изтълкува рисунката, ти реши да нарисуваш самолети и черни бомби, без да си виждал агресия някъде. Дори нямахме телевизор, защото го подарихме на детската градина, за да ви приемат с брат ти там.

Не можеше да изговаряш един куп звуци, гласни и съгласни, докато повечето дечица имаха проблем само с „р”-то, а ти беше горд, че „р”-то го правиш от воле. Затова пък подскачаше по едни стълби и ми обясняваше, „ат ъм мато айче дето тача доле и долу” /б.а. – аз съм малко зайче, което скача горе и долу/.

Беше впечатлително дете, с изострена чувствителност. Баща ти те носеше на ръце, когато бяхме на излет в балкана. От слънчевата поляна, преминавахме в гората и то, естествено, изведнъж се стъмни и ти ококори огромните сини очи и каза „Тута нето тава” /б.а. – тука нещо става/.

Играеше абсолютно сам, докато брат ти винаги вършеше белите си солидарно с други. Вечно тичахме в спешния център заради него, че беше много див, ти  сядаше до мен, на пейката и си клатеше крачетата, докато чакаше бати да го залепят, зашият и прочие.

Един, единствен път ме предизвика и ти изтеглих ухото от яд, тогава стоически ме изчака и ми заяви, че изобщо не те боли, защото си правиш ушите на мотор „бръм-бръм”.

4 – 5 г. – беше си останал с варицела у дома и ти пазехме тишина. Петя отиде да види, защо е толкова тихо във вашата стая и те завари да гледаш парламентарен контрол, излегнат пред телевизора, с ръце под главата. Поне час!

Горе долу, по онова време, не искаше да си обличаш приготвената ризка за детската градина, защото не ти ходела на чорапите. Правеше самостоятелен избор от гардероба и ме уверяваше как „ето тата вече тава“.

Веднъж, докато се връщахме от детската градина, брат ти търчеше напред, а теб те носех на ръце, ми каза „Мамо, спри, виж луната. Много е интересна”. Мисля, че оттогава се научих да откривам и аз необикновености…

8 г. –  бях бременна със сестра ти и я очаквахме всеки момент. Вечерта, на рождения ми ден, за да ме изненадаш, ми донесе бележник с пет шестици, които си изкарал точно на моя празник и аз се просълзих от радост. На другия ден ревях от ужас, защото класната ти ме канеше на среща с директорката на 20 ОУ, понеже си бил написал оценките си сам, че беше подписал и всички учители прецизно…

Сестра ти се роди и когато ме прибрахте от родилния дом и седнахме да вечеряме пиле със салата, татко ви сложи в чиниите двете бутчета /отдавна с него се научихме, че и крилцата са вкусни/ и ти загрижен и обезпокоен от наличието на новото бебе, попита: „сега от къде ще намерим пиле с три крака, за да има за всичките деца?”

9 г. – написа най-сладкото есе на тема „Какъв ще стана като порасна”. Обясняваше, че харесваш екипната работа, че искаш да станеш вратар и да не допускаш топката да изложи отбора ти, а когато се пенсионираш като вратар, щял си да станеш хирург, защото тогава мама ще има нужда от пластични операции.

Там някъде ми обещаваше, че като свършиш тия, двете по-горе, ще имаш парички и ще ми купиш най-хубавата спортна кола. И то червена и много бърза.

Малко след това получи приза „Най-добър вратар” в детската гарнитура на националния футболен турнир, когато играехте три поредни дни и се състезавахте с над 20 отбора /Само си спомням как ревях от вълнение, докато сестра ти, която беше откърмена и проходила, покрай тренировките ти на Славия, тъкмо си беше намерила поредния фас и го набутваше в устата/.

11 г. – тичахме постоянно по доктори, защото все те болеше корем и не знаехме какво е. Едва след като ти поставиха пълна упойка и ти направиха гастроскопията, ми каза, че много ти е било интересно да видиш какво е, затова бил целия театър!

Четеше учебника по анатомия за студенти по медицина и ми обясняваше как някой в училище те е ритнал и затова сега те боли мандибулата /долна челюст/.

13 г. – бях на работа, когато директорката ти ми се обади по телефона и ме покани на среща. Оказа се среща на още няколко родители и инспектори от детска педагогическа стая, както и районни полицаи. Отегчена, си навивах кичур коса, понеже си мислех, че е поредната амбициозна постъпка на ръководството на училището ви, да ви назидава за някоя незначителна беля, пък и кой можеше да ми разбие прекрасната представа за детето ми, който беше отличник и любимец на учителите там, защото винаги помагаше и се включваше в инициативите на школото. Някакви дечурлига били влезли без разрешение в къщата, в съседство. Викам си „голям праз”, ти и без друго вече ми беше разказал как: докато сте играли футбол в училище, топката паднала в съседния двор. Прескочили сте да я вземете и дошла полиция отнякъде, нямало проблеми де, можело да ми кажат по телефона, ама аз нямало за какво да се притеснявам…

Само не можех да разбера защо полицаите ти казаха да разкажеш всичко пред всички, защо точно ти. Предположих, че защото си най-отговорен и най-хубаво обясняваш. Нали беше тотален лидер. Те, викам си, лидерите са така, умеят да говорят пред публика. На майка си се е метнал…

Когато почна да разказваш ме погледна и те окуражих „давай, мам, с теб съм”.

