Понор

Когато залезът огрява дясното ти рамо и е толкова залез, колкото ти, ако беше паднал на йога килимчето за стойка планк и можеше да стреляш със снайпер от този ъгъл, напред.
Светлинното шоу се изиграва всеки ден, като върти своите номера под различни ъгли в спектъра от 180 тия градус до нулевия такъв.
Да речем, с присвиване на око, като опитен геодезист, че точно сега лъчите огряват под 10 тия градус, което си е почти успоредно на земната повърхнината.
Автомобилът се движи по билото на понор, а отпред се мяркат две три махали, но трябва да проточиш шия и да се повдигнеш, докато се движите или да използваш аванса от някой ненадеен скок, поради съприкосновението на гумите с разпръснатата карстова скална маса по пътя, за да си сигурен, че изтърбушените червеникави петна са именно покриви на къщи. Вярно. Къщи, фургони, някакви огради, някакви дворове.
Гледката гнети, някак, и осъзнаваш, че тези две, три махали, са се утаили на дъното на земна вдлъбнатина, а светлината достига само до ръба на прилежащите им хълмове.
Като че някой е сипвал в кана и ги е залял, ама с тъмна прозрачна материя – хем влага, хем студ, хем самота…
Неизбежно се гмуркаш в акция за оцелели. Няма да спасяваш, но поне да видиш, че там има някой – как се оправя, той си знае. Ти да видиш, че има и тъма, той да види, че има друг свят, идва отгоре, от светлината и да запали своята…

Somebody’s painting

Артерия

Боядисвам врата и рамка.
Идват ми идеи и дорисувам декоративното стъкло на вратата (от месеци го бавя).
Минавам втора ръка. После пак птица в стъклото.
Елисавета готви първите си пълнени чушки. Сама от А до В. Защото не знае как се готви до Я.
И защото леля ми се смее гърлено, когато й разказвам за Елисавета по този начин. Ще избухне да се смее, ако й разкажа, че аз рисувам, а не я гледам как се маже.

Сега Ети ми говори за леля ми, която е в болница по спешност и успява да се събужда от внезапните си тръгвания…
Пита ме дали трябва човек да се грижи за мозъка, сърцето и вените си, точно така, както се грижи за вишните, райските ябълки и смокините на лозе. И им се радва. И ги раздава.

След малко, вече съм на друг детайл от витража, но хвърлям поглед към нея.

Придърпала един стол, седи пред печката, чете „Старогръцки легенди и митове“ (дочита я бавно от седмици) и запържва ориз с лук.
После оставя книгата и я чувам:
„Я, по-добре да се помоля“.
Бърка сместта за чушките.
Сипва подправки. Шепне.
Казва ми нещо, не я чувам.
Обръщам се и срещам погледа й:
„Трябва да е жива още, мамо“…

Рисувам още две птици. Феникс…

Полет над Исландия

Аз тръгнах по горите
да прескачам глухарчета.
И свистят ми петите,
а очите ми – фарове.
От косите ми паяжини плете си небето.
И в мрежа от обич улавя елфите в мен.
Всъщност изпращам те и подире ти тичам.
Снимай отгоре на какво ти приличам.
Ще отскачам далече, почти колкото там е.
И ще чакам в здрача твойто послание.
Ще докосвам жицата на твоята мисъл и в s.o.s ритъм ще рисуваме китове.
И ще вплитам безмислие в думи от рими, ще ми казваш „зелено е“, а аз ще напиша колко е синьо.
Твоите гейзери и вулкани ще изглеждат велики, а при мен в тънки строфи ще се нижат картини.
Ще опишем Вселената – ти ще виждаш, аз ще говоря.
Ще усещаме колко е бременна и как това не ни стига…

