За Рождество

И за женската интуиция в днешно време:

Колегата ми чака бебе. Не той де. Ама и той.

И целият ни офис също. Защото като му звънне телефонът и работата спира.Повдигаме поглед над компютрите като сурикати, обаче като чуем, че си говори с трудовото ни аташе в Лондон, въздишаме и работата продължава.

Та тия дни излизаме по проверки и той споделя как иска да вземе подарък на съпругата си, но се чувства объркан от това, че желае да й е лесно в домакинската работа (от миксер имала нужда), ама пък нали то така не се правело (чело е момчето).

Поставям се на мястото на бременната му половинка и си мисля как бих се възрадвала на нещо лично, ефирно и лъскаво, което да ми стои като етикет „обичана и скъпа, признателен съм ти и се покланям пред това, с което ще ме дариш“ – нещото, от което винаги съм имала нужда, признавам. И не че не съм получавала хубави подаръци, но нали знаете „аз луната й свалям, тя вика: Е, нямаше ли друг цвят“. Някак си, в годините на съвместно съществуване, поради поведенческа незрялост така и не оценявах гледната точка на моя съпруг относно подаръците…после и да оцених, си остана една горчивина в неговото гърло, но така се пише класика. Маркес ще ме подкрепи.

И така, проектирайки собствените си липси, реших, че ще е добра идея и замъкнах колегата  по ювелирните магазини, да избира като истински мъж, щото иначе миксера под елхата щеше да се помни доде станат баба и дядо.

Сам се ориентира към една приказно изработена висулка с лика на Богородица с младенеца, избра й подходящо синджирче и се прибираме, а той подскача, не видимо, но тези неща се усещат. Поне всяка жена хваща тези микродвижения с огромни амплитуди с фината си сензорика. Ама буквално припрян като дете, което има в себе си такава огромна тайна по Коледа, че му е трудно да я побере.

Хем му се радвам, че реши тази дилема с подаръка, защото знам какво е за един мъж да се чуди и мае (де да знам, откъде знам), знам и каква огромна усмивка и що окситоцин ще се разлее, и дано спомогне за лекото раждане на момичето му. Амин!

Та вървим си и той ми споделя идеята си, да вземел няколко кутии, огромна, по-малко огромна и така няколко, които да се поставят една в друга, докато любимата стигне до нейната си кутийка с бижуто. Тутакси му пресеквам вдъхновението, като му обясних, че да извинява, ама този кодош си е типична мъжка простотия и сега точно не е времето да го причинява на жена си. Момчето е читаво и веднага се съгласява. Ще го формирам, викам си, като истински готин мъж, защото всички жени възпитават по нещо в мъжете, не са само майките и съпругите. От опит го знам. И вече се виждам как Бог ще ме пусне в Рая, щото съм благотворила възпитание към чужд мъж.

Вечерта си лягам и си правя ретроспекция на деня, усмихвам се заради неговия подарък и ми мина една мисъл, той дали ще смогне да устои на изкушението да се похвали какви ги е свършил (тук да се прочете два пъти, защото затуй го пиша това)…защото за един мъж да купи прекрасния подарък на жена си е направо повод за напиване, не заради цената, а заради улучването на червената точка в играта на Дартс. Житейският Дартс. И този, който е на отбори – мъже и жени.

Сутринта идвам на работа.  Колегата също. Обаче един обран откъм емоции, прилежен, спокоен, седи и си пише писмата.

Е тук ми се включва интуицийката, дето за нея идеше реч в началото. Провокирам го и както ще се разбере в края на тази история, успешна ми е била провокацията:

„Абе, колега, знаеш ли, домъчня ми, че те изкритикувах за бъзика с кутийките. Може да вземеш миксера и да го сложиш под елхата на Коледа, и тя да се „изненада“, ама ти после ще извадиш колието, и ще стане яко.“

Той поглежда виновничко и вика:

„А, аз не можах да се стърпя. Подарих й го вчера. Ми трудно ми беше да го държа до Коледа“

Ами…сега чакаме всички Рождеството!

Плажът

Менюто в нейния ресторант е синьо, разнообразно и съобразено с настроението.
Ресторантът също. И не се намира отзад на плажа, тъй като там конкуренцията е клише, а отпред пред кърпата на мама.
Ресторантът се казва „Мокрият Мати“. Кръсти го на огромното плюшено хъски, което беше играчката хвърлена от мама и тати, на леда, на последното й състезание. Мама и тати – Мати.
Менюто в ресторанта е задължително за двама, защото на морето се води поне един приятел, с който говорите под вода, плувате до шамандурата, която сами закотвяте на прибоя (защото татко й бил казал да не плува с мама навътре и до шамандурата), и който приятел не се сърди ако поливате нагорещената му кожа с мокра вода от бара.
Уточнихме вече, че барът е до морето и морето е до бара, защото това е песента на Вълдобрев и Обичайните заподозрени, която се върти нонстоп на свирукане с уста или с цяло гърло на припева.
И да довършим за менюто, че само се разсейваме с някой, който тича през заведението и пищи „мокри морето, не мен“.
Тук е мястото да предупредя, че се плаща предварително с два реда бели зъби, защото ви ги избиват, когато сте по-високи от децата, а те скачат без предупреждение на прийждащата вълна и ви улучват из отдолу.
Та:

Салата от кафяви водорасли, с малко пръчки за разкош и поръсена със сух пясък.
Супа от зелени водорасли с протеинови щипалки, вместо крутони (стига с тоя хляб на плажа).
Нервозни кюфтета, защото сте с деца на море (едно ваше и хиляди чужди, все тая на кого са) и всички са щастливо щъкащи из заведението без дрес код.
Миди по морски, защото сте на море, нали?!
Десертът е кадаиф от косите на русалка, който се яде бавно, на вятър и с тризъбец на Нептун.
Чай „Черно море“, защото това е черен чай. И морето също.
В кафето има камъчета и вие не мрънкате, защото е лято и сте на море. И без друго не пиете кафе, тя това много добре го знае.
След обилен обяд задължително се влиза в морето, защото нали затова сте на море и може да си правите каквото поискате, и защото и морето така прави – каквото си поиска, защото си има ресторант, в който се чувства в свои води.
Добре дошли и може никога да не си тръгвате

Из мемоарите на Бележка Чайкова

Чувал ли си сарказма на чайките. И продължителното им надвикване. Шумни. Всяка за себе си. Несъобразителни. Много важно, че е рано и още спиш.
Захласват се от смях и полупрегракнало степенуват гърления вокал – хуа хуа хуа хуа, като на края затихват постепенно, сякаш шрифтът се смалява до последното дребничко „хуа а а“. Почти не става тихо, защото има продължение от разказа на една чайка, взела думата и напрегнато споделя какво е видяла вчера на кея, и аверите й, които се заслушали, кацнали по покривите на далечни квартали на морското градче, прихват в хор „хуа хуа хуа хуа“. Ама друга не разбрала нещо и подкарва с въпросителна интонация. И тогава от къщата вляво й се дообяснява: „х у у а а“ и тази, вече схванала случката – „а а а а х у а х а а“!
И все имат мнение, и на всяко насрещно включване се хилосват като стари, но запазили дух, рибари. Все смешното намират. А смехът им е неравномерено джазов и по морски тютюнев. Тъпчат лулите си с водорасли и се заливат пак и пак, и пак. Толко истории за разказване. И дузина смехове. Различни. И карикатурни. Осмиващи и описателни с редуването само на х, у, а.
Из мемоарите на „Бележка Чайкова“

Написано с панделка

%d0%bf%d0%bb%d0%b0%d0%b2%d0%bd%d0%b8%d1%86%d0%b8

(Защото Елена ми каза да ти напиша всичко и да ти го подаря с панделка)

Защото не видя какво се случи предните дни…

Защото тичах до магазина с водолазните такъми и един час избирахме с продавача твоите плавници…

Защото исках да ти доставя радостта, която баща ти е доставял, защото виждах какво означава за теб това…

Защото с човека от магазина едва успяхме да напаснем сумата, така че да отговаря на съдържанието на моето портмоне и на възможностите му да ми върне ресто, защото нали видя, че малко са изолирани откъм модерна комуникация с икономическите измишльотини…просто са хора, извън матрицата…и накрая продавачът се усмихна и каза „това момче заслужава намаление “. Е тогава му казах, че не съм от Габрово, обаче съм чула за тях и ти купих чорапи за плавниците…

Защото после се запътих към куриерския офис и по пътя нито едно от препятствията не ме изплашиха…защото носех твоите плавници, а те означаваха моят полет…защото всяко „твое“ става моя закрила и сила…защото ми трябваха, за да преодолея група строителни работници, явно не виждали момиче с плавници на -4 градуса, които досадиха, ама изядоха големия, защото се сетих, че може да съм нечие момиче с плавници, обаче съм и себе си по две, така че  смело извадих служебната карта и ги питах що са без каски…

Защото като стигнах офиса на куриерите, които се бяха преместили два квартала по-нагоре, влязох ухилена и летяща направо, сложих плавниците на плота и казах на едното момче „ей този подарък трябва да отлети утре до приятелят ми“, а той: „добре, какво да пишем отгоре“ и аз: „Подарък от Нептун“, а той: „Е, няма ли да е по-добре да пишем „Подарък от Русалка“ и се усмихна. Тогава му казах „Абе, я пишете само Подарък“. После взе плавниците да ги премери на кантара и се учуди, че не тежаха колкото изглеждаха и почна да си мърмори, дали пък да не пробва да се научи да плувал. Тръгна да ги опакова и почти приключваше, обаче аз му казах да ги разопакова и тоя път да не изсмуква въздуха от огромния плик, за да не се усетиш като ги хванеш с ръка, така опаковани. Ами исках изненадата ти да е по-голяма и да продължи във времето, докато не предполагаш какво е… Тогава вече почна да става опашката. Обаче аз се зачудих дали пък нямат подаръчни найлони, а момчето учтиво се почеса по тила и каза „ами, ще го предложа на шефовете, ама ще е за следващия път – за бутилките с кислород“ и ме попита: „такааа, а сега за къде ще пътуват“. Казвам адреса и за „Х“ ЕООД. Тогава другото момче каза „Е! Там не работят ли? Тия да не тренират на сухо?“ и вече опашката взе да се хили, и една женица каза: „А аз може ли да пратя само една наденица до Варна, че бързам“ и вече беше: хахахахахахахахахаххахахахахахахахахахахахахахахахаха