Леле, като почна да обясняваш какво се е случило. Нищо общо нямаше с това, за което ми беше разказал…

Оказа се, че е имало съревнование в двора по мъжество, че сте спорили кой е по-храбър и за да го докажеш, ще влезеш в „къщата на духовете”, както я наричаха всички /изоставената и рушаща се сграда, тротоарът, пред която често беше преграждан с лента, за да не минават граждани/ и ще водиш някой с теб, за да снима, за доказателство. За зла участ обектът се охранявал от СОТ, разбили сте вратата, но сте потрошили и сензорите на охранителната инсталация, че сте проникнали чак до втория етаж по гредите на рушащите се подове и че за да докажете геройството си, сте взели и картина от там и на излизане са ви посрещнали полицаите…

Леле какво изпитах…

После ни извикаха с писмо, с баща ти. И двамата в работно време, трябваше да се извиняваме пред работодателите си, със сериозния ангажимент и да излезем пред 70 членния педаготически колектив на реномираното ти училище, за да те защитим от изключване, точно преди да кандидатстваш за гимназия. Нападаха ни словесно, заклеймяваха ви като престъпници, имаше и преподаватели на ваша страна, които трезво оценяваха глупостта и детинщината ви. Знаехме, с баща ти, че сте си за здрав бой, всички, но нямахме право да те предадем. Ти заслужаваше нашата подкрепа и обич.

Пък и двамата упражнихме психологическо-правната си реторика.

Спасихме те. Мълчах ти доста време и само ти подадох един, мой стар блузон, с който да успееш да боядисаш фасадата на училището, в най-проливния дъжд – трудово-възпитателната мярка, с  която беше наказан.

Беше изнервен дълго време. Хванах те, че пушиш. Прочетох едни смс-и, в които ме обвиняваше пред гаджето си, че не ти давам да живееш нормално /твоите представи за нормално, доста се различаваха от нашите, с баща ти/. Ревнах от обидите по мой адрес. Дълго баща ти говори с теб. После ти дойде и ме стисна здраво в прегръдка. Стояхме цяла вечност и без да говорим си казахме „Прости, обичам те”…

14 г. – пребиха теб и Стефчо, група цигани и ви ограбиха, общо 12 лв и два телефона, ден преди да се явите на олимпиадата по химия, за да се преборите за НПМГ. Стоически издържахте, когато цяла нощ прекарахме в писане на показания в районното полицейско управление. Съпреживях ужаса в очите ти, от разпознаването на заловените младежи…

После поиска да тренираш американски футбол, за кратко време натрупа солидна мускулна маса, стана набит и здрав, издължи се, сякаш съм те поливала с лейката всеки ден. Малко преди наказателното дело срещу нападателите,  подстрига косата си първи номер, нещо което озадачи всички ни, а така ми беше мъчно за непокорния ти перчем, който постоянно отмествах от очите ти…Едва после ми каза, че искаш да всяваш респект с външния си вид и че всичко е реакция от физическото и психическо нараняване, което си преживял…

Научи ме да оценявам малките неща. Когато ти се скарах, че си изкарал тройка по математика, ти ме прегърна топло и за секунди разтопи моята суровост: „Абе, маме, не ти ли е хубаво, че съм жив и здрав“…

Изяде френския език с парцалите тази година. От последните в класа, стана пръв. Направи баба си щастлива, като нито за миг не я остави сама, с болестта й, а постоянно й показваше, че ти е необходима…

Пееш фалшиво, но си любимият барабанист на тийнейджърската аудитория. Честно да ти кажа, май бяхте прави с брат ти, че не биваше да идваме, с баща ви, в Swinging Hall на първото публично участие на групата ви Save your skin. Но поне не бяхме поканили баба ви и дядо ви, както и сестра ви, да подскача еуфорично там…

15 г. – днес имаш рожден ден. Ден след ужасяващата буря, точно като денят преди толкова години, когато те раждах – ураганен вятър, удряне на прозорци, страховити облаци и ти, който дойде в 17:50, по най-естествения и щастлив начин, бял и тих, малко вълче, с трапчинка на брадата, а отнякъде Army of Lovers изливаха своята „I give my life…”  /винаги си бил нестандартен/.

Сутринта сестра ти ме попита, само ти ли имаш празник или понеже винаги сме заедно, то значи всички трябва да сме щастливи днес?!

photo

 

 

 

 

 

 

 

 

* снимка от фенка

Каза, че е карма

Пресичаш трамвайната линия, с лека стъпка и отнесени мисли, дълга рокля, тип гръцка богиня, черен пърхащ воал…

Почти щяхме да се разминем – аз по скърцащата пътека към администрацията, ежедневно и всячески се опитвам да й смажа сухотата, ти – към любимата си нотариална кантора – нижеш сделки и удостоверяваш истини…

 

В последния момент устата ми се сви в позиция за свирка, исках да ти изсвиря нашия сигнал, за да се обърнеш, но сутрин, рано, не съм свиркала по хората от онези, наши, любими години…

 

Случваш ми се като годишен ритуал. Година, две – никаква те няма. Още една година – среща. После пак изчезваш, после пак – среща…

 

Как ме стегна в прегръдка сутринта и не ме пускаше цели, няколко, огромни минути…

 

Помниш ли?

 „Кажи ми, Кармен, любиш ли ме ти”

 И ако си горе, в блока, се показваше на терасата и ми изсвирваше втората фраза. Ако не си – баба ти, баба Фани я довършваше и ми обясняваше, че още не си пристигнала от Пазарджик.

А помниш ли, че докато си измисляхме сигнала, който да си е нашата парола, само нашата, първоначално се бяхме спрели на парче на Юрая Хийп, но после решихме, че ще е по-културно да свирукаме оперни акорди, нали бяхме внучките на Фанка и Клементина, и ти измисли това…

 

Помниш ли колко пъти те нямаше и аз засядах, отсреща в къщата ни, продължавах да правя кюфтета от кал, сладолед от кал, забърквах десерти от иглики и теменужки и те очаквах да пристигнеш, заедно с Мария – първата ти братовчедка.

