Последното лято

Ами…тръгна си.
Скараха се сякаш – то, лятото, старецът и морето. Не се разбра за какво.
Може би, когато баща ми звънна днес да ме попита кога ще се прибирам, че времето се разваляло, пък аз се изсмях, та току що бях излязла от водата, нежна и топла…
Бурята се изви мощно. Понесе пръски, топлина, изгорели от слънцето треви, навътре към сушата, да й ги върне, да я прибере и изтласка към собствената й същност, да я заземи.
Зашлеви лицето ми с косите. Буташе ме и мен навътре към техния скандал. Клатеше дървените стълби, които слизаха към плажа. Гъгнеше, тряскаше и темерутесто разпенваше вълните в собствения им обем.
Носеше всичката тъга и гняв от неслучилата се романтична раздяла.
А тъкмо бавно се изпращахме до голямата скала в морето, на която подводната част беше издялкана остро и забита заплашително, а аз я галех с тяло и плавници, на няколко гмуркания…
Оглеждах колониите от кафяви водорасли, в стволовете на които беше прорасъл пурпурен цвят. Същият се повтаряше по щипките на възрастните раци. По към синьо се беше оцветила стената на една от подводните плочи. Опитах да я пипам с пръсти, но синьото не пускаше мастило и я оставих.
Сякаш някой започваше да зъзне…
Тъкмо днес, плавали до съседния плаж, останали без дъх, бяхме хванати със словесна мрежа от въпроси, от малко момиченце и малко момченце.
Бяхме предизвикали почуда и ни беше позволено да долазим на лакти до пясъка само след като покрихме теста, който почваше с „къде са ти ръцете, дай да ги видя“, „аха, имаш пръсти, колко са“, „какво е това на главата ти“, „как така дишаш с него, нали имаш нос“.
Безпокоеше ме факта, че един ден тези деца трудно ще убедят неверниците, че човешката жена и човешкият мъж са дошли от морето. Та те ги бяха видели с очите си.
И този, последният залез – тежък и с морави отенъци в периферията. Същите като лилавата пошивка по месестото тяло на огромните медузи, които опариха китките ми. Едната инцидентно (след като се опитвах да избутам, за да поиграем). Другата аз я накарах да го стори, за да видя с коя своя част го прави точно. Пък и за да си имам за спомен морски неволи – коприва в морето, ама голяма коприва и парене по десет. Толкова пулсира кожата после.
И накрая набрахме последните смокини, търкулнахме грозде по пропуканата земя в двора, докато една бяла салфетка от масата ни, не се понесе над главите ни като свършек на приказка…
Последното лято, в лилаво и черно.

Нека е тъмно и страшно, тъй по-лесна е раздялата…

Докато мигна да си изяла всичко

Баща ми, милият, направил ми смути от домати, магданоз и сума ти видове сурови ядки, застава зад гърба ми, докато пиша на компютъра, подава ми халбата и стои.
– пий бързо!
– тате, ама не ми стой така до мен, не мога наведнъж да пия всичко.
– ха, ако не те наблюдавам, ще вземеш да изсипеш сока в саксията…

#татевечесъмголямаааа

Клисура

Клисура в деветия час на вечерта.
Родителите ми, децата и къщата на брат ми в двора на родилния дом, в който татко ни е проплакал.
Призрачен – пълнолунен сюжет.
Тъкмо изгря иззад гърба на Боримечката.
Градът е тих.
Тук са домошари. Ракията тихо се хлъзга по гърлата им.
Търся камъни да подпра гумите на току изгасналата кола, че улицата ни е като калдъръмена ролба.
Портата пресипнало ни посреща.
Сянката ми се изопва чак до края на каменната пътека в двора, в дъното на която се шмугват обезпокоени котараци.
Въздухът на Клисура е безмилостен хирург – прониква и изрязва до здраво.
От небето изглежда са валяли тежки дюли и са се пръснали навсякъде и само от уханието им започвам да препускам към детството, когато татко ми дялкаше парчета от тях с джобното си ножче и ядях до пресищане.
Той сега е купил игличка за стария ни грамофон.
Избра да пробваме виниловите звуци на Щраус и Диана Експрес.
Покани ме на танц.
Луната се премести…

Малта – островът на ветровете

На кръстопътя на всичките ми сънища напоследък – връщане по пътища, високи виадукти, седим с приятелка, не спираме да бъбрим, навън облаци, простряни на въже, които яростно се веят с риск да се накъсат, жълти склонове, по които се спускам като песъчинка и опалесцентната омая, която съпътсва времето тук, седнах в сянката на една седиментна жълто-ронлива скала и почнах да снемам показанията на собственото си състояние.

Така. Добре съм. А най-странното, че съм будна. И да, не съм у дома, но пак имам усещане за познаване на мястото.

И това съм го сънувала, и тук съм била, и преди, и може би по-преди.

Нямам пътуване и дестинация, където да не съм получавала хабер от миналото. Сякаш всяко пътуване е като възсядане на плъзгач, който спре ли за малко някъде, там се отваря пролука и преминавам през светове. Напълно доброволно при това.

Опалесцирането е като усещане за сън, блуждаене на светлината, която се разсейва, а причината са малките частици, пръснати в прозрачна среда, което наподобява отблясък на опал.

И Малта познава това физично явление много добре.

Търкам очи и не мога да разбера моите лещи ли не са наред или времето е такова – островно и своенравно. Иде ми все да премигвам.