Защото после се върнах на работа, ама не ме стърпя да разкажа на целия фейсбук за слънцето, което блестеше в очите ми, докато вършех всичко абсолютно „тайно“, защото брат ми твърдеше, когато бях на 5 г., че не мога да пазя тайни и аз до този ден не успях да му покажа, че мога…

Защото толкова много хора ми писаха на лични „прекрасно е, че си щастлива“…и те благославяха, че тази магия я забъркваш ти…

Защото ти не успя да видиш нищо, защото фейсбук ти става приятел в тайните, когато имаш нужда от подкрепата му, а не само от клюкарския му характер…

Защото до вечерта ме държеше вдъхновението на целия ден, ама по никакъв начин не успя да разбереш, докато ме целуваше после, нали?! Мълчах си като скучната Гергана. Защото те обичам…

Защото успях в полунощ да си навия алармата и да ти честитя първа. Защото ти винаги правеше това с поздрава за добро утро, когато знаеше, че притеснена пътувам към последните си изпити, колкото и да ти се спеше тогава…

Защото днес твоят празник дойде, докато го чаках като дете на прозореца, което рисува сърца, нали вече си спомних какво е любов…

Защото картичката за рождения ти ден, след малко ще е в ръцете ти, тя означава твоето име, а на въпросът, който ти зададох в нея, се отговаря с „Да“, защото си е нашето общо нещо, с което ми показа, че ме обичаш…пък и да кажеш „Не“, няма да те чуя, защото ще съм си потопила вече главата под водата…

И заради всички тези „защото“, моля те, когато отиваш при майка ти днес, подари й цвете за празника, защото е родила това момче, на което му обещах себе си, пък каквото ще да става, и нека е спокойна и радостна…

I say a little pray for you 🙂

%d0%bc%d0%be%d1%80%d0%b5

Notte Magica


​Notte Magica беше нощта на вещиците за градчето Carpeneto. Бяхме поканени на среднощната фиеста от огромни плакати, разлепени в околията на областта Piemonte.

Стигнахме покрайниниите на аскетичното местенце, долу в ниското, а след това ползвахме услугите на малки бусчета, които спестяваха изкачването ни по стръмния хълм. 

Щом стъпихме върху каменната настилка, тутакси ни лъхна влажна миризма и ни обгърна усещане за отдавна  отминали времена. Оттам именно започваха уличките на Carpenetto – от Вечността. Тясно се извиваха покрай високи средновековни къщи, с прасковен цвят на тухлите и мънички прорези за прозорчета. През няколко къщи се издигаха кули, осветени отдолу смугло и загадъчно. Така образувалите се естествени сенки, пълзяха по изтърканите от времето стени и още по-мистериозно проследяваха движенията на всеки минувач. От уличките,  които образуваха комуникационната мрежа, се излизаше на нещо като сборен пункт на всички възможности за обход на градчето. В средата му си прокарваха път високо стебленни жилави дървета, на разстояние едно от друго, достатъчно че да образуват аркада. Прилепнало пълзящите растения и бръшлян по дървета и зидове наоколо, оставаха у нас впечатление за неизбежност.  Иззад тази влажна зелена маса, само омагьосаните можеха да зърнат едно старо вековно дърво наполовина бор, наполовина кестен, а кората му покрита с мъх, който сменяше нюансите на заленото си според ъгъла на светлината. 

Внезапно взорът ни беше отвлечен от движенията на улични артисти, които показваха своите умения, досущ като по панаирните времена от средните векове. Красив пират пробождаше езика си с дебел пирон, успяваше да говори и да се движи, и това всяваше вездесъщ ужас в публиката. Танцьорки с факли, рисуваха по прозрачния ефир и забавяха образите на появилите се огнени цветя, толкова, че да нахранят зрителите с шумни дихания. Магове продаваха своите фокуси с гарвани, а човечета с плачещи маски пускаха  хартиени фенери. 


Цялостното внушение се засилваше от музика на Вангелис, която донасяше истината за онова време – Бог е бил отделен от хората – далечна, илюзорна фигура, строга и наказваща. Шумът за миг отстъпваше място на акапелен камбанен звън, който отброяваше времето, оставащо до похода на вещиците, рицарите, тъмничарите, гледачките и смъртта, гримирана като старост. 


Небето сякаш липсваше или го виждахме на късове през процепите на издигащите се стени, но беше оставило следи от падащи звезди, мъглявини и разхвърляни съзвездия за разбирачите.

Магията странстваше тихо,  проникваше тайно в косите ни,  засилваше буболечки по кожата ни, повдигаше миглите и бавно издишаше през ноздрите на дракони и митични създания, нарисувани по гърбовете на картите, в ръцете на гадателките наоколо. 

Въздухът беше пиян от сангрия, наситен с ароматни подправки от тоновете пици и фокачи, приготвяни в сърцевината на гигантски пещи.

 Нощта, в полусън, изкусно се врязваше в слепоочията ни.

Уморено поехме към утрото.