Blurry summer girl

Когато връщам очите на мястото им, наблюдавайки под арката на клепача, виждам подобен образ на слънчевия диск, полузахлупен от разтеглено парче облакова материя. Убеждението, че ей сега лъчите ще стопят нишките въздушна вода, се оправдават и жълтия филтър от изгоряла трева покачва нивата на хубавите хормони в мен. Начупените кичури от несресаната ми коса, все се чудят откъде да намерят дъска за сърф, че да съответстват на вятъра.
Само да поискам да се надигна от текстиленото море на чаршафите, погледът ми скоква върху гребените на образувалите се вълни.
Опитвам се да се задържа седнала на койката, зарила стъпала в пясъка под нея, но явно атмосферното налягане ме гътва и продължавам да гледам към хоризонта, който вече не пресича гледката, а става продължение на мислите ми.
Едно премигване разстояние и рибарската колибка се разтърсва от тътен, изпуснат зад гърба на диригента. Някой акордира пианото твърде гръмко. И тъкмо тогава клавишите започват да рисуват в различни тоналности на мокрото, капки, този път идващи от небето.
Картината съвсем се втечнява и кадрите заваляват един след друг и не ми дават да упражня собствената си воля, да завъртя глава и да огледам.
От тавана висят канапени връвчици с въртящи се огледалца и започвам да чакам обръщането им по подходящ ъгъл, че да се ориентирам къде съм.
Хоп, едно стъкълце ми показа миг, налазен от гъста, млечна въздушна пелена, която се опитва да обере с пръст пяната на вълните. Друго парченце стъкло ми загатна за нежен шум от валящи небеса, които слепват капандурите на съзнанието…
Чувам и наклона на метличината избуяла зад подслона ни.
Опитвам да приспособя взор през папратовите пръчки, служещи за щора и пак капка отнася и последното ми очакване за реалност…
Мислите се губят като избледняващи субтитри на разказите ми…
И да, нежен е дъждът, а светът е пуст на цветове и е ням, в сънно бяла лодка…

Сънища с куче, без куче

…и този паяк си разпнал паяжинката на четири дрянови пъпки, та чак изглежда да си е прострял трапезната покривка и тъкмо тогава му сервираха порция китайско със сладко кисел сос. Хлебарката от съседното кьоше на гредореда, в извехтелия навес, която дълго беше плувала в останки от ферментиралото вино.
Просто мършавата котка топна муцуна в канчето, хлебарката се закачи на трите сензорни косъма над очите, а сетне като изтръска рижата си главица, котката изненада паяка Хемингуей с тази меланхолична вечеря.
Отвън залезът пошиваше с цикламенооранжеви конци своят стогодишен гоблен…

Тогава някъде се събудих, а на моят сънен хоризонт, който се очертаваше от ръба на матрака бяха кацнали чифт маслинено черни и толкова изпъкнали, влажни очи на Тин Тин, съдържащи въпросите на цялото му битие: „а наградка, че не те събудих с език?
Ще пишкаме ли днес или да си избера средата на коридора?
Нещо да имаш за зъбен камък?“

Един неразделен випуск

Снощи, докато се залпваше балът на випуск 2019, а нашата другарска среща „25 години от завършването ни“ кротко анализираше кой какъв доктор е станал и кои от неврозите ни са наследили децата ни, се хванахме на еленкиното хоро почти всички празнуващи.
Пристъпвайки надясно, пазех роклята на госпожата ни по химия (тази жена, както впрочем единодушно отбелязахме, беше точно толкова красива и витална, както когато ни забърка главите с химията преди четвърт век), по мен идваше девойка от новозавършилите.
Беше хванала роклята си отстрани, че да сколаса със стъпките и същевременно с малките си пръсти бяхме сключили завера „довери ми се, животът си заслужава хорото“.
Увивахме се между трапезите с непокътнати чинии шопска салата и пържоли. До всеки два прибора имаше един трети, с дисплей и отворен фейсбук.
Аз може и да внимавах в движенията на танца, но в главата ми валяха определения за динамично химично равновесие, закон на Раул, константа на Планк.
Помислих си как на тея, младите само изкуствени мигли са им в главите и на татко им съдържанието на банковата сметката, пък ние, с 25 годишния опит, ехеее докъде го докарахме. Зачудих се как тази брилянтно изглеждаща преподавателка по химия ни обожаваше като клас, но сега в очите й блестяха обожанието и удоволетворение от постигнати успехи на новия й випуск.
И в посоката на гайтаните, които описвахме с крака, усукването на стъпките под нас, сменянето на позицията на тялото, с врътване ту на дясно, ту в другата посока, трепването на раменете, ръцете ни – ту долу за свръзка, ту горе за емоцията на танца, погледите, които се срещаха при увиването на хорото, всичко това беше мост, построен от омрежените ни съдби.
Не сме различни поколения с огромна дупка в качеството на ценностните ни системи.
Всички сме деца на учителите ни.
И те са тези, които обичат всички поколения.
Те ще намерят смисъл и в това, и в новото.
Тези учители, които останаха в системата са златотърсачи.
И са богати с усмивката и търпението си. До завършването на поредния випуск.
Защото няма изсечени монети злато в реката.
Има песъчинки, които се превръщат в злато.
А формулата на алхимията е „Любов“.