 

Помниш ли, като ти продадох един „лак” за 5 ст. Ти вярваше, че ще си намажеш ноктите и ще изглеждаш красива, аз вярвах, че съм забъркала уникалната смес от настъргани многоцветни пастели и листенца от розите на баба и че един ден ще имам собствена лаборатория…

 

Помниш ли, как ме научи да правя онова руло от бисквити, шипков мармалад и масло, с което трябваше да изненадам баба и дядо, пък то, докато ги изненадвах, от стоте дегустации „чакай, още малко да видя дали се е стегнало вече” и нищо не остана…

 

Помниш ли, когато с Мария, бързахте през центъра на Бяла Слатина да си купите нещо от аптеката и гордо ми заявихте, че аз тия работи още не ги разбирам. Вие вече сте били жени, аз – имала съм време…И се смяхте много, докато се отдалечавахте. Пък аз, нали още не съм била жена, с учуден поглед се върнах в двора на къщата и ви чаках…

 

Помниш ли, че винаги донасяхте някаква мода, нещо ново и неподозирано готино за малкото градче. Е, точно преди два дни се помъчих да направя комбинация от окъселите дънки на дъщеря си, да ги срежа на ниво – къси панталонки и да пришия шарени басмени волани, редуващи се с дантелка, плетена на една кука – кънтри поличка. Мислех си поличка „Деси & Мария”, помниш ли като се фръцкахте с по една такава пред блока …

 

Помниш ли, когато вече Бяла Слатина остана само пристан на детството, как се видяхме пред пощата на града – аз бях идвала на гроба на моите баба и дядо, ти на твоя дядо Боко…

 

Помниш ли как се оказа, че живееш в съседния апартамент до този на брат ми и как дъщеря ти си е играела с племеницата ми, без да подозират, че родителите им се познават от години…

 

Помниш ли как се засякохме на улицата в закътания ни софийски квартал, как ме запозна с Беан и с блеснали очи ми разказваше как току що влязла в немската с най-висок бал, без никой да я е подготвял, запознахме малките си дъщери, които се оказа, че сме кръстили почти с еднакви имена…

 

Година, две и пак ще изчезнеш. После ще ми се случиш, така както са били срещите на бабите ни, майките ни и както ще бъдат срещите на децата ни. Каза, че е карма…Помниш ли?!

ТОЙ – ТАТКО МИ

Днес е татковият ден.

Вдъхнови ме една статия, в която обясняваха, че нямало грозни жени, имало необичани дъщери.

Зададох си въпроса аз хубава ли съм. Хубава съм. Даже съм фантазия :) И тръгнах да проверявам доколко татко ми е имал пръст в това вълшебство :)

 

Хигиена и грижа за себе си:

Татко ме къпеше като малка. Показваше ми колко е важно да си чист. Освен всичко друго, оттогава обръщам внимание на ушите, глезените и табаните. И факт – имам нежни и чисти крака – всеки ден :)  И уши :) Не зная дали има връзка, но имам и най-прекрасната кожа на света. Е, малко е тъничка и прозрачна за сметка на това. То, от толкова търкане…

 

Чувственост:

Татко настръхва, докато слуша хубава музика. Ама не просто, като я чуе, а когато я слуша с всичките си сетива. Когато долавя и тихите акорди. И когато може да живее в музиката. В детството ми се учудвах. Даже се забавлявах с шегите на мама, която винаги го питаше дали вече е настръхнал, докато от радиото се лееше полифония. Тогава се научих да наблюдавам музиката. А с времето се оказа, че и аз успявам да разпознавам съвършените звуци…с кожата си. Татко обожава саксофон, аз – пан флейта.

 

Емоционалност:

Когато татко иска да пожелае нещо по празничен повод – той не успява да изкаже и една дума без да му се накъдри гласеца. Така става, защото е истински, защото желае с цялата си душа доброто, защото знае как да преведе чистата обич през сърцето и да ти я даде в послание. Научи ме да строя мост между сърцето и думите, които искам да дам на някого…

 

Моето мъжко момиче:

Татко ме взимаше с него на работа. Показваше ми важната си професия. Охраняваше труда на хората и разследваше трудови злополуки. Показа ми колко е необходимо да разбираш от работата си и да имаш желание да я работиш. Показа ми колко е отговорно да пазиш собствения си живот и този на другите. Въпреки пръснатите мозъци по земята, въпреки обгорелите трупове на загинали работници се научих да не се плаша от нещастните случаи, да помагам с каквото мога и навреме. И без припадъци, моля!

 

/Днес е световен ден на безопасността на труда! Ама, внимавайте, бе хора!/

 

Усещане за собствена значимост или обица на ухото:

Татко ми подаряваше подаръци с повод и без повод. Сега продължава да го прави. Подарък от командировка = „зная, че ме чакаш с нетърпение”; Подарък от екскурзия = „спомен от място, където се сещах за теб”; Подарък, просто за деня = „прибирам се при любимите си хора”; Подарък, поднесен с подарък за мама = „обичам майка ти, но и ти си ми важна”. Подаръкът от татко е като холограмен негов образ – когато не знаеш дали си нужен някому, хващаш се за ухото, напипваш татковата обица и се сещаш, че отдавна си значим. Божествено значим, защото някой вече е усетил смисъл от теб и те е създал…

ТОГАВА СЕ РАЖДАШ ХУБАВ!

Истории със зъби…без зъби

Елисавета расте и продължава да ръси :

 

„Един ден, като порасна, ще правя всичко, което ти правиш, даже и друго. Само че госпожата в детската каза, че не е чак толкова готино да си голям. Мисля, че ни завижда, дето спим на обяд. Ама то никой не спи, всички се правим…”

 

 „Мамо, знаеш ли какво е заложна къща? Виж сега ще ти го обясня, да го разбереш: нямаш пари, а искаш да си купиш дъвки. Имаш пръстен, даваш го на заложната къща, а те ти дават парите за дъвките. Ама ти ще ми се скараш, нали?”