И отнякъде, от някой пласт на времето си подсвиркваха щурци:

“ като изтърсени от кош

валят звезди – изящна вечер

и без понятие за грош

спи половин човечество…“

Елисаветини

​Нали я знаеш Ирина от нашия клас, онова, чувствителното момиче, което все плаче. Много се срамува и плаче за всичко. Днес се разплака, че не успя да хване топката, докато играхме на народна. Казах й „абе ти не можеш ли да си контролираш тялото и да не пускаш сълзи за всяко нещо?“, а тя ми каза , че не знае как се прави това. Обещах й да й стана треньор по контрол на тяло. Имаме доста работа сега.

Аз не мога да ви разбера големите, като почнете да се чудите как да обясните, че Дядо Коледа не съществува. Ами той не съществува. Не се вижда. Умрял е отдавна. Обаче всяка Коледа виждаме Духа му. То е като да умре баба ти, ама ти си я обичаш. Какво толкова?!

Сваля се Pinterest на телефон:

– какво е фемале, мале, кустом?

– жена, мъж, и не знам кво.

– сериозно ли големите питате такива неща?! …Така сега да си избера интересите: Травел, наил, фоод енд дринк, оф, къде има арт работи да си ги лайквам…какво е „наме йор фърст борд“…ми ще си я кръстя „Красотата на целия живот“…оф, де не взема да стана кифла, а?!

Той, Емил (от Льоняберя), всъщност не прави бели. Като някой учен е. Ама баща му е прост човек и не разбира тия работи…

– Ети, забравила си ученическата си карта на масата.

– Не ми трябва. Знам си личните данни наизуст, така че и в безсъзнание ако ме приемат в Пирогов, да си ги кажа.

Дефиниции

%d1%80%d0%b0%d1%8f
Приятелство е:
Да си изпуснеш кофата за боклук в големия контейнер, а малката Рая от циганската къща да ти каже:
„Искаш ли да вляза вътре и да ти я извадя?“

Наследство е:
Рая: „като падне боклук до боклука го хвърлям вътре. Аз го правя! Както ти ми казваше.

Мъка е:
Рая: „…мъчна съм. Сестра ми живее при баба ми вече. Аз я изненадвах, а тя ме лъжеше само. Исках да ме изненадва и тя…ама се набихме. И на теб ли ти е мъчно за дъщеря ти?

Спасение е:
„Ела седни до мен и пусни дъщеря ти да я погледаме как се пързаля. Много е красотна. Аз обичам красотното.“

Спокойствие е:
„Татко ми подари тая книжка за Исус. Аз зная колко ученици е имал: 12. Така казва татко, ама целия свят са му учениците…“

 

Залезно

%d0%b5%d1%82%d0%b8-%d0%b8-%d0%bc%d0%be%d1%80%d0%b5%d1%82%d0%be
Седя пред теб, море и попивам пръските, които ми изпращаш по вятъра.
Разстилаш щедро вълни и надипляш пяна по тях, сякаш подготвяш сценичния костюм на всяка една за партито довечера.
Слънцето зад мен осветява песъчинките, които вилнеят из прибоя и като пайети ги обшива – блясък по блясък.
Прииждаш към мен. Като малко дете. Закачаш босите ми нозе. Бързаш да поръбиш края на свенливото ни приятелството. За миг. И сега ми е самотно…До другата вълна.
Не се плаши, моля те! Приеми моята възхита от неравните тигели, които оставяш в душата ми – сякаш мога да нося воали от тази одежда.
Теглиш ме с хипнотичен шум.
Влизам да те облека за тази вечер…
Морето вдишва. Поема дълбоко вълните си. После ги издишва дълго навън. По няколко. Със затихване. Понякога хлипа едва, едва. Друг път прилага спокойни йогийски техники. А често диша тежко, особено в края на всеки сезон.
Може би показва на всеки от нас как да се справяме със себе си – най-неспокойният вълнолом…

 