Селско да ти е

На село залезите могат да ослепят очите ти. Не със сила, а от зяпане.

Може да се кара Балканче срещу тях.

Да си толкова ухилен, че да не разбереш как си налапал пчела и още няколко мушици, завалиите.
Може да се пънеш по баирите и под краката ти да усещаш напрежението на спиците и притракването на веригата.

Улучваш пробивите на остарелия асфалт и слаломираш между буци пръст, оставени от някоя каруца. Лястовичетата летят в близост над главата ти, нали ще вали, а коремчетата им приличат на корпуси на самолети.
Няма, няма и някой майски бръмбар сбърка коридора си за летене и те перне, я по ухото, я по врата.
Караш изправен. После седнал, ама с разперени крака. Пробваш без ръце, ама така и не се научи. После обръщаш рязко и караш по инерция.
Абе сещаш се, че имаш контра. Пробваш звънеца и стряскаш момичето с разпилените коси – кара до теб, със същата скорост и прави същото като теб. Като на игра.
Ха, можело и да плюе настрани. Ама вече не върху себе си. И ти, и сянката ти сте едно и е хубаво да си го знаеш…
Мирише на далечината на залеза. Винаги привлича тази миризма, ей!
Ама като си сложил коприва на котлона и свекърва ти не е длъжна да ти я варди…

Isn’t she…

След дългото пътуване към Ross on Wye, графство Херефордшър, регион Западен Middlelands, фермите там, срещите и интервютата с българските работници, брифингите с английските ни колеги, двете с Дени пътуваме назад, отново из средните земи на Англия.
Това е едно обшиииирно зелено пространство.
Не е това.
По-скоро е плътна зелена повърхнина.
Тц. И това не е.
Мисля, че събирателният образ на английската земя е огромна зелена завивка, изпод която съм се завряла сега и търся думи.
Издува се, затихва, ако и да е равна на моменти, после следват големи вълнообразувания. С овце и крави като на картинка. Под дъжда. И в капките по прозореца, увеличени с лупа.
Англия е едно красиво петолиние с порядъчно и изискано звучене.
Езикът е ах!
Напълно синхронизиран с фонетиката на истинския английски език.
Ууудъ ю лааайк мооор кофиии – обръща се Сю да ни попита в колата – дори да има съгласни в края на всяка думичка, те се омекотяват от удължаването на звука на гласните и стават пухкави, бледи и полегнали. Целият израз придобива една лежерна мелодичност, която притваря клепачите ти с ласка, по връхчетата на миглите ти.
Нищо не разбирам по-натам, но и не искам някак си.
Хвърлям поглед към Дени.
Като я виждам как се рее, мисля, че и тя е Алиса в страната на чудесата. Щом Алиса може да е малка и голяма, значи може да е и двете ни, едновременно, isn’t she…