 

 „Бари, момченцееее, ти знаеш ли какво е собственост? Тези играчки са моя соб-стве-ност и ти нямаш право да играеш с тях, освен ако не ме попиташ и аз се съглася, ясна ли съм?” /Бари е кучето ни/

 

 „В детската градина учихме какво е природно бедствие и Ема каза за бурята, малката Емичка каза за земетресението, защото се изплашваме. Тогава аз казах „и на баба косата” и всички почнаха да се смеят…Вече не им се сърдя, те не знаят колко е страшно да си загубиш косата…”

 

„Ти, като ме возиш в колата, притесняваш ли се за мен? Защото аз винаги се притеснявам за теб, когато казваш, че имаме малко бензин и не можем да ходим далече. Тогава ставаш тиха, за да не ни свърши бензина, нали?”

 

 „Не искам да ми свършва съня, когато ме будиш. Трябва да измислим нещо като ме събуждаш да не го изключвам. Ти знаеш ли как?”

 

 „1. Не се учи да караш колело изправен, срещу дърво!

 2. Не карай колело с пържена филия!

 3. Не карай между буболечките – те не внимават в колелото!

 4. Не карай колело, пил кока кола – не е полезно за кучетата!

 5. Не карай колело по блуза – може да се намачка ( блузата)!

 6. Не играй футбол като татко – ще те гипсират и ще командваш у дома…

 7. Не карай колело, когато каската ти е на село, защото майка ти е дала всичката арника на татко ти, който си лежи у дома гипсиран, а теб те боли…Прибираме се!!!”

 

– Я ми кажи знаеш ли коя думичка почва с Ъ?
– ЪндЪрграунд.
– а???
– е сега го прочетох, докато говореше оная леличка, дето тати все я гледа
( Люба Кулезич )
:)))

 

– Мамо, шпионирам Жоро и Лиа, като ме видят че им влизам в стаята, да се стреснат.

– Шпионирай мен. Остави брат си и Лиа на мира!

– Ми, не става. И да те шпионирам, ти се правиш, че не ме виждаш, но винаги знаеш, когато правя нещо…

 

– гледай сега, като ми четеш за затворите, каква гадна рисунка нарисувах: зъл магьосник и заек на каишка…

– Аз се опитвам да уча. Ти що стоиш в моята стая?

– Защото с теб ми е интересно!

 

„Тоя и тоя зъб ми се клатят. Само аз нямам дупка като се усмихвам. Дари и Мария вече карат кънки без зъби. Можеш ли да ми ги извадиш? …Ама ти вярно ли? Е, чакай малко да си обясня на зъбите, че ще ги нося в кутийката, а не в устата…”

 

„Според мен феята на зъбчето и Баба Марта са се сблъскали на прозореца тая нощ, защото ми няма зъбчето, а са ми оставили едно пони с мартеничка”

 

– Барбалета /производно на Елисавета :)/, защо в кутийката за зъбките има само един? Загуби ли си втория? Казах ти да не ги носиш в детската градина.

– Боби Андонов ми го взе. Каза, че иска да си има нещо от мен, ама истинско…

 

– Видя ли това момче, дето искаше да ме люлее? Май е влюбен в мен.

– Защо мислиш така?

– ами тръгна да ми вдига чорапите, защото се бяха смъкнали.

 

След състезание по фигурно пързаляне:

„Бях ли добра този път? Защото май бях – много ми пляскахте, видя ли колко играчки ми хвърлиха и Мариана ме тупна по дупето, ама като „Браво”, тоя път” –   http://www.youtube.com/watch?v=IMWi7tbgvZc

 

 

 

 

На Феите животът им е в младост…

         Когато понякога тръгна да остарявам / да, да, „тръгвам“ понякога, защото смятам, че остаряването е път. Не само в житейски смисъл.  То е намерение, решение и последица. Мисля, нямам предвид геронтологията, говоря за онова остаряване, в нас самите, което понякога се случва от лошо отражение в огледалото/ и се сещам за една жена, пълна с енергия и малко щура.

Тя е образ, който не е от близкото обкръжение, но присветва ненатрапчиво в съзнанието и проектира, онзи мисловен модел на фара в морето, който напомня за себе си,  за да може морякът да осъзнае локацията си в момента, като на мен, лично ми придава увереността, че всичко ще мине, че светът си е точно толкова огромен и спасителен, моят собствен свят – също…

Жената се казва Фея.

:)

Точно така реагирах и аз, като й чух името за първи път. Беше лаборантка във врачанската болница. Миньон, с огромни зелени очи, пълни с авантюри, хубави форми и червена коса, френско каре. И много говори. Ама говори с ампломб. За дъщеря си, за себе си, за живота, за малките му нещица. Като говори, особено за малките му нещица, ги прави големи и запомнящи се.

Преди години, Фея се пенсионира и замина при дъщеря си в Италия. Доколкото ми беше известно, помагаше при отглеждането на внучката си Мирея – Фея. С идването на малката на този свят, визуално, двете съставляваха персонажите на някой отнесен филм, спечелил награди за приказна сценография. Едната ­­- енергична, интересна, витална, докато те завърти около собствената ти ос, другата ­- крехка, нежна, срамежлива и порцеланова, като да кажеш „ах“. И мааалко капризна.

http://youtu.be/K1S5ZVjN3J4 ( като в този филм)

Мисълта за Фея ме държи отговорна за собствените ми мисли. Тези мисли за остаряването. И страха от него. Онова остаряване – вътре в мен.

Като се беше родила внучката й, ги засичам на центъра във Враца, с количката. Фея се смееше  гръмко, както само тя го може и маха с ръка, да я видя от километър. Приближавам и тя, с едрите си, стегнати оформления на горната част на торса, облякла един младежки потник, на който със златни букви изписано „Baby“. Усети, явно погледа и въпросителното ми изражение /то не че е критично, ама изненадващо ще да е било/ и с още повече звезди в очите ми обяснява: Ми, Баби станах, бе Гери! За това си го нося :)

Ей, като прихнахме и двете. Очите й – млади, живи и пълни с благодарност за всичко, което я е направил животът.