Големите страхове

Днес ще преодолея голям страх. Днес ще преодолея себе си. Решавам.
Вървя към подводните зелени, люшкащи се пасища.
Овчарче на пасажи риби.
Берач на шелчета и раковини.
Тялото ми – гъвкаво обтекаемо, преодолява с лекота водния стрийминг. Лесно овладява аеродинамиката. Затова помагат и плавници. Мисля си за суперкавитацията. Възприемам нови усещания и възможности за активност.
Ръцете ми са до тялото, задавам ускорение с рамене, като редувам движението им, като закърнели предни перки. Тези двигателни феерии възбуждат, унасят и ме губят. Най-вече в себе си.
Събуждат спомен за обитавани пространства, дълбоко под познатия ми сегашен ареал.
У дома съм и тук, долу. Навсякъде съм у дома. Умея го.
Усмихвам се и усещам гумата в устата си.
Приплъзвам се по снижението на континенталния шелф, следвам го до ръба на бездната. Оставам отгоре, все пак съм с шнорхел. Мисля си: „ами ако отгоре кацне някоя чайка“.
С двеста завивам към скалите. Там съм добре дошла да си поиграя с бебетата рибки. Безопасно дълбоко е за мен и тях. Стрелкат се. Показват ми скривалища, арки от морска салата,дишащи актинии и бързо ме водят към подводните пътеки, образувани от каменни урви, покрити с неоново зелена трева. Порести гъби дишат и ме засмукват с пулсациите си, за миг забравям да поемам моят си въздух. Подводният свят омайва с нещо. Търся химията, която просмуква през незащитените ми сетива, която ме наркоманизира и изтрива следите по пътя обратно към здравия разум. Ако искам да оживея, трябва да придърпам егоизма си. С диафрагмен ритъм. Иначе ще приема най-красивата смърт…
Втори ден живот под водата. В бездната. Плувах сред гигантски медузи, даже посмях да пипна една по „главата“. Покрай мен се стрелкаха риби и всеки път, когато се озовавах срещу тях, се разцепваха и ме обграждаха, а после ме отминаваха. Научих да се гмуркам с шнорхела в дълбочините, поемах въздух, тръбата се пълнеше и плавах спокойно надолу, докато ушите ми сигнализират за налягането, тогава не се паникьосвах, а си казвах, че мога да издържа и то спираше да боли, оставах още време долу и чувах водата. Говореше странно и дълбоко.
Досущ като в „Междузвездни войни“, срещах метеорити от мехурчета, които свистяха около маската.
Озовавах се толкова навътре от брега, че под мен вече не се виждаше нищо, само слънчевите откоси ми се сменяха ту отляво, ту отдясно, тогава бях сама и разчитах на себе си, не беше страшно…
Плувах до съседната лагуна. Излязох на прилежащия й плаж, а там имаше хора. Беше смешно – излизам от водата и съм непозната за тамошното плажно общество.
Буквално се пльоснах на пясъка и лежах, докато събера сили да преплувам цялото разстояние, обратно.
Сменях кадри от подводните царства. Имаше плитчини и с корем усещах повея на кадифени водорасли. Косите ми се рееха и се оплитаха в морските треви, бързах да видя пак драматичните разломи, подводните реки и разместените каменни пластове.  Толкова беше красиво и бавно…
Долу нямаш разум, долу е светът на подсъзнанието и ако си позволиш да го виждаш, преодоляваш светлинни години от себе си…а после разказваш, разказваш…

Лична истина № 1

Сънувах, че пиша книга. Беше поредната. Изписвах молитви на ръка. Молитвите бяха мои, бяха моето ковано желязо, което изграждаше последователно моста ми към себе си. Но събирайки ги в книговезие, си давах сметка, че мога да продавам молитви на хора, които вървят в мъглата на мислите си. 
По началната страница имаше пясък, а когато го издухвах, отдолу се разкриваше името на автора: Религиана Църквичка…
 
Една от илюстрациите вътре беше на малка католическа църква, гледана от далече. Бях я запълнила с черен туш, с цел да се привлече вниманието на читателя върху цялата й форма – форма на сгънати пръсти и само показалец, който сочи нагоре, така щото ако хората от селцето бяха в нужда и искаха да разберат къде им е Бога сега, то киршето да им сочи посоката. От страниците миришеше на отминало време…
 
Моментната проекция на личната ми истината е, че днес куполът на църквата трябва да сочи навътре. Нещо като нишка, свръзка, мост и това да е  мостът към същността на човек.
И първата Божия заповед би означавала да нямам друг Бог освен Бог в мен. Първо Аз, след като съм изградила стабилна връзката със себе си, после всеки друг – родител, дете, партньор, приятел, политик, кумир и който и да е…
Заповедите стават лесни за изпълнение, когато пораснеш 🙂
Kirche auf Skateboard

момичето и чайките

​Rjeka, Croaria е родното им място – просторният дом на чайките, които кацат върху кирпичени покриви и пеперуди, които кацат върху чайките. Пеперудите красиво черни с червени кръгове от нежен прашец. Чайките после си киснат крачолите в реката, която се влива в залива, преодоляват устременото й течение и отлитат за нови закачки.

И ето, обръщам се, изглед по уличка с нанагорнище и същите чайки, кацат долу, стоят на нисък старт и като усетят тътена на прииждащите мотопеди и коли се надбягват с тях до върха на кръстовището, а после шумно се смеят на техническите несъвършенства на човешкия свят.    

По крайморската улица се движат трамваи, а навътре, в градчето, където в полуразрушени индустриални сгради са поникнали високи кипариси и палми, тъкмо под изсечените скали, преминава къс влак, но и той не заслужава страхопочитанието на огромните птици. Надминават го и заглушават ритъма на траверсите. Единствено вятърът и разбиването на вълните разтварят този шум в безвремието.

Резиденциите на първа линия са положили хоросановите си предници на прибоя. Проядени дървени капандури, полуотворени, полупропускат слънчевите забежки на морския повей в стаите с високи тавани. Терасите, обковани с елегантни извивки на патиносано желязо често издуват прозрачни воали на балдахини и завеси.  Надолу, до първите вълни криволичат полуразрушени стъпала, а отстрани, стърчат по две охраняващи колони. 

Адриатическият архитектурен изказ на това градче напомня сънищата ми в последно време – метафоричен сюрреализъм. Държи дълго и забавя реакциите ми през целия ден. Романтична разруха.

