Написано с панделка

%d0%bf%d0%bb%d0%b0%d0%b2%d0%bd%d0%b8%d1%86%d0%b8

(Защото Елена ми каза да ти напиша всичко и да ти го подаря с панделка)

Защото не видя какво се случи предните дни…

Защото тичах до магазина с водолазните такъми и един час избирахме с продавача твоите плавници…

Защото исках да ти доставя радостта, която баща ти е доставял, защото виждах какво означава за теб това…

Защото с човека от магазина едва успяхме да напаснем сумата, така че да отговаря на съдържанието на моето портмоне и на възможностите му да ми върне ресто, защото нали видя, че малко са изолирани откъм модерна комуникация с икономическите измишльотини…просто са хора, извън матрицата…и накрая продавачът се усмихна и каза „това момче заслужава намаление “. Е тогава му казах, че не съм от Габрово, обаче съм чула за тях и ти купих чорапи за плавниците…

Защото после се запътих към куриерския офис и по пътя нито едно от препятствията не ме изплашиха…защото носех твоите плавници, а те означаваха моят полет…защото всяко „твое“ става моя закрила и сила…защото ми трябваха, за да преодолея група строителни работници, явно не виждали момиче с плавници на -4 градуса, които досадиха, ама изядоха големия, защото се сетих, че може да съм нечие момиче с плавници, обаче съм и себе си по две, така че  смело извадих служебната карта и ги питах що са без каски…

Защото като стигнах офиса на куриерите, които се бяха преместили два квартала по-нагоре, влязох ухилена и летяща направо, сложих плавниците на плота и казах на едното момче „ей този подарък трябва да отлети утре до приятелят ми“, а той: „добре, какво да пишем отгоре“ и аз: „Подарък от Нептун“, а той: „Е, няма ли да е по-добре да пишем „Подарък от Русалка“ и се усмихна. Тогава му казах „Абе, я пишете само Подарък“. После взе плавниците да ги премери на кантара и се учуди, че не тежаха колкото изглеждаха и почна да си мърмори, дали пък да не пробва да се научи да плувал. Тръгна да ги опакова и почти приключваше, обаче аз му казах да ги разопакова и тоя път да не изсмуква въздуха от огромния плик, за да не се усетиш като ги хванеш с ръка, така опаковани. Ами исках изненадата ти да е по-голяма и да продължи във времето, докато не предполагаш какво е… Тогава вече почна да става опашката. Обаче аз се зачудих дали пък нямат подаръчни найлони, а момчето учтиво се почеса по тила и каза „ами, ще го предложа на шефовете, ама ще е за следващия път – за бутилките с кислород“ и ме попита: „такааа, а сега за къде ще пътуват“. Казвам адреса и за „Х“ ЕООД. Тогава другото момче каза „Е! Там не работят ли? Тия да не тренират на сухо?“ и вече опашката взе да се хили, и една женица каза: „А аз може ли да пратя само една наденица до Варна, че бързам“ и вече беше: хахахахахахахахахаххахахахахахахахахахахахахахахахаха

Защото после се върнах на работа, ама не ме стърпя да разкажа на целия фейсбук за слънцето, което блестеше в очите ми, докато вършех всичко абсолютно „тайно“, защото брат ми твърдеше, когато бях на 5 г., че не мога да пазя тайни и аз до този ден не успях да му покажа, че мога…

Защото толкова много хора ми писаха на лични „прекрасно е, че си щастлива“…и те благославяха, че тази магия я забъркваш ти…

Защото ти не успя да видиш нищо, защото фейсбук ти става приятел в тайните, когато имаш нужда от подкрепата му, а не само от клюкарския му характер…

Защото до вечерта ме държеше вдъхновението на целия ден, ама по никакъв начин не успя да разбереш, докато ме целуваше после, нали?! Мълчах си като скучната Гергана. Защото те обичам…

Защото успях в полунощ да си навия алармата и да ти честитя първа. Защото ти винаги правеше това с поздрава за добро утро, когато знаеше, че притеснена пътувам към последните си изпити, колкото и да ти се спеше тогава…

Защото днес твоят празник дойде, докато го чаках като дете на прозореца, което рисува сърца, нали вече си спомних какво е любов…

Защото картичката за рождения ти ден, след малко ще е в ръцете ти, тя означава твоето име, а на въпросът, който ти зададох в нея, се отговаря с „Да“, защото си е нашето общо нещо, с което ми показа, че ме обичаш…пък и да кажеш „Не“, няма да те чуя, защото ще съм си потопила вече главата под водата…

И заради всички тези „защото“, моля те, когато отиваш при майка ти днес, подари й цвете за празника, защото е родила това момче, на което му обещах себе си, пък каквото ще да става, и нека е спокойна и радостна…

I say a little pray for you🙂

%d0%bc%d0%be%d1%80%d0%b5

Notte Magica


​Notte Magica беше нощта на вещиците за градчето Carpeneto. Бяхме поканени на среднощната фиеста от огромни плакати, разлепени в околията на областта Piemonte.

Стигнахме покрайниниите на аскетичното местенце, долу в ниското, а след това ползвахме услугите на малки бусчета, които спестяваха изкачването ни по стръмния хълм. 