Щастие е…

На ул. „Щастие“ в нашия квартал има една странно красива къщурка. Останала от времето, в което по тези места софиянци са си строили вили.
Синьото от небето придобива такава дълбочина, като късче от на баба гоблените, заседнало между две дълголетни секвои.
То да бяха само секвоите в двора, ами и други иглолистни – по-високи, по-високи и много високи.
Едното дърво мога да го нарисувам с четка от по-плътен косъм, която като натисна върху ствола, ще продължа встрани, да нарисувам тежкия от зелени иглички клон и вместо да завия с четката надолу, ще я кривна с един отмерен жест, ей така, като неочаквана усмивка на фона небето 🙂

Проследявам с поглед: всяка форма е прелестна, всеки контур на стените прилично строг по вертикалата. Всяко нещо е така на място, както всяко красиво творение във Вселенски аспект.
Обаче най ми се застоява погледа върху поцинкования купол на куличката.
Като камбанката на момината сълза, сякаш поставена върху зидарията, за да завърши съвсем естетично някак си островърхо.

Или по-скоро капаче за свещи – слагаш го върху пламъка, да има и за утре.

Или пък сякаш разкроена пола, ама по краищата накъдрена и с извивка нагоре.
Абе всичко се закача с наблюдателя.
И хич няма досада, няма нищо вповече, и така магнитно…
Простете, че нямам снимка.

Портрет на една мечта

И я гледах, същата си е. Държи курса като истински капитан на младостта. Елисавета.

Чакам да я взема от училище. Излиза последна. Трябвало да обясни как се хваща топката на „Народна“ без да ти извадят въздуха.
Сутринта си обула дънките – чарълстон (много почнали да я кефят), сложила една бяла тениска с две листенца и жълдче, паднало до тигела на долния ръб (вече не й се носели претрупани принтове, трябвало по – семпло).
Дългата й коса, осветена през огнените скрижали на залеза, с цветове, които сякаш гледам през кестеняво-опушен филтър, се мята отривисто от двете страни на бялото й лице, а току под зелените ириси, пролетта, като че е посипала още рижави лунички.
Бретон – леко на чомпи. Фибите вече били ретро и бебешки!
Нарисувала си очила – ленънки. Интересно й било да види дали щели да я накарат да ги измие, което тя нямало да стори, ама чакала до последно. Юпиии. Била победила.
Мъкне си огромната раница. Походката – калпазанска. Леле, нямам никакви забележки 😁.
Казва „чао“ на едната приятелка, успокоява другата, че голяма работа като не успяла да напише всички задачи на теста, вика й „спокойно, това е само моментно състояние на знанията ти“. Обещаха си с третата, че тази вечер пак ще четат „онази блогърка“.
Докато се усетя, се наведе и целуна един ротвайлер.
Дойде най-накрая и моя ред.
Прегърна ме и изпя тихичко „Hey, Jude don’t let me down“.
Дълго я зяпах преди това, а после в един миг разбрах как спомените ми бяха срещнали мечтата си…

Златен обръч

Тъкмо тези дни чета „Физика на тъгата“ на Георги Господинов и съм влюбена в способността му да събира парчета животи във времева капсула, нямам търпение след работа в хоум офис, по принуда, да се зачета отново в романа, така ме отнася назад във времето и телефонът ме известява. Гледам Радосвета Крумова ме поставила в нейна публикация във Фейсбука, предлага всеки да напише негов спомен от детството.

Нейният беше толкова сетивен и автентичен. Моят е микс от времена и нрави, но така ми дойде. Не си избираме спомените, само символите, които да помним.

Та, Раде, детство ми е с малко инак филтър. По картинките му има цветове, в 4 часа, следобяд, му се полагаше порязаница с шипков мармалад, а за десерт скаличка тоблерон, от тоя, дето леля го носеше, когато си идваше с братовчедите ми от Тунис.