Тук е хеликоптерна площадка за октомврийски емоции, късни отпуски и дъщери на вятъра, и на морето, като нас двете, с Елисавета, и домакинята ни Десита или Mara Ta’ Joe (жената на Джо).

Хвърлихме се да задържим лятото на вратата на остров – оголен и укрепен с жълтеникаво-бежав коралов варовик и тънък пласт глина.

Два дена изучавам в статии, с различна дълбочина на нивата на познание, от къде идва този приятен, пълен с топлина жълт цвят на острова.

Оказват се едни 8000 години пр. Хр., които се строяват хоризонтално и полягват в пластовете:

Zonqor – корален варовик, най-устойчив на ерозия, образуван от вкаменелости, охлювчета от вида conus и коралите meandrina;

Franka – слой, образуван в плитки морски условия или Глобигеринов варовик – жълт до бледосив състав от Globigerina foraminifera – малко ракообразно (морски пясъчен таралеж), щедро оставило тленните си останки за всеобщото жълто и прасковено оранжево.

Tafli – синя глина – фини варовикови зърна примесена с каолинит и глинен материал, който прави слоят компактен, когато е сух и пластичен при омокряне с дъждовна вода.

Geblasafra – зеленикав тънък слой, по-малък от метър, който придобива оранжевия си цвят от окисляване и излагане на въздух.

Има още един, далеч не така изследван фатор – the Poo, птичите екскременти. Според една австралийка, геолог, натрупването на курешките прави порьозен варовика, а с времето, му придава допънително жълт цвят.

И така годините си вървяли насам, вятърът си разнасял златисти песъчинки, вълните ги пляскали за здравина и ето ти устойчив, калЕн островен екстериор, изпълнен в меки, сливащи се тонове с цвят на кадифен залез и току що изваден мед.

Пясъчно – пастелно – пластелинено, което издава точно онзи ефект на реставрация на мебели с отнемане на слоеве в дълбочина, при който къщата прилича на всички къщи, взети заедно от миналото и събрани в една.

Цялата малка държава е издялкана от камък, прилежно оформен като Lego блокчета.

От крепостните укрепления, цитаделите и бастионите, обхождащи големите пристанища, величествените Гардиоли, поставени на всеки географски нос на острова, от историческите здания и административните сгради, до жилищните кубове, изпълнени със здрави стени, малки естествени отвори за вентилация и таванни тераси. Всичко.

Какво по-хубаво от малко цветове, но най-хубавите – жълтослънчево, морскосиньо и небеснонаситено.

Няма птици – гълъби, чайки, гарвани.

Няма, бе, колкото и Джоуи да твърди, че има, но са навътре в морето за рибен улов.

В старата столица Мдина се чуваха врабчета. Толкоз. И в градините на San Antonio имаше пернати обитатели, но там бяха създали изкуствено приятен хабитат за тях.

Като казах Мдина,

там се научих да произнасям дума, чието значение е „улица без изход“. Пише се Sqaq, а се произнася СъА, ама рязко.

Повечето думи на малтийския език започват със събрани съгласни, пък после ги леят. Звучат на арабски, а към края ги изпяват канцонетно, мислиш, че ги чуваш на иврит, който някак си преминава и в английски, но местните хич не умеят да се превземат защото си имат тяхната автентичност.

Тези Sqaq винаги завършват с малка градина, с оградка от ковано желязо, с много зелени каскадни растения, зад които се виждат притаени капандури и разбираш, че надничаш в частен рай на някой от 400-те местни резиденти.

Чудя се улиците на градчето как да ги оприлича, че да нарисувам с думи картини в съзнанието. Ами те са като венички. Тънки и криволичещи. Или като струйки от стичащия ми се по вафления конус сладолед. С високи стени. На тях ювелирно издадени балкончетата за по кафе, които Деси, при всяко вдигане на погледа, отбелязваше като своя мечта.

А аз се отърквах в тези стени от оранжево, оранжево към бежово и избледняла охра, и спирах на всеки три метра да се съглася с молбите на Елисавета за снимка на портичка в зелено, тюркоазено или цвят малинов фуксин, с номерче и месингова брава с формата, я на делфин, я на морско конче или глава на бог от митологията.
Особен сантимент оставя всяка една къща, с окачена или зациментирана керамична табелка с името й. Много ми допадна една „SunRay House“, а често си надписват имената на фамилиите или комбинация от първите имена на обитателите „PawlMarieEliese Lovely house“.

Пък ветропоказателите им са риба-меч, вместо петле 🙂

Ако случвахме на нечий дом, на кръстопът, между две улички, там имаше място за делви, пълни със зеленина, ярки цветя и две три излъскани стъпала. И Елисавета върху тях. Кютаво (cute) било.

По тези улички е забранено движението на коли, с изключение на мобилно средство с една конска сила. Познахте! Файтон.

Мдина е the Silent City, но според мен е кръстен така за очарование. Все пак хилядите въздишки, подвикванията на всякакви езици, които долавям да означават нещо от рода „Айвън, ела да видиш това, ауууу, снимай ме тук и там…“, съставляват звуците на един всеобщ трепет и шумолене.

Особен магнит е средиземноморската архитектура на църквите и базиликите в Малта.

И най, ама най – вече от фасадната им стена, в която се поставя портата.

Тази стена стърчи над цялата площ на църковния дом като бисквита залепена от дете. Никой не се е опитал да я вкара в общата геометрия. Винаги завършва отгоре с триъгълен фронтон, на чийто връх е поставен Христовия кръст.