Щом стъпихме върху каменната настилка, тутакси ни лъхна влажна миризма и ни обгърна усещане за отдавна  отминали времена. Оттам именно започваха уличките на Carpenetto – от Вечността. Тясно се извиваха покрай високи средновековни къщи, с прасковен цвят на тухлите и мънички прорези за прозорчета. През няколко къщи се издигаха кули, осветени отдолу смугло и загадъчно. Така образувалите се естествени сенки, пълзяха по изтърканите от времето стени и още по-мистериозно проследяваха движенията на всеки минувач. От уличките,  които образуваха комуникационната мрежа, се излизаше на нещо като сборен пункт на всички възможности за обход на градчето. В средата му си прокарваха път високо стебленни жилави дървета, на разстояние едно от друго, достатъчно че да образуват аркада. Прилепнало пълзящите растения и бръшлян по дървета и зидове наоколо, оставаха у нас впечатление за неизбежност.  Иззад тази влажна зелена маса, само омагьосаните можеха да зърнат едно старо вековно дърво наполовина бор, наполовина кестен, а кората му покрита с мъх, който сменяше нюансите на заленото си според ъгъла на светлината. 

Внезапно взорът ни беше отвлечен от движенията на улични артисти, които показваха своите умения, досущ като по панаирните времена от средните векове. Красив пират пробождаше езика си с дебел пирон, успяваше да говори и да се движи, и това всяваше вездесъщ ужас в публиката. Танцьорки с факли, рисуваха по прозрачния ефир и забавяха образите на появилите се огнени цветя, толкова, че да нахранят зрителите с шумни дихания. Магове продаваха своите фокуси с гарвани, а човечета с плачещи маски пускаха  хартиени фенери. 


Цялостното внушение се засилваше от музика на Вангелис, която донасяше истината за онова време – Бог е бил отделен от хората – далечна, илюзорна фигура, строга и наказваща. Шумът за миг отстъпваше място на акапелен камбанен звън, който отброяваше времето, оставащо до похода на вещиците, рицарите, тъмничарите, гледачките и смъртта, гримирана като старост. 


Небето сякаш липсваше или го виждахме на късове през процепите на издигащите се стени, но беше оставило следи от падащи звезди, мъглявини и разхвърляни съзвездия за разбирачите.

Магията странстваше тихо,  проникваше тайно в косите ни,  засилваше буболечки по кожата ни, повдигаше миглите и бавно издишаше през ноздрите на дракони и митични създания, нарисувани по гърбовете на картите, в ръцете на гадателките наоколо. 

Въздухът беше пиян от сангрия, наситен с ароматни подправки от тоновете пици и фокачи, приготвяни в сърцевината на гигантски пещи.

 Нощта, в полусън, изкусно се врязваше в слепоочията ни.

Уморено поехме към утрото.

И отнякъде, от някой пласт на времето си подсвиркваха щурци:

“ като изтърсени от кош

валят звезди – изящна вечер

и без понятие за грош

спи половин човечество…“

Елисаветини

​Нали я знаеш Ирина от нашия клас, онова, чувствителното момиче, което все плаче. Много се срамува и плаче за всичко. Днес се разплака, че не успя да хване топката, докато играхме на народна. Казах й „абе ти не можеш ли да си контролираш тялото и да не пускаш сълзи за всяко нещо?“, а тя ми каза , че не знае как се прави това. Обещах й да й стана треньор по контрол на тяло. Имаме доста работа сега.

Аз не мога да ви разбера големите, като почнете да се чудите как да обясните, че Дядо Коледа не съществува. Ами той не съществува. Не се вижда. Умрял е отдавна. Обаче всяка Коледа виждаме Духа му. То е като да умре баба ти, ама ти си я обичаш. Какво толкова?!

Сваля се Pinterest на телефон:

– какво е фемале, мале, кустом?

– жена, мъж, и не знам кво.

– сериозно ли големите питате такива неща?! …Така сега да си избера интересите: Травел, наил, фоод енд дринк, оф, къде има арт работи да си ги лайквам…какво е „наме йор фърст борд“…ми ще си я кръстя „Красотата на целия живот“…оф, де не взема да стана кифла, а?!

Той, Емил (от Льоняберя), всъщност не прави бели. Като някой учен е. Ама баща му е прост човек и не разбира тия работи…

– Ети, забравила си ученическата си карта на масата.

– Не ми трябва. Знам си личните данни наизуст, така че и в безсъзнание ако ме приемат в Пирогов, да си ги кажа.

Дефиниции

%d1%80%d0%b0%d1%8f
Приятелство е:
Да си изпуснеш кофата за боклук в големия контейнер, а малката Рая от циганската къща да ти каже:
„Искаш ли да вляза вътре и да ти я извадя?“

Наследство е:
Рая: „като падне боклук до боклука го хвърлям вътре. Аз го правя! Както ти ми казваше.

Мъка е:
Рая: „…мъчна съм. Сестра ми живее при баба ми вече. Аз я изненадвах, а тя ме лъжеше само. Исках да ме изненадва и тя…ама се набихме. И на теб ли ти е мъчно за дъщеря ти?