Това е да съзнаваш младостта, да си отговорен какво имаш в ръцете си и да я опазиш в съзнание, с дихание на младо момиче.

От Фея си имам и един любим израз. Него го каза, когато бяхме семейно в Италия, едно лято и тя, беше направила чудни спагети със зеленчуци от градината й. Беше си дошла от работа, защото като замина, освен че си гледаше внучето, то като стана една фръцла, способна да се самооглежда в огледалото, Фея беше тръгнала да гледа възрастни хора. Вярвам, че тия хора, до които се е докоснала тя, са живи и до днес. Просто Фея въздига за живот всичко оклюмало…

Та този следобяд, който се състоеше в един едвам преживян мързел, провокиран и от жежкия въздух, като сготви вкусотията и сервира масата, Фея не спираше да говори и така се получи, че сякаш енергията от думите й увличаше спагетите около вилицата като тайфун в море и засмуквах с уста и лелееее, какво се разнасяше в мен…онова Dolce far niente, за което се фукат италианците…И тъкмо се размазах и мислех, че вече няма на къде да се доразмажа, Фея се усмихна широко, изследвайки и изчаквайки да преглътна и пръсна в ефир една думичка, една единствена думичка, изказана с толкова съдържание и съответствие на момента, сякаш беше пулверизатор за стайни, лениви цветя, които всеки миг щяха да издишат…

„Пребиванье“

Тази дума я каза точно с тоя мек звук отзад, който подчерта нашето си провинциално наречие и с възходяща интонация, което пък събуди гърления смях в кухнята, а той още ми кънти в ушите…Абе, почти, като онзи, италианския израз, ама наш си.

От тогава, като нещо си заслужава в моя живот, му се наслаждавам, размазвам се, но му придавам и тази, значимата, женска и магическа енергия и хич не го оставям да се разтича до безкрай, че така ще остарее. Слагам едно „ПребиванЬе“ с усмивка и restart на младостта!

И така с Фея. Отдавна не сме се чували, но това ми стига за цял живот…

                                                           https://www.youtube.com/watch?v=A4o0reNjF04

Позволявай си разкош, моля!

Любима фраза. Ето как: 

Петкова, Петрова и Аврамова сме три колежки и приятелки, които ни свързват много неща. Особено едно от представленията на Камен Донев.

 Всяка година по това време ме напушва смях за случката по-долу и се изпълвам с благодарност на Петрова, за това как приложно ми онагледи действието на закона за привличането.                                     

                                                The Law of attraction

 Чела била книгите на Вадим Зеланд – квантов физик, чийто философски трудове постоянно ни набутваше измежду проверките, по време на командировките и особено в обедните почивки. И ни облъчваше безмилостно за това как трябва да си „позволим разкоша“ да сме щастливи. Постоянно цитираше абзаци от „Транссърфинг  на реалността“, като при все това се хилеше ала напушена.

Моя милост и Аврамова отначало не й обръщахме внимание или пък кимахме с „аха“ и продължавахме с взирането в документите. И не защото не искахме да сме Щастливи, ама нещо не бързахме да си позволим този разкош, точно щото Петрова ни караше, искахме си нашият момент на убеденост в тази емпирика да дойде сам.

Петрова ни се струваше прекалено дълга, висока и идеална за гуру. Не си бяхме представяли гуруто като манекенка, амаха :)

Обаче си имахме една мечта и тя беше да отидем трите на представлението на Камен Донев. По него време, спектакълът се играеше под единственото заглавие „Възгледите на един учител към народното творчество“, още нямаше втора част. А дългокракото ни гуру реши, че щом го искаме, то трябва да визуализираме какво искаме и то ще стане. Ще го привлечем.

 Търсих начини доста време преди това да намеря билети и хич не си бях помисляла, че за три напечатани хартийки ще трябва да си навивам часовника за два месеца напред, за един вторник, за 9:00 ч., защото ми бяха казали, че именно на този ден, в толкова часа, ще отворят касите и ще почне продажбата на билети за Негово Величество мултивалентният Донев. Визуализирах тези месеци – подавам едни пари и купувам билети. Кво толкова има да му визуализирам :)

Обаче като срещнах три, четири „ми няма билети“ по телефона и почнах да визуализирам по-често и по-изразително.

Цял план си имахме трите. Да гледаме този ден да не ходим в командировка, ако може да сме наблизо до центъра през деня, да сме и трите там, да успеем да се измъкнем преди обяд и да купим билетите. Все неща, които при обикновени обстоятелства никога не се бяха случвали.

И ето, че точно този ден се оказа супер подходящ момент да проверим теориите на Вадим Зеланд и на Петрова.

„Шефе, ние отиваме на проверка да оставим призовка, ако има нещо ще се обадим“ – лекинко поизлъгахме. Лекинко, защото Аврамова наистина имаше да оставя в центъра някаква призовка. А поизлъгахме, защото иди обяснявай на шефа си колко е важно да си Щастлив и да привличаш щастието със законите на един квантов физик и Петрова, която станеше ли въпрос за Зеланд, почваше да присветква от вълнение.

Излизаме трите и нашата пасторка по пътя към Светите билети обяснява как нямаш право да не си убеден в това, което ще се случи. Убеден си, че ще вземеш билети и толкова. Ама няма „ами ако“, „ама как“, „дано“ и прочие. То ставало. Ок, бе Петрова, не викай така! Споглеждаме се с Аврамова и си намигаме. Убедени ли сме, бе?! Е, как!

На земята проблясва монетка от 2 стотинки, взимам си я в джоба и Петрова – Видя ли? Знак!