Много орнаментирана, с извисяващи се пиластри, които придават на сградата визуална, пък и конструктивна стабилност.

Двете й вертикали са подсилени с присъединени камбанарии, в арките на които се виждат огромни патинясали в зелено камбани.

Най-хубавото на този архитектурен ансамбъл е свободата предоставена на вятъра.

Разбирате ли, църквите тук нямат обем, който да измества въздуха. Те му принадлежат. Тук всичко му се подчинява и няма против да е така.

Остров оставен на вятъра. С ехо от копита и подрънкване на доспехи.

Малта е разбъркани коси, приятен загар на крем Брюле, околовръстно с гледка към морето, движение с десен волан и много кръгови, дори нарисувани върху асфалта;

Малта е питейна вода, преработена от океана чрез обратна осмоза, приятна на вкус; Ниското налягане на водата по чешмите, те държи смирен с отговорност към природните ресурси;

Малта е огромните кактуси „бодлива круша“, обсадили острова на втора линия;

Малт е проветрени бели дробове, рицарско отстояване на Кръста, хоспиталиерство с религия на всеки две преки, националистична компактност с лингвистичен микс, раннодатиращо историческо наследство, респектираща устойчивост, фортификационни съоръжения, средиземноморска кухня, чийто подправки се носят от поне 14 възела вятър, високи вълни, градчета – квартали и мнооого оранжеви котки.

А охлювите по малтийски и огромните порции заешко във всякакви апетитни вариации, възгорчивата бира и газираното безалкохолно Kinnie, получено от гъст портокалов сок, примесено с пелин, лелее…

Малта се случи с покана от типа:

„- Гери, защо не дойдеш до Враца да се видим, прибрах се за няколко дни.

– Деска, абсурд, вече не живея във Враца. Ела до София.

– А защо не вземеш да ми дойдеш на гости в Малта, да се видим…“

Та случайно, между другото, без амбиции и с много съпътстващи сънища.

И, или идваш и се оставяш на вятъра да ти разкаже как тече времето тук, или събираш косата на конска опашка и се оттегляш на заден ход, като провалил се завоевател.

#Malta

#Mdina

#Valetta

Старецът и морето

Добра се до плажа. Отнякъде.
Премина го по дължина и по плувки, почти до хълбоците му.
Фигурата му – едра и в същото време хлабава, плещеста и грохотна.
Затътри крака като щеки към морето.
Аз, дето съм луда – съм с блузон до колене, дънки и маратонки.
Емоциите ми са толкова бурни, че да ги срещам с емоциите на морето днес – айде, няма нужда.

Цветовете на времето са в нискочестотния спектър – най-яркото тъмно, маслено, нефтено зелено в слаб контраст на флотилия синьо.

За звуците на деня, също не ми се говори. Ръмжи ми се. А ехото носи тътен и гърмежи.

Старецът, обаче ще влиза във водата. Гледам го.

Погледът му безумен.
Вперен. Неподвижен.
Като че в морето, между онези две скали, които втренчено гледа…ммм, не е че го вика Тя.
Жена, ако е имал въобще, е била вторична необходимост.
Сега на дневен ред, като че го зове най-истинската му същност.
В ямките, под разрошените побелели вежди има нещо съвсем неопитомено и по детски непредпазливо. Точното количество физика на мъж и дете по душа, безрасъдство на младеж и вкостенял инат на възрастен.
И онзи поглед не е, сякаш там, между отломките раздават пенсии.
Нищо не е.
И в същото време е много. Неговото нещо.
И тръгна да си го взима.

Пристъпи навътре. Наведе се. Обля ръцете. Занесе шепи и до свлечените рамене. Приклекна. Намокри дъното на избелелия бански.
После спря. Олюля се.
Както изглеждаше, че има нужда от помощ, тъй нещо в телодвиженията му ме спря и извзе цялото ми любопитство на плажен воайор.

Подходи, не като млад човек, който загребва от прииждащата, агресия на вълните, по корем, пълен напред срещу стихията.

Старчето се извърна и посрещна първата вълна с гръб. Преодоля гребена й, като че изпълняваше овчарски скок. А сетне отпусна корпус по задния й склон и водата го завлече към пазвата на вечността…

Есмералда

Времето днес кич, та дрънка.
Тотална температурна еклектика.
Сняг и гръмотевици.
От 29 на слънце до това, с поло и шал, и ми се пишка от студ.
И идва залез. Ние порим през едни квартални улички и хитро избягваме човекопотока.

Да де, ама по кварталите е истината. Изключителна автентичност. Антропологията тук е раждана.
Кой прегърбен, кой с мускули, коя с екстеншъни, пък и с джапанки… История да пишеш.

Щот слънцето на залез.

В контражур.

Любимата ми сценография.

А насреща, малеее…
Шукарна картина, бате.
И како, много си красива, дай да ти кажа колко деца имаш. Пък те, децата с мен. На снимка, в портмонето, до сърцето.
Като „ти си роза, ти си крем…“

Прелита каруца. С кон. Ма вихрогон. Язди го мангал. В каруцата още четири вида. Не знам дали е правилно да им се викат „индивиди“. Всички бяха различни от нормалното, така че аут-оф-вида.
Ма наиш к’во им беше различното?
Щастието, бате.
Хилеха се. Шумно и шукарно (мноого сладка дума).
А на главите им венци от жълтурчета.
Плътни, с много цвят. Слънцето през тях наднича. И като в картина с руска живопис на Шишкин, зад каруцата воал. И кал. А вихрогонът цвили. И устата ми в захлас:
Смях.
Импулс.
И залез.