Спасение е:
„Ела седни до мен и пусни дъщеря ти да я погледаме как се пързаля. Много е красотна. Аз обичам красотното.“

Спокойствие е:
„Татко ми подари тая книжка за Исус. Аз зная колко ученици е имал: 12. Така казва татко, ама целия свят са му учениците…“

 

Залезно

%d0%b5%d1%82%d0%b8-%d0%b8-%d0%bc%d0%be%d1%80%d0%b5%d1%82%d0%be
Седя пред теб, море и попивам пръските, които ми изпращаш по вятъра.
Разстилаш щедро вълни и надипляш пяна по тях, сякаш подготвяш сценичния костюм на всяка една за партито довечера.
Слънцето зад мен осветява песъчинките, които вилнеят из прибоя и като пайети ги обшива – блясък по блясък.
Прииждаш към мен. Като малко дете. Закачаш босите ми нозе. Бързаш да поръбиш края на свенливото ни приятелството. За миг. И сега ми е самотно…До другата вълна.
Не се плаши, моля те! Приеми моята възхита от неравните тигели, които оставяш в душата ми – сякаш мога да нося воали от тази одежда.
Теглиш ме с хипнотичен шум.
Влизам да те облека за тази вечер…
Морето вдишва. Поема дълбоко вълните си. После ги издишва дълго навън. По няколко. Със затихване. Понякога хлипа едва, едва. Друг път прилага спокойни йогийски техники. А често диша тежко, особено в края на всеки сезон.
Може би показва на всеки от нас как да се справяме със себе си – най-неспокойният вълнолом…

 

Големите страхове

Днес ще преодолея голям страх. Днес ще преодолея себе си. Решавам.
Вървя към подводните зелени, люшкащи се пасища.
Овчарче на пасажи риби.
Берач на шелчета и раковини.
Тялото ми – гъвкаво обтекаемо, преодолява с лекота водния стрийминг. Лесно овладява аеродинамиката. Затова помагат и плавници. Мисля си за суперкавитацията. Възприемам нови усещания и възможности за активност.
Ръцете ми са до тялото, задавам ускорение с рамене, като редувам движението им, като закърнели предни перки. Тези двигателни феерии възбуждат, унасят и ме губят. Най-вече в себе си.
Събуждат спомен за обитавани пространства, дълбоко под познатия ми сегашен ареал.
У дома съм и тук, долу. Навсякъде съм у дома. Умея го.
Усмихвам се и усещам гумата в устата си.
Приплъзвам се по снижението на континенталния шелф, следвам го до ръба на бездната. Оставам отгоре, все пак съм с шнорхел. Мисля си: „ами ако отгоре кацне някоя чайка“.
С двеста завивам към скалите. Там съм добре дошла да си поиграя с бебетата рибки. Безопасно дълбоко е за мен и тях. Стрелкат се. Показват ми скривалища, арки от морска салата,дишащи актинии и бързо ме водят към подводните пътеки, образувани от каменни урви, покрити с неоново зелена трева. Порести гъби дишат и ме засмукват с пулсациите си, за миг забравям да поемам моят си въздух. Подводният свят омайва с нещо. Търся химията, която просмуква през незащитените ми сетива, която ме наркоманизира и изтрива следите по пътя обратно към здравия разум. Ако искам да оживея, трябва да придърпам егоизма си. С диафрагмен ритъм. Иначе ще приема най-красивата смърт…
Втори ден живот под водата. В бездната. Плувах сред гигантски медузи, даже посмях да пипна една по „главата“. Покрай мен се стрелкаха риби и всеки път, когато се озовавах срещу тях, се разцепваха и ме обграждаха, а после ме отминаваха. Научих да се гмуркам с шнорхела в дълбочините, поемах въздух, тръбата се пълнеше и плавах спокойно надолу, докато ушите ми сигнализират за налягането, тогава не се паникьосвах, а си казвах, че мога да издържа и то спираше да боли, оставах още време долу и чувах водата. Говореше странно и дълбоко.
Досущ като в „Междузвездни войни“, срещах метеорити от мехурчета, които свистяха около маската.
Озовавах се толкова навътре от брега, че под мен вече не се виждаше нищо, само слънчевите откоси ми се сменяха ту отляво, ту отдясно, тогава бях сама и разчитах на себе си, не беше страшно…
Плувах до съседната лагуна. Излязох на прилежащия й плаж, а там имаше хора. Беше смешно – излизам от водата и съм непозната за тамошното плажно общество.
Буквално се пльоснах на пясъка и лежах, докато събера сили да преплувам цялото разстояние, обратно.
Сменях кадри от подводните царства. Имаше плитчини и с корем усещах повея на кадифени водорасли. Косите ми се рееха и се оплитаха в морските треви, бързах да видя пак драматичните разломи, подводните реки и разместените каменни пластове.  Толкова беше красиво и бавно…
Долу нямаш разум, долу е светът на подсъзнанието и ако си позволиш да го виждаш, преодоляваш светлинни години от себе си…а после разказваш, разказваш…

Лична истина № 1

Сънувах, че пиша книга. Беше поредната. Изписвах молитви на ръка. Молитвите бяха мои, бяха моето ковано желязо, което изграждаше последователно моста ми към себе си. Но събирайки ги в книговезие, си давах сметка, че мога да продавам молитви на хора, които вървят в мъглата на мислите си. 
По началната страница имаше пясък, а когато го издухвах, отдолу се разкриваше името на автора: Религиана Църквичка…
 
Една от илюстрациите вътре беше на малка католическа църква, гледана от далече. Бях я запълнила с черен туш, с цел да се привлече вниманието на читателя върху цялата й форма – форма на сгънати пръсти и само показалец, който сочи нагоре, така щото ако хората от селцето бяха в нужда и искаха да разберат къде им е Бога сега, то киршето да им сочи посоката. От страниците миришеше на отминало време…
 
Моментната проекция на личната ми истината е, че днес куполът на църквата трябва да сочи навътре. Нещо като нишка, свръзка, мост и това да е  мостът към същността на човек.
И първата Божия заповед би означавала да нямам друг Бог освен Бог в мен. Първо Аз, след като съм изградила стабилна връзката със себе си, после всеки друг – родител, дете, партньор, приятел, политик, кумир и който и да е…
Заповедите стават лесни за изпълнение, когато пораснеш🙂
Kirche auf Skateboard

момичето и чайките

​Rjeka, Croaria е родното им място – просторният дом на чайките, които кацат върху кирпичени покриви и пеперуди, които кацат върху чайките. Пеперудите красиво черни с червени кръгове от нежен прашец. Чайките после си киснат крачолите в реката, която се влива в залива, преодоляват устременото й течение и отлитат за нови закачки.