Протягам мигли да обходя целият натюрморт тази сутрин, докато градчето пада на талази във водата, стоя и го изживявам с въздишка, с айрян и люспички бюрек по устните…

„за последен път съм с теб на работа – първо ми е скучно, второ – ти така каза!“

работен ден с Елисавета:

  1. минаваме покрай просещи на Св. Неделя и тя: „Айде днес да не даваш на никой пари, защото  е  1 ви юни и имаш мен“
  2. в обедната почивка обяснява по телефона на баба си: „Ходих с колеги на обяд. Какво? Нали така се казваше?!“
  3. влиза шефът и Елисавета му прави стоп с ръка: „Само да не ми се скараш, че съм тук, защото нямаш никакво, ама никакво право!!!“
  4. „за последен път съм с теб на работа – първо, ми е скучно, второ – ти така каза!“

***

„Май схванах идята на госпожата ни, да ни направи „семейство“ – целият клас. Слага ни да седим до различни деца, ние си разказваме разни истории и така си ставаме приятели. Аз отначало си мислех, че понеже много говоря и затова госпожата така прави, но после й схванах идята. Много е хитра, нали?!“

***

На кино сме. Гледаме „Angry Birds“:

– мамо, много яка музика има, като на тати по Z-Rock – a. Искаш ли да му купим едно билетче за филма, да му го навием на цигара и да му го сложим в кутията с цигари, да се изненада?! И без друго много се ядосва…с батковците

Има и псувни за малки: „Кълвах ти и живота“

***

Домашни размисли около положението на Дилма Русеф (зер, щото сме оправили българските политици) и въпрос от Елисавета, докато си рисува:

– ИНпийчмант, щото е пич ли?

***

Скарвам се на детето в трамвая:

– спри да си преправяш така гласа, че ми е лигаво. Това не си ти, а на мен ми е по-приятно да общувам с теб, самата.

– ами и ти като се беше гримирала онази вечер, като излизаше с батковците, не беше ти, ама ти виках „мамо“, докато ме водеше да спя при баба, нали?!

***

Ети си играе и разказва приказка на куклите си: „… и сърцето й си имало име, казвало се Валънтайн…“

***

Елисавета обяснява какво е нотариус:

– аз и ти сме приятелки и аз искам да ти продам един апартамент, примерно за 2 лв, а ти ще го купиш. Идва един, застава по средата, между мен и теб, и гледа аз ти продавам апартамента, а ти ми даваш 2 лв. и той вика: Браво, това е истина. Точка.

***

Елисавета угрижена, докато си мие зъбите: „ох, миШлех, че като пуШна пиШмата до Дядо Коледа, това ще е, а то, може да Ше върне някое писмо Ш печат „Лош“ и ще увисна“

***

Гая (приятелка на Ети):

– аз говоря четири езика – английски, защото ме записаха в англо-американското училище; полски, защото мама е от Полша; иврит, защото татко е от Израел и български, защото вече живеем тук.

Елисавета:

– аз говоря на френски, защото го уча в училище и говоря езика Пе, защото трябваше да се науча какво си казват мама и баба, когато крият нещо от мен: пеРАЗпеБИпеРАШ пеЛИ пеСЕпеГА?

Гая:

– О, знаеш повече от мен!!!

***

„Ако Леонардо е от Винчи, аз защо не съм Елисавета Софийска?“

***

„Г-жата по френски ни искаше бележниците, да ни направи забележка, че говорим в час. Аз не си го дадох! За глупости бележника си няма давам!“

***

Що е телепатия според Елисавета:

– чисто и просто Господ се прави на Вайбър, в който си пишеш ти и тати, едновременно. Ето това е телепатия!

***

Ети:

– тати, ти пушиш ли?!

Баща й я стрелка с въпросителен поглед.

Ети:

– спокойно, бе! Не си само ти. Той и големият батко пуши.

***

Елисавета идва с мен на дело в съда, защото нямаше на кого да я оставя:

– в съда има правила нали, мамо?

– да.

– и нали са много строги: да пазиш тишина; да си изключиш телефона; да не ядеш пред съдията; да не седиш със слънчевите очила; да не носиш играчки;

– тази жена с червената роба е прокурор. Тя посочва и обвинява този, който е нарушил правилата?

– сочи с пръст? Ама то не е възпитано, мамо!!!

– къде е чукът на съдията? Гледала съм по новините, че имат чук!!!

– защо не ме пуснаха вътре да гледам? Не можа ли да кажеш на съдията, че ще спазвам правилата и ако ми се допишка, ще я помоля на ушенце да изляза?!

***

На изходящо контролно по околен свят, Елисавета имаше въпрос: „как се наричат хората, които проектират сгради“. Тя беше написала „строители“, а госпожата с червено задраскала и поправила на „архитекти“.

Та, мотаем се в центъра на София с малката, говорим си за архитектурата и архитектите, и разбира се, като майка – Стрелец, която прекалява във всичко, решавам да й напълня главата с „полезна“ за възрастта й информация.

Обяснявам какво е фронтон – показвам й огромния триъгълен елемент, който се крепи на колоните, на входа на Народния театър. Обяснявам какво са Маскарони /глави на хора или животни, които са залепени на чешми, катедрали, сгради/, Кариатиди /женски фигури/ и Атланти /мъжките фигури, които подпират разни издадени части на сградата/, при което тя замръзва и ми дава знак да замълча, ококорила очи, явно нещо важно има да казва и обявява:

„Не мога да запомня толкова думи, обаче, разбрах къде са отишли онези от Атлантида. Вкаменили са се и пазят разни къщи да не паднат“

***

– …харесва ми парфюмът на Господ.

– О! Какъв е той?

– ами дето на него мирише в църквата.

– ама нали знаеш, че Бог не е в църквата. Навсякъде е.