-Добре, добре! Отиваме и КУПУВАМЕ БИЛЕТИ! И няма „ама свършиха“!!!

Убедени до мозъка на костите си вече, на последната пресечка до касата на Сатирата, завиваме откъм гърба на НАТФИЗ и о, майко мила…убежденията ни се изтъркаляха през крачолите, та в ботушите.

Опашка! Не опашчица от десетина човека, а опашка, която представляваше една дебела плитка с навързани в гроздове глави чесън, които баба ме караше да плета в далечните детски години, да ги оставяме, за да съхнат под навеса. Отгоре на всичко опашката тръгваше от касата, продължаваше покрай цялото продължение на ул. Стефан Караджа, завиваше по Раковска, та почти до кръстовището на пл. Славейков. Чудна опашка от около 400 глави, шлифери, арт палта, шалове и възпитано обути крачка, които дори не почукваха нервно по плочките, а си очакваха духовната храна. Все пак бяха първите четиристотин.

Споглеждаме се, аз и Аврамова. Петрова крачи и ни приема, ни предава.

– Къде бе, дългата? Нали се сещаш, че няма да се наредим на опашката, защото това е цял ден висене, а ние сме на работа?

– Отиваме отпред. Да проверим дали чакат за нашия спектакъл, че може да си чакат за друг и да проучим нещата.

Няма шест – пет.

По Петрова, по Петрова, та най-отпред на опашката. Даже помолих един младеж да се мръдне малко от витрината на касата, че там залепили плакат и да видя поне за кои дати става въпрос.

Сигурно си мислите „е, кво? Най-много да са си купили билетите“

Как какво, бе мили хора?!

Естествено, че си купихме билетите! Но как! Ние убедени ли сме или кво!

Момчето, което ми откри част от плаката се наведе до мен и тихичко попита:

– Камен Донев ли искате да гледате?

Аз го възприех като прихванал от артистизма на постройката, която така прилепнало цялата опашка опасваше, че чак да се навежда, пък и говори тихо и викам „Да, да, за него идваме“. Той продължава да шепти почти:
– Дайте ми парите, за колкото билети ще ви трябват!
И в този момент проследявам погледа му, който притеснено поглежда към една гранде мадона от дясната ми страна, която и тя се навела да чуе. И разбирам защо е целия мини етюд.

Тая жена с голямо Ж, с две Ж- та, ако щете, като позина с червосаната си уста под аристократичната си капела, която пък усили звука, като от рупор и се раззея:

„Хораааа, вижте гииии! Тия, тритеееее, дойдоха на бял кон и ще ми купуват билетииии“

Нямах време да си търся убеждението, защото очаквах обществената вакханалия да отпочне СЕГА! Стискам очи и чувам гласа си, който откъде се взе, така и не разбрах да казва:

„Ми кой каквото имал, с това дошъл“ и подадох банкнотите в долното зрително поле на отзивчивия момък. За всеки случай се огледах. Никой не се беше вързал на виковете за помощ на дамата – пазителка на касата.

– Петрова, Аврамова, дайте да идем на отсрещния тротоар, да не пречим тук!

И ето ни там. Убежденията ни взеха да си подават пипалата от падението си в бутушите, ама само до половина, защото се усетихме как сме дали една добра сума пари на абсолютно непознат младеж, който къде е, опаааа, няма го. Сигурно е влязъл вече в касата, успокояваме се. Но и не смеехме много да се взираме в онази посока.        `

 Поглеждам Петрова за кураж. Тя се ухилила, както обичайно. А, Аврамова – реалистично притеснена. Чакахме си. Поне десетина минути. Почти прежалих парите за тренировките на децата ми. Аврамова вика „Е, здраве да е!“…

И младежът излезе, пресече улицата, отнесе още няколко моралистични лекции от онази реститутка и ни раздаде билетите. Питахме го как да му се отблагодарим, разбрахме че има фирма за озеленяване и му подадохме визитки от нас – поне можехме да помогнем с консултация по трудово право.

Гледахме го с ей такива очи.

 Изумени, впечатлени и ЩАСТЛИВИ!

И тогава, прибирайки се по работните ни места, видяхме с Аврамова, как  Убежденията ни в Закона за привличането, крачеха високомерно две крачки пред нас. А Петрова вика „Казах ли ви?!“ и си се хилеше:)

 Та:

Позволявайте си разкоша, моля!

Искате! Визуализирате! И привличате! Лесно е!

Интервю с шестгодишна

Добро утро. Ще ми дадеш ли интервю?

– Как да ти го дам? Наужким ли?

Абсолютно наистина! Ще ти задавам въпроси, а ти ще ми отговаряш. Какво означава името ти?

– казвам се като татко ми. Ама ме е кръстила Жени. Питай нея. IMG_0447

Jeny

 

 

 

 

 

 

 

Как се чувстваш на шест години?

– добре ми е. Много добре! Най-после! 

???????????????????????????????

 

 

 

 

 

 

 

Какво означава да ядеш шоколад вечер?

– това е неспазване на закона. Законите се спазват, иначе ти се скарват. Ти ги разбираш повече тези неща.

photo (2)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Какво можеш да правиш, когато си на шест?

– мога да намирам приятели. Аз зная как. Нося им книги, които обичат да четат. Помниш ли как взех книгата с чудовищата и я занесох на градината. Тогава Боби Андонов ми обърна внимание.

Къде искаш да отидеш?

– В Япония. И в Китай. Ама те нали са близо, като ида в едната, значи ще отида и в другата. Сега ще ме попиташ каква искаш да станеш, ама ти го знаеш това: Китайска императорка.

Ха, ти ми взе въпроса.

– Казах ти! 

Защо искаш да станеш китайска императорка?