И ето, обръщам се, изглед по уличка с нанагорнище и същите чайки, кацат долу, стоят на нисък старт и като усетят тътена на прииждащите мотопеди и коли се надбягват с тях до върха на кръстовището, а после шумно се смеят на техническите несъвършенства на човешкия свят.    

По крайморската улица се движат трамваи, а навътре, в градчето, където в полуразрушени индустриални сгради са поникнали високи кипариси и палми, тъкмо под изсечените скали, преминава къс влак, но и той не заслужава страхопочитанието на огромните птици. Надминават го и заглушават ритъма на траверсите. Единствено вятърът и разбиването на вълните разтварят този шум в безвремието.

Резиденциите на първа линия са положили хоросановите си предници на прибоя. Проядени дървени капандури, полуотворени, полупропускат слънчевите забежки на морския повей в стаите с високи тавани. Терасите, обковани с елегантни извивки на патиносано желязо често издуват прозрачни воали на балдахини и завеси.  Надолу, до първите вълни криволичат полуразрушени стъпала, а отстрани, стърчат по две охраняващи колони. 

Адриатическият архитектурен изказ на това градче напомня сънищата ми в последно време – метафоричен сюрреализъм. Държи дълго и забавя реакциите ми през целия ден. Романтична разруха.

Протягам мигли да обходя целият натюрморт тази сутрин, докато градчето пада на талази във водата, стоя и го изживявам с въздишка, с айрян и люспички бюрек по устните…

„за последен път съм с теб на работа – първо ми е скучно, второ – ти така каза!“

работен ден с Елисавета:

  1. минаваме покрай просещи на Св. Неделя и тя: „Айде днес да не даваш на никой пари, защото  е  1 ви юни и имаш мен“
  2. в обедната почивка обяснява по телефона на баба си: „Ходих с колеги на обяд. Какво? Нали така се казваше?!“
  3. влиза шефът и Елисавета му прави стоп с ръка: „Само да не ми се скараш, че съм тук, защото нямаш никакво, ама никакво право!!!“
  4. „за последен път съм с теб на работа – първо, ми е скучно, второ – ти така каза!“

***

„Май схванах идята на госпожата ни, да ни направи „семейство“ – целият клас. Слага ни да седим до различни деца, ние си разказваме разни истории и така си ставаме приятели. Аз отначало си мислех, че понеже много говоря и затова госпожата така прави, но после й схванах идята. Много е хитра, нали?!“

***

На кино сме. Гледаме „Angry Birds“:

– мамо, много яка музика има, като на тати по Z-Rock – a. Искаш ли да му купим едно билетче за филма, да му го навием на цигара и да му го сложим в кутията с цигари, да се изненада?! И без друго много се ядосва…с батковците

Има и псувни за малки: „Кълвах ти и живота“

***

Домашни размисли около положението на Дилма Русеф (зер, щото сме оправили българските политици) и въпрос от Елисавета, докато си рисува:

– ИНпийчмант, щото е пич ли?

***

Скарвам се на детето в трамвая:

– спри да си преправяш така гласа, че ми е лигаво. Това не си ти, а на мен ми е по-приятно да общувам с теб, самата.

– ами и ти като се беше гримирала онази вечер, като излизаше с батковците, не беше ти, ама ти виках „мамо“, докато ме водеше да спя при баба, нали?!

***

Ети си играе и разказва приказка на куклите си: „… и сърцето й си имало име, казвало се Валънтайн…“

***

Елисавета обяснява какво е нотариус:

– аз и ти сме приятелки и аз искам да ти продам един апартамент, примерно за 2 лв, а ти ще го купиш. Идва един, застава по средата, между мен и теб, и гледа аз ти продавам апартамента, а ти ми даваш 2 лв. и той вика: Браво, това е истина. Точка.

***

Елисавета угрижена, докато си мие зъбите: „ох, миШлех, че като пуШна пиШмата до Дядо Коледа, това ще е, а то, може да Ше върне някое писмо Ш печат „Лош“ и ще увисна“

***

Гая (приятелка на Ети):

– аз говоря четири езика – английски, защото ме записаха в англо-американското училище; полски, защото мама е от Полша; иврит, защото татко е от Израел и български, защото вече живеем тук.

Елисавета:

– аз говоря на френски, защото го уча в училище и говоря езика Пе, защото трябваше да се науча какво си казват мама и баба, когато крият нещо от мен: пеРАЗпеБИпеРАШ пеЛИ пеСЕпеГА?

Гая:

– О, знаеш повече от мен!!!

***

„Ако Леонардо е от Винчи, аз защо не съм Елисавета Софийска?“

***

„Г-жата по френски ни искаше бележниците, да ни направи забележка, че говорим в час. Аз не си го дадох! За глупости бележника си няма давам!“

***

Що е телепатия според Елисавета:

– чисто и просто Господ се прави на Вайбър, в който си пишеш ти и тати, едновременно. Ето това е телепатия!

***

Ети:

– тати, ти пушиш ли?!

Баща й я стрелка с въпросителен поглед.