– знам, обаче в църквата го има в повече и мисля, че винаги преди малко е бил там, защото го усещам по парфюма Му…

Франкфурт на Баба ти

Значи, маме, не знам какво да кажа. Аз ли съм лошата майка, ти ли прекалено бързо стана на 17 и ми се изплъзваш все по-често къде си, с кой си, какви ги вършиш. Ей на, сега, обади ми се преди час и…

Източник: Франкфурт на Баба ти

In memoriam за дядо Христо

20160423_132559.jpg

13 април.

Денят носи спомен за празнично настроение, за обаждане по телефона, от тези с шайбите, на дядо Христо, в Бяла Слатина, с пожелания за живот и здраве и задължително, накрая „целувам те, деди“!

Дядо бил потомствен адвокат. Чичо му се казвал Съйно Тонков Манавски и  бил изтъкнат юрист, признат в цялата Белослатинска околия. Девети септември го сварва като кмет на Бяла Слатина. Същият ден го задържат и през 1944 г. Народният съд го осъжда на смърт  чрез разстрел. Името на  този роднина  е  издълбано  на мемориалните плочи пред НДК.
Жельо Желев и Петър Стоянов обявяват 1 февруари за ден на преклонение пред съдбата на всички злочести души от онова време.

Четейки характеристиката на баба, писана от отечественофронтовската организация в Бяла Слатина: “..съпругът Христо произхожда от кулашко семейство, бил е легионер и чичо му е ликвидиран от Народния съд.”

Дядо завършва право през 1938 г. Започва адвокатската си практика в родния град. Сянката на чичо му – Съйно Тонев, обаче, преследва неговата дейност през целия му трудов стаж. Неговата характеристика започвала с клеймото: “Мълчалив, но заклет враг на народната власт”. Нещо  повече, когато голямата му дъщеря, моя леля, изявила желание да следва кинорежисура в Москва, градският партиен комитет изпраща следното мнение: “Белослатинската общественост ще бъде безкрайно възмутена, ако дъщерята на Христо Тонев отиде  да учи в  СССР”.
Не отива! …

На 9 септември 1944 г. дядо е мобилизиран и на самият  ден за кратко е военен комендант на гр. Враца. Предава властта на Иван Тодоров – Горуня.

От 31 март 1948 г., съгласно чл. 59 от ЗА ( Закон за адвокатите ), Христо Тонев е заличен като адвокат. За да издържа семейството си – има 4 деца, той отива да балира слама в с. Две могили, Русенско. Цели осем години !…

Заличаването на дядо ми от списъка на адвокатите и лишаването му от право да упражнява професията си има репресивен характер.

Христо Тонев е възстановен като адвокат на 07.08.1956 г. Започва от „нулата”.  Утвърждава се като един от водещите адвокати в Бяла Слатина. Гордееше се, че се е  „ издигнал ” до член на профкомитета на адвокатското сдружение, което за него беше голямо признание, имайки предвид родствената му връзка с „разстрелян народен враг”.

След  демократичните промени, дядо пише молба до Председателя на централната комисия по закона за гражданска и политическа реабилитация, да му се отговори, дали е репресиран от тоталитарната власт. Вълнуващо е последното изречение от молбата му:  „Вашето мнение за мен ще бъде морално удовлетворение ”

Недко Добрилов – първи зам. министър на правосъдието на Република България, пише собственоръчно върху молбата : „Съгласно чл. 1 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на Вас се признава, че сте били политически репресиран”.

Наследниците на дядо предявяват искане за изплащане на еднократно обезщетение, съгласно закона за изменение и допълнение на закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица ( ДВ, бр. 12 от 2004 г.)

Със Заповед № РЛ – 004 / 08.03.2006 г. на Областен управител на София, е отказано искането на наследниците. Последните обжалват, но Върховния  административен съд уважава оспорването на областния управител.

Дядо днес не е между нас. Често приживе споделяше, че не се е сбъднала мечтата му някое негово дете или внуче да поеме по неговия адвокатски път.

Така и не успях да му кажа, че мечтите винаги се сбъдват, но времето им на сбъдване си е лична магия – вече има една правнучка – дипломиран и практикуващ юрист, на път са още потомци…

Les femmes Soiree

Елисавета:

Помниш ли като те питах какво е безкрайност и ти ми обясни, че било легнала осмица. Ами нали скоро ще ставам на осем, но не ми се ляга още. Искаш ли да не се прибираме у дома все още и да си прекараме една безкрайна вечер само за нас, двете?

Аз:

Мисля, да. Май е време да сме безкрайни приятелки.