Ма булка, бе.
…Открадната…

Пентаграм

Импресия за яке, рокля и кубинки
(или защо всяко момиче трябва да има в гардероба си кожено яке). Пентаграм.

Вървя.
Мятам конска опашка. Досущ като махало, тъкмо в ритъма на крачката ми. Акцентът на кубинките ми е кожена панделка отзад, която си кореспондира с кожата на връхната ми дреха.
Ръце в джобовете и извивката на гръбначния ми стълб – малко вирнат в сакралната му част. От контурите на якето е – видях се в една витрина.
Кожена категоричност и черна дупка за погледи. Вътре аз. Само звукът от катарамите, по свивките на талията ми издават, че съм припряна и дишам учестено. От вниманието, което предизвиквам е.
Не го търся.
Ама като идва на талази, заедно с клаксоните от преминаващите коли, в главата ми трудно се подреждат мисли по женското ми смирение и самодостатъчност.
Сменям визията. Спускам коси.
Два кичура, странични, започват да се веят и образуват юздите на водно конче. Иде ми да ги хвана и да профуча над някое магично езеро. Аз и аз.
Още погледи.
Продължавам да вървя. Този път се събличам и оставам по рокля. Цветя на черен фон и толкова много, колкото има в душата само на момиче. Кройката й е небрежно секси, с припокриване върху едното бедро. Вятърът си знае работата и на всеки повей, ме кара свенливо да прибирам разпилените краища, но платът е нетърпелив и общо взето ръката ми трябва да придържа всичко в ред, докато продължавам да крача. И веднага:
– О, ти ли си била. Здрасти! Бях се загледал…в якето…

Urbanity

В кадър от междублоковото пространство има място за слънчев лъч, две небета – едно истинско и няколко направени от прозорци.
Шумките са двулицеви – веднъж огряни от светлината, а вътрешно настояват да са червени, жълти и още други топли нюанси.
Октомври е дълъг и преходен, тъй го нарекохме с приятели.
И тази утрин го виждам, бавно и с достойнство се повдига от асфалта и потегля.
Незабелязано пък и сякаш нарочно, изтегля нарисуваното одеало. Отвива зимата.
Подава се краче с чорапче…

В страната на дървените обувки

Сън в съня и няма събуждане. Денят почти се размива в нощта. По между им няма рязка граница. Всичко на всичко, имам спомен за много път и не толкова много, за студ и не толкова, за срещи и лица – нося ги като сърце в шепите, което да реанимирам.
Потъвам в пух. Ако като съм изправена ми е тясно, то поне, като лежа – е дълбоко и въздушно. Усещам поне сто приказки от тайнствения север да ме пощипват насам-натам. Нищо да не разбирам и да се завъртам към прозореца, докато мозъчната ми дейност ме следва с минути закъснение. А там и баба Хола тупа сняг от облаците, Питър Пан шушука на Камбанка нецензурни вицове, Гъливер (ох, с тия мънички размери на стаичките тук, разбирам го тоя мъченик) за пореден път прави опит да развърже нишките на съзнанието, Кай си живее с парченцето стъкло в душата, а Герда е спряла пътя си при жената, която разресва косите й. Само Малечка потегля на път по улука, за да върви приказката към следващата страница.
Тук водата има ново проявление. Тя е така тиха, сякаш не среща повърхности и подчинява света само с едно магическо „ни-ко-гааа“…

Вечност

…и от върха на водопада се слиза надолу, почти на серпентина. Толкова е магично, колкото го виждаш, колкото си извлякъл от приказките в детските години и колкото го извиква дъщеря ти. Снимки, снимки, снимки…Тя алчността на сетивата не среща граници, та снимките ли ще го сторят. Но поне удължават момента във времеви порядък, пък и споделяш с други.

Скакавицата е на две нива. И двете мокри. И двете „ах“. Отпред пръските и зад пада на водата, зеленият цвят е мощен, слънчевият лъч – филтриран и играе на въже от дъга.

Дъщеря ти е мокра, обаче мижи, почти в транс.

Обратното изкачване е пълно с пещери. Пеперуди. Попадали орехи и дракави шипки. Дърпат те.

А като стигнеш отново билото, откриваш едни тайнички пътечки, водят към незабележими плетове, криволичат към ръба на скалата, от която се мята водата. И там – ред домати, ред пипер, две-три кокошчици, козле и котка. Баба и дядо. Полукръг от воденично колело, мост и параклис – на върха на водопада…

„…Ние сме Сега Нашите мечти…“

Ева си имаше златна градина, с жълти треви, с две, три, даже четири, смокинови дървета за камуфлаж. Особен тип удобство, когато се чуваха гласове отнякъде. Скриваше очи зад огромните листа и се смееше. Имаше си и розов храст. Съвсем рехав. С красиви, плътни розетки в малинов цвят. Имаше и открит душ, измежду дърветата, като на Тинчето от Васко да Гама от село Рупча. Имаше гледката към лагуната. С побитите огромни скални отломки във водата. Беше западно ориентирана. Лагуната де. Слънцето го играеше съвременен алхимик правеше вечер от водата течен живак. Ева си имаше и приятели, други творения господни – чайки, корморани и двойка гугутки.