Ети:

– спокойно, бе! Не си само ти. Той и големият батко пуши.

***

Елисавета идва с мен на дело в съда, защото нямаше на кого да я оставя:

– в съда има правила нали, мамо?

– да.

– и нали са много строги: да пазиш тишина; да си изключиш телефона; да не ядеш пред съдията; да не седиш със слънчевите очила; да не носиш играчки;

– тази жена с червената роба е прокурор. Тя посочва и обвинява този, който е нарушил правилата?

– сочи с пръст? Ама то не е възпитано, мамо!!!

– къде е чукът на съдията? Гледала съм по новините, че имат чук!!!

– защо не ме пуснаха вътре да гледам? Не можа ли да кажеш на съдията, че ще спазвам правилата и ако ми се допишка, ще я помоля на ушенце да изляза?!

***

На изходящо контролно по околен свят, Елисавета имаше въпрос: „как се наричат хората, които проектират сгради“. Тя беше написала „строители“, а госпожата с червено задраскала и поправила на „архитекти“.

Та, мотаем се в центъра на София с малката, говорим си за архитектурата и архитектите, и разбира се, като майка – Стрелец, която прекалява във всичко, решавам да й напълня главата с „полезна“ за възрастта й информация.

Обяснявам какво е фронтон – показвам й огромния триъгълен елемент, който се крепи на колоните, на входа на Народния театър. Обяснявам какво са Маскарони /глави на хора или животни, които са залепени на чешми, катедрали, сгради/, Кариатиди /женски фигури/ и Атланти /мъжките фигури, които подпират разни издадени части на сградата/, при което тя замръзва и ми дава знак да замълча, ококорила очи, явно нещо важно има да казва и обявява:

„Не мога да запомня толкова думи, обаче, разбрах къде са отишли онези от Атлантида. Вкаменили са се и пазят разни къщи да не паднат“

***

– …харесва ми парфюмът на Господ.

– О! Какъв е той?

– ами дето на него мирише в църквата.

– ама нали знаеш, че Бог не е в църквата. Навсякъде е.

– знам, обаче в църквата го има в повече и мисля, че винаги преди малко е бил там, защото го усещам по парфюма Му…

Франкфурт на Баба ти

Значи, маме, не знам какво да кажа. Аз ли съм лошата майка, ти ли прекалено бързо стана на 17 и ми се изплъзваш все по-често къде си, с кой си, какви ги вършиш. Ей на, сега, обади ми се преди час и…

Източник: Франкфурт на Баба ти

In memoriam за дядо Христо

20160423_132559.jpg

13 април.

Денят носи спомен за празнично настроение, за обаждане по телефона, от тези с шайбите, на дядо Христо, в Бяла Слатина, с пожелания за живот и здраве и задължително, накрая „целувам те, деди“!

Дядо бил потомствен адвокат. Чичо му се казвал Съйно Тонков Манавски и  бил изтъкнат юрист, признат в цялата Белослатинска околия. Девети септември го сварва като кмет на Бяла Слатина. Същият ден го задържат и през 1944 г. Народният съд го осъжда на смърт  чрез разстрел. Името на  този роднина  е  издълбано  на мемориалните плочи пред НДК.
Жельо Желев и Петър Стоянов обявяват 1 февруари за ден на преклонение пред съдбата на всички злочести души от онова време.

Четейки характеристиката на баба, писана от отечественофронтовската организация в Бяла Слатина: “..съпругът Христо произхожда от кулашко семейство, бил е легионер и чичо му е ликвидиран от Народния съд.”

Дядо завършва право през 1938 г. Започва адвокатската си практика в родния град. Сянката на чичо му – Съйно Тонев, обаче, преследва неговата дейност през целия му трудов стаж. Неговата характеристика започвала с клеймото: “Мълчалив, но заклет враг на народната власт”. Нещо  повече, когато голямата му дъщеря, моя леля, изявила желание да следва кинорежисура в Москва, градският партиен комитет изпраща следното мнение: “Белослатинската общественост ще бъде безкрайно възмутена, ако дъщерята на Христо Тонев отиде  да учи в  СССР”.
Не отива! …

На 9 септември 1944 г. дядо е мобилизиран и на самият  ден за кратко е военен комендант на гр. Враца. Предава властта на Иван Тодоров – Горуня.

От 31 март 1948 г., съгласно чл. 59 от ЗА ( Закон за адвокатите ), Христо Тонев е заличен като адвокат. За да издържа семейството си – има 4 деца, той отива да балира слама в с. Две могили, Русенско. Цели осем години !…

Заличаването на дядо ми от списъка на адвокатите и лишаването му от право да упражнява професията си има репресивен характер.

Христо Тонев е възстановен като адвокат на 07.08.1956 г. Започва от „нулата”.  Утвърждава се като един от водещите адвокати в Бяла Слатина. Гордееше се, че се е  „ издигнал ” до член на профкомитета на адвокатското сдружение, което за него беше голямо признание, имайки предвид родствената му връзка с „разстрелян народен враг”.

След  демократичните промени, дядо пише молба до Председателя на централната комисия по закона за гражданска и политическа реабилитация, да му се отговори, дали е репресиран от тоталитарната власт. Вълнуващо е последното изречение от молбата му:  „Вашето мнение за мен ще бъде морално удовлетворение ”

Недко Добрилов – първи зам. министър на правосъдието на Република България, пише собственоръчно върху молбата : „Съгласно чл. 1 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на Вас се признава, че сте били политически репресиран”.