И така. Малко насоки за това как се прави дамско соаре със седемгодишна в напреднал  стадий:

  • Влизате в огромен магазин.
  • Оставяте я да се запознае с любезния охранител.
  • Когато тя ви каже „Остави ме на този щанд и се разходи наоколо, аз ще съм тук“, я послушайте, като дадете знак с кимване. И не се шашардисвайте, когато откриете, че я няма на уреченото място. Просто обиколете всички щандове с гримове.
  • Никога не си позволявайте да се засмеете, когато откриете, че е ползвала сенки с различни цветове за едното и другото си око. Също, ако забележите излизането на червило от контура на устните й. Лекичко я дръпнете от полезрението на хората и коригирайте грешчиците й, като я убедите, че все пак добре се е справила, но бихте искали да й помогнете да изглежда още по-добре.
  • Обърнете внимание на влажния й поглед, обърнат към онова стъкло за устни и тайничко го подайте на касиера, да й го връчи, специално на нея пред цялата опашка от жени, когато приключвате с пазаруването си. Брокатеният лак и гривните, тип змийска кожа, които пробва тя, докато вие бяхте доближили пуловера до лицето си, за да проверите дали цветът е вашият – също добавете в книжния плик с покупки. Оставете да ги открие сама, когато се намирате в заведението с големи, няколко минути по-късно.
  • Когато влизате в заведението, в което се подвизават повече тийнейджъри, лепнали признаците на бързото порастване и непременно подражание на кинозвездите от плакатите над леглата в детските им стаи, спрете и попитайте разпоредителя „Къде ще ни настаните, моля?“.
  • Като младежът ви попита (явно по инерция) „За пушачи или непушачи?“, сведете погледа си няколко сантиметра и попитайте с ясен глас своята кандидат безкрайна приятелка „Как мислиш, ще пушим ли?“.
  • Ако тя ви отговори абсолютно сериозно и без грам учудване „Ами, мисля, да не се умирисваме тази вечер“, приемете го с достойнство и гордост на родител-трезвеник.
  • В заведението изискайте маса за двама. Чудесно ако имате запалена свещ с мирис на скъп парфюм.
  • Оставете я да поръча сама и уважете желанието й, когато заяви на келнера, че желае „Пеперони със свеж босилек, моля! Да. И чаша остра цитронада. Без алкохол.“ Нека затвори менюто и го подаде на младежа, защото тук би й пречело. Благодаря!
  • Помолете я да погледне в плика с покупките, които сте поставили на земята, да провери дали всичко е там и я оставете да намери лака и гривните. Ако извика без да сдържи радостта си, не се оглеждайте, а я прегърнете. Все пак това е женското ви соаре с вашата кандидат безкрайна приятелка.
  • Веднага се съгласете да ви лакира, след като приключи с лакирането на собствените си изрязани, заради училищния протокол, нокти. Отбележете, че се радвате на маниерите й и за това, че зачита изискванията на училищната институция. Поговорете за границите отново. Нека тя пак ви обясни, че ще прилича на безкрайност, но за да не се загуби като личност, ще трябва да има и правила. Тя обича тази тема, не веднъж ви е казвала, че дисциплината и правилата са необходими, за да се калява характера. Никога не се радвайте пред нея, че това са вашите думи. Постигнали сте каквото трябва.
  • Оставете я да отиде сама до тоалетна и я поддържайте, когато прави забележка на персонала, че тоалетния сапун е свършил. Кимайте, когато обяснява, че добрите заведения трябва да имат хубав сапун. Точка.
  • Изслушайте я, когато ви обяснява за характера на Ивон, за приятелството й с Паруша и Мартин. Не се усмихвайте на сериозните й маниери. Все пак обстановката говори сама по себе си за разговори между големи, колкото и вие да сте най-голямата сред тях.
  • Ако се загледа по косата на някое момиче от съседна маса или забележите хвърляните погледи към младежите на друга маса, обяснете й че да, косата на мацката е готина и ще се опитате да й направите същите къдрици, като се приберете у дома. Не пропускайте да й кажете, че къдриците на собствената й коса също заслужават внимание и може да е прекалено, ако насилите нещата с горещата маша. А що се отнася до момчетата, които зяпаше, започнете да разказвате как сте се запознали с баща й. Време й е вече да узнае как сте се взирали в очите му с благоговение и как сте открили онази бяла точка в центъра на зеницата на лявото  му око, която никое друго момиче до този момент не е забелязало; как сте си отрязали тайно една от къдриците му, докато той имаше дълга коса, като мускетар и ще й покажете после къде я пазите. Не й се сърдете, ако тя продължава да гледа младежите и не внимава в това, който й споделяте. Все пак може да търси бялата точка вече…
  • Когато стане време да се прибирате, не демонстрирайте припряност в движенията си и не изразявайте на глас притесненията си, дали ще има вече трамвай. Ще има разбира се, все пак нарочно преместихте часовника на телефона й с час и нещо напред.
  • Зарадвайте се заедно, че сте прекарали тази чудесна вечер и непременно обещайте пак и пак, и пак и така до безкрай…Думата й е важна. Знаете вече.
  • Когато у дома тя включи телевизора и започне да ви убеждава, че иска още малко от тази вечер, може би е момента, в който трябва да поставите границата. Използвайте думи като „Мисля, че за да имаш красива кожа и блеснал поглед по-добре е да си лягаш вече“ или „толкова ми е хубаво с теб, че бих искала да чуя още малко от стихотворението ти за дядо Коледа, ама в леглото“. Когато предлагате това лекичко изгасвайте лампите и последен телевизора, като не пропускате да държите дистанционното, а после го скрийте.
  • Може да се погъделичкате преди лягане, да се завивате през глава и да си говорите тайни неща, и не се учудвайте, когато я попитате нещо и тя не ви отговори…Изхвърлете таблетките от нощното си шкафче, мисля, че взаимната ви умора, се превърна току що в най-естественото хапче за сън.
  • Погледнете я в съня й. Само на вас ли ви се струва, че Безкрайност е легнала осмица?!

Eти