Чува се опера от радиоточката и имах режим. Баба твърдеше, че нервната система на здравото дете се определя от редуването на активност с четене и дълбок следобеден сън. Последното много ме терзаеше, особено, когато не ми се спеше. Имах мълчаливото съгласие на баба да чета, но да не шумя. На мен, пък, като ми кажеха „можеш да правиш това, само ако…“, тогава ми се доспиваше. Ползвах меланхолията на знойните жеги за подходящ фон на унасянето ми в сън. И гугутката от двора, ми помагаше с равноделен зов, като през фуния, която бях сигурна, отдалечаваше от човката си, и звукът пристигаше в съня ми, хем със закъснение, хем заглъхващо.

Баба имаше образцов дом. Къщата ни беше зад Културния дом, в центъра на градчето.

В съседство, деляхме двора с комшии, които отглеждаха биволица в техния. Пълен контраст с градско благоприличие. До колкото си спомням от разговорите, на вечеря, общинските власти бяха безсилни да премахнат причината за ароматния тор от пъпа на града.

Малко преди да се спомине баба, мисля, се беше споминала биволицата и въздухът се прочисти. Ухаеха игликите и момините сълзи от двора, касисът имаше възкисел вкус, но не ми се налагаше да си запушвам носа, докато го ям. Брането на черешите и вишните се превръщаше в удоволствие – береш и ядеш, докато брат ми, отдолу, ме плашеше, че ще ми поникнат костилките в корема. Така щяло да стане. Да.

Всяко лято малкото населено място тръпнеше покрай домакинството на международното детско състезание по художествена гимнастика „Златен обръч“. Пристигаха гимнастички от далечни страни и баба беше изключително горда, че градчето заслужава тази чест, именно заради усилията й да го приведе в ред.

Спомням си всяко състезание в Културния дом. Огромният светложълт тепих, съдиите, знамената и момичетата, които излизаха на един поглед, в ляво от мен, разстояние –изправени, с вдигнати брадички, с остър шпиц на стъпалата и бляскаво красиви. Музиката започваше и аз в захлас наблюдавах редуването на уредите, ведно с грацията на момичетата.

Привечер, из центъра на градчето, ги виждахме да се разхождат все така изправени и красиви, а на мен ми идеше да се изфукам с постижението на баба ми: „ама виждате ли колко чисто и красиво е тук. Защото няма биволици. Утре ще ви гледам на обръч.“

Всичко беше чистота и култура. Точка.

После, ами после се събудих един ден. Баба я нямаше. Ние, с брат ми бяхме пораснали и отдавна имахме своите продължения в родословието. Мама, брат й и двете й сестри, отдавна бяха продали къщата.

Наскоро ни зачовърка и отидохме да си я видим. Къщата. Мислехме да наминем от там, да хвърлим едно око през оградата, ей така, като да погледнем пак за малко през окуляра на детството.

Собственикът се оказа там, видя ни, че се помайваме, разбра кои сме и ни покани вътре.

И като ни удари една миризма. Ние се споглеждаме, аха да си кажем, че е оживяла онази биволица, но вървим в нишка след човека, а той ни води, един такъв, горд, навътре в двора да ни показва какво отглежда – фазани, пауни, сърни и елени, прасета…В натурална среда на пъпа на градчето, току зад Културния дом, в двора на къщата на баба. Сякаш някой беше намерил и отворил времева капсула.

Стягал ли те е обръч около гърлото някога, Раде?!

Ocean of Universe

Водата е втората ми природа.

Всъщност първата. Земните характеристики не са мой тип, но се налага да съм възпитана.

Липсата на умения за гмуркане е като да не познаваш тялото си от кръста надолу. За там са нужни сетива, които гледат навътре и отвъд повърхностните страхове. Освобождаващо е.

Водата има две повърхности. Едната е видяната откъм въздуха. Въздушните течения я пригалват и диплят, както когато обясняваш надълго някоя задача за вълновите функции по телефона и чертаеш с химикалка по тефтерчето. Или пък я навяват и правят на течна пустиня. С водни дюни.
Другата повърхност се вижда отдолу на водата, когато плуваш по гръб с главата отдолу. Опакото на водата е същото, но по-обтекаемо и по-течно.
Водата е двулицева. Може да е най-добрият ти приятел, но може и да те погълне.