Наследниците на дядо предявяват искане за изплащане на еднократно обезщетение, съгласно закона за изменение и допълнение на закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица ( ДВ, бр. 12 от 2004 г.)

Със Заповед № РЛ – 004 / 08.03.2006 г. на Областен управител на София, е отказано искането на наследниците. Последните обжалват, но Върховния  административен съд уважава оспорването на областния управител.

Дядо днес не е между нас. Често приживе споделяше, че не се е сбъднала мечтата му някое негово дете или внуче да поеме по неговия адвокатски път.

Така и не успях да му кажа, че мечтите винаги се сбъдват, но времето им на сбъдване си е лична магия – вече има една правнучка – дипломиран и практикуващ юрист, на път са още потомци…

Les femmes Soiree

Елисавета:

Помниш ли като те питах какво е безкрайност и ти ми обясни, че било легнала осмица. Ами нали скоро ще ставам на осем, но не ми се ляга още. Искаш ли да не се прибираме у дома все още и да си прекараме една безкрайна вечер само за нас, двете?

Аз:

Мисля, да. Май е време да сме безкрайни приятелки.

И така. Малко насоки за това как се прави дамско соаре със седемгодишна в напреднал  стадий:

  • Влизате в огромен магазин.
  • Оставяте я да се запознае с любезния охранител.
  • Когато тя ви каже „Остави ме на този щанд и се разходи наоколо, аз ще съм тук“, я послушайте, като дадете знак с кимване. И не се шашардисвайте, когато откриете, че я няма на уреченото място. Просто обиколете всички щандове с гримове.
  • Никога не си позволявайте да се засмеете, когато откриете, че е ползвала сенки с различни цветове за едното и другото си око. Също, ако забележите излизането на червило от контура на устните й. Лекичко я дръпнете от полезрението на хората и коригирайте грешчиците й, като я убедите, че все пак добре се е справила, но бихте искали да й помогнете да изглежда още по-добре.
  • Обърнете внимание на влажния й поглед, обърнат към онова стъкло за устни и тайничко го подайте на касиера, да й го връчи, специално на нея пред цялата опашка от жени, когато приключвате с пазаруването си. Брокатеният лак и гривните, тип змийска кожа, които пробва тя, докато вие бяхте доближили пуловера до лицето си, за да проверите дали цветът е вашият – също добавете в книжния плик с покупки. Оставете да ги открие сама, когато се намирате в заведението с големи, няколко минути по-късно.
  • Когато влизате в заведението, в което се подвизават повече тийнейджъри, лепнали признаците на бързото порастване и непременно подражание на кинозвездите от плакатите над леглата в детските им стаи, спрете и попитайте разпоредителя „Къде ще ни настаните, моля?“.
  • Като младежът ви попита (явно по инерция) „За пушачи или непушачи?“, сведете погледа си няколко сантиметра и попитайте с ясен глас своята кандидат безкрайна приятелка „Как мислиш, ще пушим ли?“.
  • Ако тя ви отговори абсолютно сериозно и без грам учудване „Ами, мисля, да не се умирисваме тази вечер“, приемете го с достойнство и гордост на родител-трезвеник.
  • В заведението изискайте маса за двама. Чудесно ако имате запалена свещ с мирис на скъп парфюм.
  • Оставете я да поръча сама и уважете желанието й, когато заяви на келнера, че желае „Пеперони със свеж босилек, моля! Да. И чаша остра цитронада. Без алкохол.“ Нека затвори менюто и го подаде на младежа, защото тук би й пречело. Благодаря!
  • Помолете я да погледне в плика с покупките, които сте поставили на земята, да провери дали всичко е там и я оставете да намери лака и гривните. Ако извика без да сдържи радостта си, не се оглеждайте, а я прегърнете. Все пак това е женското ви соаре с вашата кандидат безкрайна приятелка.
  • Веднага се съгласете да ви лакира, след като приключи с лакирането на собствените си изрязани, заради училищния протокол, нокти. Отбележете, че се радвате на маниерите й и за това, че зачита изискванията на училищната институция. Поговорете за границите отново. Нека тя пак ви обясни, че ще прилича на безкрайност, но за да не се загуби като личност, ще трябва да има и правила. Тя обича тази тема, не веднъж ви е казвала, че дисциплината и правилата са необходими, за да се калява характера. Никога не се радвайте пред нея, че това са вашите думи. Постигнали сте каквото трябва.
  • Оставете я да отиде сама до тоалетна и я поддържайте, когато прави забележка на персонала, че тоалетния сапун е свършил. Кимайте, когато обяснява, че добрите заведения трябва да имат хубав сапун. Точка.
  • Изслушайте я, когато ви обяснява за характера на Ивон, за приятелството й с Паруша и Мартин. Не се усмихвайте на сериозните й маниери. Все пак обстановката говори сама по себе си за разговори между големи, колкото и вие да сте най-голямата сред тях.
  • Ако се загледа по косата на някое момиче от съседна маса или забележите хвърляните погледи към младежите на друга маса, обяснете й че да, косата на мацката е готина и ще се опитате да й направите същите къдрици, като се приберете у дома. Не пропускайте да й кажете, че къдриците на собствената й коса също заслужават внимание и може да е прекалено, ако насилите нещата с горещата маша. А що се отнася до момчетата, които зяпаше, започнете да разказвате как сте се запознали с баща й. Време й е вече да узнае как сте се взирали в очите му с благоговение и как сте открили онази бяла точка в центъра на зеницата на лявото  му око, която никое друго момиче до този момент не е забелязало; как сте си отрязали тайно една от къдриците му, докато той имаше дълга коса, като мускетар и ще й покажете после къде я пазите. Не й се сърдете, ако тя продължава да гледа младежите и не внимава в това, който й споделяте. Все пак може да търси бялата точка вече…
  • Когато стане време да се прибирате, не демонстрирайте припряност в движенията си и не изразявайте на глас притесненията си, дали ще има вече трамвай. Ще има разбира се, все пак нарочно преместихте часовника на телефона й с час и нещо напред.
  • Зарадвайте се заедно, че сте прекарали тази чудесна вечер и непременно обещайте пак и пак, и пак и така до безкрай…Думата й е важна. Знаете вече.
  • Когато у дома тя включи телевизора и започне да ви убеждава, че иска още малко от тази вечер, може би е момента, в който трябва да поставите границата. Използвайте думи като „Мисля, че за да имаш красива кожа и блеснал поглед по-добре е да си лягаш вече“ или „толкова ми е хубаво с теб, че бих искала да чуя още малко от стихотворението ти за дядо Коледа, ама в леглото“. Когато предлагате това лекичко изгасвайте лампите и последен телевизора, като не пропускате да държите дистанционното, а после го скрийте.
  • Може да се погъделичкате преди лягане, да се завивате през глава и да си говорите тайни неща, и не се учудвайте, когато я попитате нещо и тя не ви отговори…Изхвърлете таблетките от нощното си шкафче, мисля, че взаимната ви умора, се превърна току що в най-естественото хапче за сън.
  • Погледнете я в съня й. Само на вас ли ви се струва, че Безкрайност е легнала осмица?!