Имаше и Него. По цял ден и цяла нощ. Спяха като бебета всеки ден по едно и също време, след няколкото страници от една и съща книга, която тя четеше, а той заспиваше преди нея. Спяха дълбоко. Почти колкото дълбокото на лагуната. Главата на Ева беше пълна с вода, защото много се въртеше на подводните разходки и всяко едно обръщане в люлката на плажа, й костваше бълбукане и ефекта на вълни в камъните. Всичко в нея беше отвято. Придвижваше клепачи едва едва. Пееше песни като ехо. Телодвиженията – ала реещ се феникс в райска градина – всичко сякаш магически реализъм.

И всичко се случваше сякаш за първи път в живота й. Някой през деня им беше обяснявал, че там, където ходят да се гмуркат, имало морски змии. Нищо не ги отказа да ги търсят. Но виждаха само изправени човеци върху дъските си, които по цял ден сякаш ходеха по вода. Някакво модно течение ги влечеше. Като някой, който щеше да се роди след няколко хилядолетия и да ги спаси отново…
Така и не видяха никакъв рептил там долу. Нямаше никакво зло наоколо. Май го бяха преживявали твърде дълго и страхът, и срамът от него, вече се бяха размили. И май пренаписваха историята на света…

Summertime sadnass

Тя е. Видях я. Винаги съм подозирала произхода й. Още, когато като шестмесечно бебе, я потопих и оставих сама под водата, тя направи най-естествените загребвания за метър, два, три.

Също и когато на две годинки реши да покаже на децата, които играеха на прибоя как се плува – без нито един урок тогава.

Днес, едва я пуснахме във водата и тя се изниза от погледа ми. За половин час премина инструкциите по свободно гмуркане, слушаше наполовина, от уважение и при пробното влизане, буквално, ни събра очите с грацията на движенията си, с разпилените половин метрови коси, които осветлените участъци под водата, правеха медно руси, с красивите цветове на банските, които сама си подбра за случая, а краката й, удължени от малиноворозовите плавници, задаваха нежно ускорение.

Улавяше въздуха в шепи и го примамваше под водата, а после се смееше, сякаш през фуния, на стъклените балончета, които се въртяха като разбалансирани панички към повърхността.

На дългата разходка почти до носа на полуострова, само в началото ме държеше за малкия пръст. Като й се откри подземното царство, направи рязък завой, гмурна се в дълбочината, а изплувайки ме погледна като, че искаше да ми каже „къде съм живяла до сега“.

Изучаваше медузите, като хем играеше с пространството около тях, хем с разбиране към неприкосновеността на всички морски обитатели, оставяше просто погледани.

Целуваше рапаните по свенливо прибрания месест крак.

Оглеждаше седефа на мидите, сякаш беше забравила как светлината се плъзга през горните слоеве и ги прави неземно красиви. Да, те и без друго спират да омагьосват погледа, оставиш ли ги на сухо.

Имитираше динамиката на вълните.

Покланяше се на водораслите, които подводните течения принуждаваха да се веят в една и друга посока.

На моменти пак ставаше шумна, като не спираше да говори през шнорхела, цели дълги изречения, които артикулираше успешно, не й пречеше и да кашля във водата, заради хремата.

Нямаше паника, липсваше неадекватност, единствено възторг и любопитство към гмуркането, така чакано и слушано с присвити клепачи.

…когато излизахме от лагуната, ми каза „искам да се върна“ и погледът й побра тъгата на есенен сухоземен провинциалист, а лятото едва й се откриваше през листата на дворната смокиня, в хамака на следобедния сън…

Течната Амбър

Обещах ти, Иване и започвам да ровя спомени и да им пукам мехурчетата с въздух.

Бях хлапе и с дядо трябваше да ходим на лозето, да оправяме кошерите и да вадим мед. Не помня как сме стигали до лозе. Аз имам качеството да не присъствам в настоящето, ако считам, че е скучно и най-вероятно всичките пъти, когато сме ходили от къщата ни в Бяла Слатина до лозето, съм си мислела я за вчерашния ден, с кой съм се сбила, я затова, утре с кого ще играя.