– Досадна си, но ще ти кажа – за да лежа върху цветя, да пея, да имам собствен дракон,                                   да побеждавам също. OLYMPUS DIGITAL CAMERA

 

 

 

 

 

 

Кой искаш да победиш?

IMG_1488

   

 

 

 

 

 

 

– Германия и батковците. Още малко им остава да са по-силни.

Батковците – разбирам. А защо Германия?

  – Ти пък сега! Трябва да ги знаеш тези работи, не да питаш.

Защо обичаш тренировките по фигурно пързаляне?

– защото ми харесва да дишам студеното и когато Марияна ме кара да правя нещо, да ми е трудно, но да го направя. И защото вие ме гледате, а аз ви махам.

???????????????????????????????

                     ???????????????????????????????

 

 

 

 

 

 

 

 

На кого искаш да приличаш?  

 

– на теб. Много си хубава и мила. Само не ти обичам онази синя вена, когато се ядосваш. И искам да си намеря някой, като татко, който да готви и да ме обича. И когато се кара, аз да отида с детето ми в другата стая и да се смеем, ама тайничко и да изчакаме да му мине. И после той да дойде и да ни целуне. Както тази сутрин :)

OLYMPUS DIGITAL CAMERA 

IMG_0430

 

 

 

 

 

 

 

А на кого не искаш да приличаш?

– на бебетата. Много са смешни и малки. Никога повече малка!!!

IMG_0842

Eti

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коя е думичката, която най-много обичаш?

– „Моля!“ Чакам да й се сбъднат вълшебствата, нали ми каза, че е вълшебна?!

Какво си пожела снощи, когато изпратихме светещите фенери в небето?

???????????????????????????????

 – да съм здрава и да съм си с вас. Пожелах си Рафи и леля Петя да си дойдат скоро.

А какво ще си пожелаеш за новата година?

– да мога да чета, за да не те карам повече да ми прочетеш книжката, а ти все да учиш и да си заета. Още малко ми остава. Баба се справя добре с мен. Май ще успее, докато й порасне отново косата…

Знаеш ли, че ще дойде годината на коня?

– Ще дойде на кон?! Глупости, годината идва със заря и тогава си пожелаваш нещо. Тогава можеш да си пожелаеш кон! Разбра ли?! Приключвам с интервюто ти, защото  имам работа – да поиграя малко! 

Ода за духа на материята

Да ти загори тенджерата със сармите, докато се изсипва чубрица върху главата ти, понеже си заел онази Г- образна поза, при която даваш отпор на тегленето на крачола от дъщеря ти, която настойчиво иска да помага в приготовленията около празника… е на нов телевизор.

Ама не, щото си го включил в писмото до дядото, понеже ти мечтаеш за духовни подаръци, за любов, топлина, святост и извисяване, а защото някой го е искал от все сърце. А на този някой майката до ден днешен казва: „Светланко, мамо, като че пред телевизора съм те раждала“.
Светланкото е нашият тати, с трудния характер, с малкото говорене, със сериозната професия, с многото мислене и с неговото „тихо, че гледам“.

Аз, като негов антипод, се гордея, че не гледам телевизия или ако се случва, то са новини и някой филм, който дълго анализирам по нощите – ако онзи Бен  си беше  обул електриковите кецове, дали Дейв би го забелязал по- отдалече и щяха ли акордите на Цимерман така тържествено да фиксират края на филма?!

Наскоро по стените в интернет социума се разпространяваше една трогателна реклама на американски авиолинии, решили да подарят коледно чудо на пасажерите си, които им се паднало да чакат по летищата навръх Коледа. В точката на излитане А, ги приканваха да споделят какво чакат за празника, като записваха тайничко пожеланията на всички от борда. Фотоапарат, таблет и такива разни аксесоарни радости различиха ушите ми от английския приказен дублаж на филмчето. Едно семейство обаче казаха, че искат голям телевизор и аз: „Тия пък!!!“

Докато се извършваше полета, работливите джуджета от авиошейната успяха да прикачат зад всяко желание, материалното му значение и докато нашите нищо неподозиращи пасажери очакваха багажите си в крайната дестинация – Б, от конвейерната лента, вместо куфари, заваляха опаковани и надписани подаръчни форми. Най-накрая изпадна и една огромна 42 инчова кутия, точно за онова семейство, което имаха най-нескромното желание от всички. Щото имаше и един готин пич, дето искаше бельо и чорапи и разбира се, си ги получи, че им се възрадва като, че никога не е имал такива – викам си „ето го моят човек! Истински, аматериален, радва се на малкото, сигурно душата му е голяма!“ – нали знаете – във всяка сцена търсим нашия прототип, че да се самоутвърдим, колко сме добри…

Това, което остана в мен като усещане, обаче, не беше онзи гърмящ лозунг „Човек е голям, колкото са големи мечтите му“ или „Не се страхувай от огромните си желания…“ и прочие, бях поразена от онова опулване, от онзи стоп – кадър на дишането, от изненадата, когато преди това си си помислил „да де, ама не може да стане“, от безумието на виковете, които сподавени, напират в гърдите ти и най-после намират писта за изява с едно звучно „Ааааааааааа“.

Семейството с огромното желание :) Въпреки моето „Тия пък“!

 Все противопоставям краища, все измервам диаметри и си избирам по-положителната стериотипна страна, вечно аз съм правата, а другият крив, все осъждам и после се правя на благородната – да разбирам и прощавам уж, ама гледам с високомерие щото съм простила…

 А понякога, не разбирам, че магията е в капката олио, която плува на повърхността на водата и нищо, че не се разтваря в нея, тя я прави:

 друга, но интересна,

нехомогенна, но различна,

нечиста, но кехлибарена …

Магията е в онзи шарж на кардиограмата ти, когато вместо систули и екстрасистули на взаимната ви любов, сърдечната ти линия се изкривява в усмивка…

И като ти се случи същото онова, което е предизвикало твоето „тия пък“, лекинко се измъкваш на заден ход от сцената, на която ти си суперстар-а с духовните ценности, отиваш кротичко да седнеш сред публиката, която е твоето семейство с осветени лица в тъмното и да се радваш на чуждите таланти. Защото и гледането на телевизия е талант, а Коледа е радост!