Eти

Тост за Джоналд

„Джонаааалд, Джонааалд, къде си? Аха, ето къде си бил. Мама ли те сложи там?!.

Виж, Джоналд, днес е последният ден на мисията ми в гипс. Не се сърди, но днес ще се разделим. Аз не обичам вълнени чорапи. Слагах  те върху гипса, защото никой друг чорап не ставаше. Не е много вежливо да ти говоря това, но не искам да те лъжа. И все пак ти беше един очарователен вълнен чорап, Джоналд. Никога не се сприятели с гипса, но той и без друго е много твърд и не става за игра. Днес ще го нарисувам, да е поне цветен, докато умира.

Освен това, ти никога не се мръщеше, когато те носех сам, а на другия крак слагах друг тънък и цветен чорап, който обичах. Бяхте различни, но това не те дразнеше.

О, Джоналд, ти си един обратен чорап, все си обърнат, но ми стана симпатичен, защото дори ти дадох бонбон от месо и ти не гъкна и си остана истински вълнен чорап, дори когато те изпраха. Направи ми добро впечатление, когато мама ме хвана да си правя пируети върху гипса, тогава те натисках да си мълчиш и ти си мълча с мен, докато мина карането.

Хаха, сега спомняш ли си  това тъпо токче, което ми монтираха на петата. Ти, като истински приятел ми се надупчи, за да мога да оставям следи по паркета с токчето, които приличаха на усмивки. Нищо, че пак си го отнесохме.

Искам да ти благодаря, защото беше с мен, въпреки, че не исках.

Много си топъл и ми се налагаше по-често да дишам, а това не ми беше удобно, защото ми пречеше да говоря.

Беше с мен и на балета на лед, въпреки, че се срамувах от теб. Дори не ми се сърди, когато ти нищо не виждаше, защото трябваше да те държа отдолу, а моите очи виждаха всичко, но скъпи ми Джоналд, нали разбираш майка ми, която щеше да ми се кара, ако те бях качила на парапета на балкона, да гледаш с мен. Нищо не изпусна тогава, този балет беше лигав и никой нищо сериозно не направи, освен да се плъзга по леда и някъде да подскочи.

…тук си помълчаваме заедно и виждам в конците ти сълзичка, но ето на това място големите викат „Наздраве“!

О, Джоналд, благодаря ти!“

Моят първи, смел, луд, мъничко финансов и много гръцки опит

 

Йорго

Вчерашният ден ми достави новината за смъртта на Йорго. Съпругата му Елс ми каза. Тръгнал си е заедно с лятото, малко след рождения си ден. Погребали го в Неос Мармарас, там където преди много години се заселили родителите му, идващи от турското градче Мармари и основали своето ново място на гръцка територия. Свещта на гроба му още не е угаснала. Така каза. Някой я пали до ден днешен.

Той – капитанът на кораб, който през всичките си години съзнателен живот, всяка вечер се е будел от картината на единствения си кошмар – моряците му  загиват, а той не е успява да отвори люка, за да ги спаси…След време слиза на един нидерландски бряг и се влюбва в синеоката Елс, която обслужвала  парите му, зад гишето на банков офис…Предложил да й даде името си Диамандидис и тя го приела. После стопанисвали семейния си хотел в сърцето на новия мраморен град, докато едно лято не споделили на приятел, че имат нужда от момиче, което да им помага в хотелските работи. И ето ме – на път за там, сама, млада и без пари, но с много желание да се докажа, че ме има, че мога да допринеса с нещо за семейството си и че мога да се изваждам сама от тъгата си.

Пристигнах следобяд. Наум разговарях много, на всякакви езици. Наяве ми трябваха няколко минути в чуждоезична среда, за да схвана, че не знам много повече от „найс ту мит ю“.

На другата сутрин започнах с измитането на шумките пред хотелчето, пръскането с вода, поливането на цветята с маркуч, приеманенто на гости, настаняването по стаите, почистването на освободените такива.