Лозето ни беше на един баир. Денивелацията му ми вземаше всички силици, ако мислех да търча и да не помагам. Затова, стоях си в мъничкото къще на сянка. Там, дядо беше разположил голямата синя центрофуга, която с определена ритмичност очакваше в себе си питите с пчелен мед, да им вземе съдържанието, с няколко оборота.
Само дядо прехождаше между задния двор и къщето. Беше облечен с неговите си дрехи, но с платнена шапка, с широка периферия, опната на телчица, а от нея се спуска тюлена мрежичка на лицето, да пази дядо от пчелите.
Бях си на поста, стъпила върху трикрако столче, с олющена кафява боя. Една баба, веднъж я бях чула да казва „три точки правят една равнина“ и аз спокойна, си ползвах столчето за височинка.
Носеше дядо питите и ги поставяше с отработен жест в страниците на центрофугата.
Тежки. Лачени от течния мед, който преливаше от восъчните килийки. Казваше ми кога да започна да въртя лоста и се изнасяше от къщето.
Много ми харесваше тая работа. Като че бях магьосник и завъртах времето. Бързах. Нарочно забавях, пак засилвах и се взирах в процеса долу. Наблюдавах нивото на тежкия флуид. Различаваше се от всички видове течности, с които съм си играла. По едно време, ей така от келешлък, спрях да задвижвам центрофугата, укротих ротацията и виждам образа си, долу, в топлия казан.
Дори да се опитвах, да разтърся този образ, като ритвах корпуса отвън, той не променяше щрихите си.
Цветът беше сякаш съм бъркала слънчоглед, капела е смола от бор, стривала съм янтар между пръстите си, пък съм пърхала с цветчета жълт кантарион и акация из цялата картина.
Много ми се прищя да мога да го пресипвам от високо и да гледам как пада. Този течен кехлибар.
Аз кат си наумя нещо, не мирясвам. И махни другото, ами хич не мисля какво ще причиня и напакостя. Само да видя какво става.
Още съм си такава.
И опитах да бръкна с пръст. Да видя как пък ще ми потъне пръста там. Вадя показалеца си, овалян в мед и го проточих от над нивото на погледа ми, да се стече. Стече се, ама накапа малко и спря.
Реших да удвоя количеството и бръкнах с два пръста. Почти същото. Плътна струйка, нацърцори се и свърши.
Абе, я викам си, да пробвам с ръка. Топнах цяла длан и понесох ръка към тавана, а оттам небето наднича, през пролуките на разместения дървен покрив.
Обърнах шепа и контролирах разхода, да тече тъй, че да мога да гледам струйката по-дълго време.
И тече, и гледам, тече и гледам. Ама красиво, разтягат се вътре едни мехурчета, сменят си местата даже. Бяха и различни цветове. По-тъмно кехлибарени, по-светло слънчеви. Сякаш броеница от кристалчета тамян и фосили от крилца на пчели.
Стели се меда на катове и образува мънички купчинки, които се разтваряха мигновено в аморфната  течност.
Ама като мога с една ръка, що да не го направя с две. И почнах да загребвам и да поливам отгоре. И да се взирам. То, сякаш някой ми шепнеше като с шушляк в ухото. И цъкваше, когато капчиците стигаха останалата плоска повърхност.
Въздухът се унасяше в струйките и ставаше на звук, едва когато почна да тече в устата ми. Отгоре. С шепи. Не смогвах да му се насладя. Да го пусна на пързалка в гърлото ми, да го лепя по небцето, да се уплътнява в устата ми и да прелива по бузите ми, да не дишам, само да бляска в очите ми. Да виждам през капчиците мед, закачили се на връхчетата на миглите ми. По мен отвътре, по мен отвън, та чак до трикракото столче.
А как ухаеше тоя мед на дядо ми…ей сега го усещам.
И като казах дядо ми, се сепвам от стъпките му, ама късно.
Малей, какъв глас имал тоя човек. Вярно, че винаги ме беше респектирал, ама какво толкоз бях сгрешила, та се понесе единият вик до всичките лозя наоколо, че заглуши и свирката на теснолинейката Бяла Слатина – Червен бряг.
„Герееее, дядковата, що вършииииш, бе дядо. Не ми е за меда и реколтата, ама за теб ми е, бе чедо, да не ти прималее от толкова сладко“
Нищо повече не си спомням от онзи момент.
Припаднала съм.

В кръг

„…Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали — напои хубаво майката земя…“

Деца, от кого е това? Ченко, ти не знаеш, не казвай нищо, моля ти се!

Майка ни като изпадне в лирическо отклонение, присяда до прозореца, с цигара в ръка, издиша струя дим, напред и нагоре, като източва шия.

Казвам й, че е любимият Елин Пелин, тя, обаче е цар на управлението на двайсе теми наведнъж, почнала е да мисли за други неща, не разбира какво и защо казвам и ми вика „глупости!“, „Ченко, пи ли си хапчетата?“ Спуска се от местенцето, като варан на плячка и удря през ръка баща ми, който посяга към последното парче диня в кастрона.

„Ей, ако не съм аз, два пъти да си умрял“, вика майка ми.

Аз пак казвам, че онова пасажче е от Елин Пелин, от „На браздата“, обаче разговорът вече така се е изместил, че изгубвам воля за спор.
Брат ми „абе, Гере, спокойно, аз като не знам от кой е, пак същия ефект“

Майка ни обсъжда вече световни работи.
Виж, ако й кажеш, че татко яде хляб под масата, ще се включи с интерактивен репортаж от тоалетната, ще притича, като в движение ще си закопчае дънките и ще отбележи тъчдаун или ловко ще спаси бисквитата от схватка с баща ми, само не го е карала да плюе вече сдъвканото, но му намила на главата.

С брат ми се хилим, тия два дни си захлупваме главите с ръце на масата, а тя „как не ви е срам, бе, вие борили ли сте се някога за живот на мъж“.
Оттам още повече смях.


Ей така се случи, та се събрахме четиримата – брат ми и нашите родители. И без красивите ни продължения, поехме на път вчера: София – Бяла Слатина – проходът Троян – Кърнаре – Розино – Клисура (София).

Бяхме на гробища на родителите на мама, после бързахме да премостим (това от мама го чух) балкана през Беклемето и да оставим свещички на последния дом на родителите на тате. Накрая пренощувахме в Клисура, на брат ми в къщата за отдих. Та оттук ги спомням тия два дена.
По пътя много се смяхме.

Мама и татко се запознали преди повече от половин век. Слушала съм историята на запознанството им и все пак акъл не ми побира как баща ми, който е от подбалкана срещнал северозападната си приятелка – огън и лед на едно място, ами и нас сега ни има. Но нейсе.