 

Тесте факти и късмет в шепите

Когато търсите подарък за Водолей, купете му Ангелчета и нека да са две. 

Фактите:

4 ти декември,2013 г. – Св. Варвара – сестра на св. Сава, дъщери на св. Никола.

Св. Варвара винаги ми е звучало морско, заради близостта на едноименното селце до любимата ми църква в кв. Василико, Царево, заради близостта на рибния празник и по руски, заради това как Тя разказва историите си, току що прочетени в поредната научна или историческа статия. А Тя е любим за мен и семейството ми човек, с руска жилка по майчина линия. Обожавам, когато избухваме и двете в смях, по-често заради поредните „герганизми”, както Тя ги кръсти, които съм казала в разговорите ни.

Тя си има прекрасно име, но тук ще е няколко местоимения с Главни букви.

 Още факти:

Същият този ден – проверка, документи, работодатели в стаята. Нещата вървят на към актове. Поне 4 се виждаха отдалече.

Звън на телефона. Павката: – „В центъра по кръводаряване сме, двамата с Илийката, за кого да дарим кръв?“ – преподавала съм им химия преди десетина години. Развълнувах се. Разбрах, че са прочели съобщението ми във фейсбук, с което преди ден молих приятели да откликнат с кръводаряване, защото таткото на мъжа ми имаше нужда от поредното вливане, поради влошеното му състояние, но благодарих с цялото си сърце на момчетата и казах, че всичко вече е отминало и че е важало за предишния ден. Добри хора вече бяха сторили това и дори мъжът ми се обади от болницата да ме зарадва, че дядото ни е една идея по-добре.

Боже, тези момчета…

Същисах се от това: нищо, че са прочели поста със закъснение и без да следят, надолу, историята са се качили на първия трамвай и вече ми се обаждат от центъра по кръводаряване – готови да направят този сакрален жест!

За мен, която дори не им бях класна, а и училищните ни срещи бяха толкова отдавна…

Едвам си събирам мислите да довършвам проверката. Толкова ми беше станало мило, че мислено редуцирах актовете до два и оставих да пиша предписанията в протокол и да назидавам устно нарушителите. 

След двайсетина минути ми звъни пак телефона – Николай – мъжът на Моето Местоимение, на който пък му предстоеше именния ден.

Извинявам се в стаята, че прекъсвам постоянно проверката, но този ден отдавна беше заявил важността си за мен вече:

–   Гери, здрасти! Аз…, то…, тя…

–   Казвай, бе човек –  прекъсвам го – какво става, нали Тя щеше вчера да ми звъни, като се върне от прегледа, какво са й казали, защо не ми се обади? Ще го оперират ли този тумор или ще го смаляват с лъчетерапия? Кога и къде? – бълвам нетърпеливо, защото трябваше да сме се чули вече, но не исках да Й досаждам, все пак това са твърде лични територии и аз колкото и да не ми се отдава да ги спазвам си бях мълчала няколко часа.Той:

– Ми Тя ще постъпва в болницата за операция, но са й казали, че двама души трябва да дарят кръв. Тя не иска да ти звъни, защото не иска да те притеснява, ама аз ти звъня тайно, да ми обясниш какво да правя и всичко ще направя…

– Стой! – викам му – след малко ще ти звънна и превключвам на линия за избиране на последния разговор с Павката.

Извинявам се повторно, че вместо да върви контролната дейност, говоря по телефоните, но заявих, че са жизненоважни въпроси. Те кимат. Какво да правят хората…

– Павка, къде сте?

– В трамвая сме вече, Гери, нали ни каза да си тръгваме. Защо, какво става?

– Моля те, Павка, странно звучи, но Тя е много важна за мен, може ли да се върнете с Илия и да дарите кръв на името Й за УМБАЛ …, еди кое си отделение?! – почти на един дъх му дообяснявам за случая.

                                               ВРЪЩАМЕ СЕ!

– само чух в слушалката и вече върху трудовото досие, което преглеждах на бюрото си, капнаха първите сълзи. От вълнение успях да бутна вазата с цветята, които бях получила за личния си празник, предишния ден и водата тръгна да пълзи към документацията. Управителите на фирмата се чудеха досието ли да спасяват или да не мърдат по-добре, че и без друго бяха респектирани и вцепенени от изхода на проверката, пък и от цялата ситуация – като че бяха не на проверка, а при диспечер на кръвни плазми.

Помислих си, какво толкова се шашкат и без друго няма да пиша всички актове, само един ми се мотаеше в главата вече, заради възпитателната цел…

След още малко време получавам потвърждение за дарената безценна кръв…и двете момчета са дали своята.

Това бяха емоции, без размери, просто не можех да ги стигна. Нито емоциите, нито височината на този жест!

Мислех си, как веднъж търсех за Нея нестандартен подарък. Четох в интернет, че подходящото за Водолей е материализирано ангелче…пък после й купих фантифлюшки, защото все пак е суетна и стилна жена. После си викам, егати късмета, тези момчета да бъдат точно днес на това място, когато Тя имаше нужда от подкрепа. Нищо не бяха сбъркали! Нито деня, нито мястото! Това бяха Нейните Ангели! А аз държах късмета Й в шепи…

 Фактите?!

Приключих проверката само с протокол, подадох документите на управителите и им казах:

„Днес е Св. Варвара и не е ден за превъзпитание, а за добро! Направете вашето добро, като си оправите нарушенията! Важно е да не прекъснете нишката, защото вече оставих знак върху документите ви…”