Оказа се, че когато аз имах работа Йорго не седеше на едно място. Винаги правеше нещо – подрязваше наровите храсти и олеандрите в градината, бършеше мушамите по масичките на верандите, поправяше пералнята, измиташе терасите, ако не съм успяла да го направя, зареждаше хладилниците по стаите с плодове за „добре дошли“. Така спонтанно ми съобщи, че няма да ми вика Гери, а  Беба. Каза, че си имам прекрасно име, производно на неговото, но ме има като дете и ще ми казва Беба.

Нямаше как да знае, че това обръщение ми беше сантимент от детството, когато така ме наричаха роднините ми. И в този момент ми послужи като знак, да се успокоя за престоя си в непознатия дом и земя.

Близо три месеца работих. Имах задължения, имах и права. Имах работодатели, имах и приятели в тяхно лице. Докато имаше работа, работехме заедно, после пак така заедно играехме домино с триъгълни плочки, с Елс ходехме на плаж, чак до залез слънце, вечер често на таверна или просто вечеряхме заедно на верандата, на семейния им апартамент. Бързо разбрах от съседите, че Диамандидис не се държат така с момичетата, които идват да им работят всяко лято – момичетата си имали статут на работнички и никоя до сега не е удостоявана с честта да е толкова близо до Йорго и Елс. С няколко думи – бяха ме обикнали и споделяха с мен дните си.

Учех гръцкия през оскъдния си английски и за щастие през повечето си руски език, тъй като Елс се оказа преподавател по гръцки и руски в Холандия и имаше трилингуален учебник – идеален за мен, защото все пак имах късмет да знам какво е  цыпленок още от детската  градина. („Пиленце“, за който е роден десетина години след моето поколение). Почнах да зная повечко от „nice to meet you“.

Йорго ми измайстори кораб за синовете ми. Изпълни корпуса му с бетон, за да могат да го пускат по вода, без да се обръща. Постави гръцкото и българското знаме едно до друго, за да е ясно, че корабът ще плава под приятелски флаг. Научи ме да пея „Gia panta mazi“ (Завинаги заедно). Тази песен стана символ на приятелството ни.

Покрай цялата морска романтика и безгрижни работни дни, получавах и пари. Не бяха много, но бяха достатъчно. Бяха дадени с лекота и зачитане на труда ми. Разходвах за μπουγάτσα (гръцка крем пита с канела и пудра захар), за плодове и гризини, както и да се обаждам от близкия автомат на семейството си, за да чуя гласовете им, след което се прибирах разревана.

Йорго купуваше често прясна ципура и лефер от рибарите на кея, вечер я приготвяше и ми казваше, че понякога е хубаво да се яде и хубава храна, освен на Елс буламачите с босилек и розмарин. Смигване.

Казваше ми, че парите не са да ги пазиш и да им трепериш, сакън да не свършат, нито са да се пилеят. Те, като всяко дете искат внимание и грижа.

„Можеш да ги яздиш като Св. Георги коня си – да ги сръчкваш със стремената и да следиш на къде отиват“. Тогава ме сръчкваше в ребрата и казваше „ето така“.

„Когато се налага можеш и коня си да смениш, щом твоят не те води никъде“;

„Да харчиш, колкото можеш, а не колкото искаш“;

„Да помниш, че децата са на първо място, но не трябва да се глезят с пари, а с ласки; И играйте си на труд, така бързо ще свикнат, че родителят стои по-високо и се уважава, както е с работодателя. После като порастат ще разберат, че могат достойно да застанат от другата страна“; „Отдолу  – нагоре, трябва, никога обратно“!!!

„А ти, Беба, знам защо си тук, но тук не е твоето място. Ще дойдеш другата година с децата си и съпруга си като гости, не да работиш, а на море, на почивка. Много си крехка и нежна, че да оправяш стаите на хотела ми. Имаш акъл в главата. Трябва да преценяваш кой труд ще те заведе като вълна до брега, не на всяка цена, но на добра цена. Аз ще те помня, защото си добро дете и освен да помагаш, дойде и ми даде настроение и жизненост“.

Когато ме изпрати на гарата с кораба под ръка, Йорго ми каза: „Не давай всичките пари на семейството си. Дал съм ти отгоре, защото заслужи повече от уговореното. Запази тази част и нека са твоя начален капитал. Научи се да спестяваш. Един ден като станат други времената, ще можеш да си купиш земя тук и ще си пеем „Gia panta mazi“ в таверната на Янис.

От тогава минаха почти 15 години. С децата и съпруга ходихме няколко пъти при Елс и Йорго Диамандидис на гости, на почивка, изпращахме познати и приятели, или просто се чувахме по телефона.

Йорго си е тръгнал с последното лято.

Тогава, някъде, аз тръгнах да ходя всяка сутрин на работа, пеш, от кв. Овча купел до центъра, за да не харча излишно, пък и за здраве, и добро настроение. Мислех, че е по неволя, пък то Йорго ме е сръчквал отгоре да го правя.

Синовете изкараха първите си пари – кой с работа, кой за награда от спечелено състезание.

С дъщеря ми си играем на труд и й плащам стотинки за миенето на чиниите, спестяваме за нов несесер.

Започнахме да харчим колкото можем, а не колкото ни се иска.

И най-важното обръщаме внимание на парите си, следим къде ги оставяме и за какво ги даваме, а не ги харчим просто. И, да! Имаме достатъчно!

P.I.P,  Йорго!

Gia panta mazi – Завинаги заедно