В Бяла Слатина, в къщата на Климентина и Христо Тоневи -баба вечно се жалваше в общината на градчето, че не може комшията, чичо Пеци, да гледа пуйки и биволици в центъра на градчето, тамън зад Културния дом. Баба беше активист и председател на клуба на пенсионерите. И като захапеше някоя кауза, се бореше с нокти и зъби.
Като видяхме къщата, отдавна продадена на други хора, ахнахме.
Да е казвал някой, някога на баба, че в центъра на Бяла Слатина, не биволица и пуйка ще има, ами 10 еленчета, овце, петли и кокошки, екзотична порода свине, още по-екзотични фазани – златен и сребърен, няколко чифта пауни, че и бял, лебед – черен, папагали – огромни и шарени, канарчетата – в кафез на няколко етажа, като в блок, баба ми щеше да се е гътнала още преди това.

Човекът беше решил да посади и отгледа една мечта, неговата детска мечта, баш в центъра, зад културата на баба ми.

Като отидохме на гробищата, всички си траехме. Баба да не разбере, че…

После като тръгнахме през Попишко шосе, видяхме черен щъркел. Ние, нали  почти всички сме Черневи, татко се казва Черньо, ръгнахме с телефони да го снимаме, този, различния. Щъркелът.
Само аз ли видях, че като си разпери крилете и литна, корпуса на тялото му отдолу имаше малко бяло?!
Тъй е то, у всекиго черен има и по нещо бяло, ама малцина, го виждат.

После спряхме гладни на Чомаковци, ядохме кебапчета в хлебче, а един младеж ни се похвали с какво се прехранва, като ни чу, че се тюхкаме компанията, от нищетата на държавата ни.
Извади една кофа и виждаме съдържанието й.
Човек, над 5 кг трюфели. И кучета имал. Специална порода. Три.

После объркахме пътя и вместо за Луковит, тръгнахме на ляво. В Реселец нямаше кого да попитаме. До местната църквица, на пейка отпред, седи едно момче, нещо като че болно, ръкомаха безмълвно, на другия край на пейката седи женица. Като че и на нея й имаше нещо. Сякаш поглед нямаше. Като ги питахме за пътя, те кръстосаха ръце и посочиха всеки своя път.

Все едно де, върнахме се с колата и наслуки поехме в търсената посока.
Четох на наште статията за онова момче Jake Porter, която беше отразена в блога на един българин Иво. Момчето с генетичното заболяване, което, обединило два отбора по американски футбол. Че всички разединени по света е на път да обедини с историята си.

статията на Иво

Преходът Троян – Кърнаре ми е любим. Може би защото ми се случва веднъж на 20 години. Горе на билото, спряхме, татко ни купи по едно бурканче  с изкуство. Изкуство е да редиш различни видове сурови ядки на катове в буркан с мед. Благина. Балканска. И здраве.
Преваляхме балкана. Откриха ни се южните склонове на планината. Горе беше мъгла. И почваше да превалява. А на слизане, отпред – два тъмни склона, от двете страни на взора. Приличаха на бедра на закръглена девойка, стиснали помежду тях си, триъгълно парче земя, огряно от слънцето с прорасли жита. 

От радиото се лееше именно Адел. Аз по-подходящо съвпадение на момент, пейзаж, певица и песента й „…I set fire to the rain…“, не бях преживявала.
Минахме през Розино, селото на татковите родители Геновева и Ганчо. И на чичо Минчо.

о, чиче, я разкажи

Къщатата ни там, отдавна не е наша. Даже градината й беше прилежно и модерно оформена. Миришеше, не на любимата ми миризма на дърдонки, а на ухание от някой град, което новите й обитатели носеха, най-вероятно със себе си.
Отправихме се до гробищата и там. Те са подредени и поддържани. Всички гробове са посипани с шишарки и са на дебела сянка. Спокойно ми беше. Плевихме, чистихме, поцъкахме си с език що баба и дядо бяха полегнали в гробовете на техните родители, а не заедно, ама минало.
Вдигам глава, три важни за отбелязване пункта има в Розино – комина на розоварната, купола на църквата и ракетния корпус на минарето, на джамията. 

Труд, поминък и вяра.

Мюфтията тъкмо извисяваше глас над всички розови масиви, а в това време и последния ми сантимент от тази земя се чу – влакът София – Бургас разтресе свирка през ръждивите траверси.

В това време почна тежко да вали. Изморени от пътешествието, се изнесохме към селищното място, в съседство. 

Клисура. Най-чистият град в България. Във всяко отношение.
Къщата на брат ми.

Седнахме вечерта на маса, в двора. А този двор е в двора на родилния дом, в който баща ни някога се беше родил.
Когато брат ми е купувал земята тук, хич не е знаел това. Татко ни като разбра тогава, плака от изненада и умиление. Построи нов дом.

Гугутките от Бяла Слатина, знойните жеги, режимът на баба ми там и всичките тези сензитивни артефакти от селцето на татко ми, отдавна бяха моите опорни точки за справяне с тревожността през живота ми.
Дори на запис, звуковете ми действаха оздравително.

Майка ми е друга работа. Тя е молитва, ред и контрол. Над живота на всички ни, обаче най-много над баща ми.
Тя така разбира живота.

Татко използва суматохата от нашия смях, спора с мама и развива бясна скорост като изпояжда всички парченца сирене от чиниите ни.

Вика на брат ми: „Климе, татковата, кой ти слага плочките тук“ и сочи едно място до пенджурето. „Тоя, дето ги е слагал, си е оставил ръцете, може ли такова нещо, тц, тц, тц“

Брат ми се отбранява: „ми, ще си го оправя, бе тате“.

Баща ми построи къщата на бате, обаче да го изненада, не го пита к’во, що, и как. Той, татко си е такъв. Изненадва от свое име, със свои средства, ама не пита „искаш ли“. А после брат ми си направи ремонт на къщата и смени това, онова. Та татко да му намери кусури, за това беше целият разговор.

Сега всичките четирима, седим на масата. Напрежението и излишната пара вече послегнаха.
Седим, гледаме се на каре, вали дъжд, освен да се усмихнем, нищо друго не остана…

Тръгваме към София. Обратно към децата и любимите ни. Да затворим кръга.

Усмивка 208 см

29 юни. Петровден. Сутринта имам уговорка с Антонина да я чакам на метрото и да потегляме по задачи. Чаках я поне 10 минути.

Мина ми през ума една картина, отреди години, когато я чаках по същия начин и тя не дойде. А трябваше да вършим двете работа, в екип, съвместно със столични полицаи. Тогава ми се наложи да представлявам сама нашата институция, но за сметка на това се запознах с един дълъг 208 см. полицай Веско Господинов, наборче.

Ама усмихнат, ама сърцат, ама шегаджия, отворен и предразполагаше към ефективна колаборация.

Помислям си го, ей така. А Антонина още не идва…

После две, три усмивки се разляха по лицето ми, че така и така чаках, та се сетих за Веско. Егати човека. Честно. Огромен, респектиращ, а честен и чист…то през него струи.

Предната вечер ми писа на вайбъра, да ме пита как съм изкарала на морето. Разправях му за гмурканията, той ми се усмихваше с някакви емотикони, уговорихме се да се видим, че имал нещо да пита, пожелахме си лека нощ.

Станахме си приятели покрай работата и всеобщите ни проверки. Учехме заедно и правото, с него и Елена. Помагахме си с лекции, учебници. Сега му пазя учебниците за държавните изпити, че на него му предстои да завършва…

Винаги му звъня при нужда – Веско, моля те прати екип, че тук едни не искат да ни се легитимират…Веско, моля те, би ли проверил еди коя си фирма, че не можем да съберем информация, а мамят граждани…Веско, моля те, би ли ми помогнал с информация за спортните отбори в Канада, искам да заминавам с детето там…Веско, моля те, помогни, че на баща ми му откраднаха колата…Веско, може ли да ни помогнеш, че с Елена ни трябва подпис за един стаж…Веско, Веско, Веско…

И Веско звъни, държи в течение, говори, връща обаждания, ама няма през нощта, няма не може…

Скоро имахме среща по работа и той ми разправя за едно производство, как хвърлил усилия, ама как тук – капан, там – спънка, обаче ще намерел начин той, всичко щяло да се оправи един ден в тая държава, то не може само неразбории…

Тогава, по време на служебния обяд, си помислих „абе може ли човек да е такъв идеалист“…после си викам, тия, явно, дето са спортисти, те са такива – чисти, играят честно и чисто…Душа камбана…Баскетболист от аматьорската лига. Навремето е градил спортна кариера, после станал полицай, а още по-после в ДАНС беше служител…

На всяка среща разказваше за любимия си баскетбол. Очите му искряха. А като каза, че големият му син вече учи и тренира в Белград – и болката, и радостта в очите му видях. И онова умилително мъжкарско: „на тати гордостта“, пък щял да поеме болката и заради жена си, че на нея щял да липсва Веско младши…

„Гери, а ти как си, ми кажи, нали знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен, за всичко“ и

„Пак ти казвам, аз съм с теб, бе човек, ще оправим работата“

И ей го, сега, пак е петък. Една седмица след Петровден. Приятел ми каза, че Веско е участвал на мач, с неговия отбор, по време на турнир на Националната аматьорска лига по баскетбол на Петровден, паднал е на терена и е починал.

Не повярвах. Нищо не ми стана. Не се разплаках, не прехапах устни. Една усмивка видях само пред себе си. Нямаше как да е вярно.

Обадих се на Елена, помолих я да звънне на телефоните му. Аз не смеех, да не би да не ми вдигне…

В новините от онзи ден видях, че е вярно. Станало е късно вечерта, на мач. Искал е от титулярния фотограф да го снима, че е бил с кецове на „Цървена звезда“, подарени от сина му. Часове преди това 15 годишното му момче е подписало официален договор със сърбите, а Веско е искал да играе последен мач, за да предаде достойно щафетата на сина си.

 Почтена и съвсем бащинска постъпка!

Изключителен ритуал на приемственост между двамата, като баща и син, и като спортисти!

Усмихнах се.

Бил е на любимото си място, където цял живот е играел посветено, с цяла душа и сърце…явно второто се е свършило, физически.

После друг приятел ми каза „не пиши нищо, това си е между вас било, кого ще го интересува, ако не го е познавал лично“.

Пиша. Мисля в обратно повествование. Така. Да си спомня за една чиста душа. Идеалист в среда, в която идеалисти почти няма. Имало е. Били са с един в повече.

Не може хората да не знаят, че такъв човек е имало тук, сред нас. Обикновен. Открит. Чист. Светла душа и идеалист да бори неправдата…

Весо, приятелю, усмихвам се и се радвам, че познавам душата ти, тя е вечна…