Понякога заработва работилницата за вълни. Отвън може да е убийствена, отдолу виждаш устройството й. Прави го красиво и сякаш меси в нощтвите. Вдига течната материя и я удря със сила, да й излезе въздуха и я разстиля чак до брега, като гьозлеме…

Долу може да се живее. Най-важното, че плават клечки от кафяви водорасли, с които можеш да си почистваш зъбите. След улов.

Когато температурата на пластовете вода е по-ниска, повърхностното напрежение на водата расте и по тялото ти остават много балончета. Същите се скатават между бабунките по настръхналата кожа и изглеждаш като обвит с аерофолио. Така, мисля, могат да те транспортират безопасно.

Майка ми няма да издържи много долу. Тя се побърква от неизмито и неизлъскано до камък. Това, да остави сума ти зеленина да се вее по пънкарски, й е извън представите за чистота и ред.
Решено е, ще живея без да ми идва на гости.

Децата ще ги прикоткам. Трябва им само да ме видят екзалтирана и опиянена. Ще мислят, че долу има особен вид наркотик и ще тръгнат с мен, и тримата.
И е вярно. Има. И аз съм водозависима.

Когато плуваш сутрин след изгрев и вечер при залез, т.е., когато настройваш слънчевите лъчи да падат под ъгъл, можеш да създаваш електронна музика под водата. Играеш с лъчите, като ги докосваш, а звуците ги произвеждаш през шнорхела. Жан Мишел Жар правеше същото.

Можеш да се разхождаш далече, навътре „сред природата“, която е само синьо, но в десетки нюанси, а като ти се прииска по-урбанизирана среда, плаваш към бреговите камъни, там е пълно с живот и „градска инфраструктура“. Има дупки, пролуки, площадки, тепета, ниски и високи колони, пътеки и огради.
Не зная как се наименоват тези форми. Понякога много се дразня на липсата на думи. Чувствам се невежа, с амбиции за принадлежност.

Има раци и рачета. Хранят се на улицата като вземат от стената нещо и го пъхат в устата си. Сякаш люпят семки на игрището.
Има риби, често от различни видове. Стрелкат се на пасажи и си говорят, докато се опитваш да се социализираш.
Сега е пълно с бебета, но и тях от малки ги учат.
При всички положения ти трябва гигантско време, за да се адаптираш.
Почти винаги си като другоземец и те отбягват, и обсъждат. Най-хубавото е, че се разбираш със себе си и компанията ти е достатъчна. Божествено е някак си.

Когато си навътре в морето, не е вярно, че няма какво да се види. Съзнанието почва да прожектира филмови кадри, собствена продукция. В тях има чудовища, амфибии и бързи, и яростни към плажните хавлии 😂

После седиш и чакаш някой да ти поиска мотивационно писмо за живот под водата.
Написах го.

-> SEND

Обяснение

Е как да не ти се възхити човек, красавице!
И сега си толкова истинска, и себе си.
Ей сега ми се прави като теб: Високомерна, студена и чиста, никого няма да допусна до кревата си. Само ще надипля завивките, то лудите ги опъват, ще разхвърлям навсякъде гънки и преспи.
С по една четка и само с бяло, и вода ще те имитирам.
А срещна ли стъкло по пътя – родословието ти с дъх на скреж ще донапиша…

По кадър на Стоян Николов

https://www.facebook.com/sstoyan.nikolov

Мокър пейзаж

Водата скача с капките напред и се стича на пунктир.

Прави въздуха на райета, а като бърза, но настоява да падне, рисува извивки по тежката емоция и задрасква хора.
Понякога се спира над подслона ми.
И прави от тишината река.

Сетне художникът прилага техниката акварел и отражение.

Всяка сълза прави ивичка, ивичката прави продължение, но вместо да се върне, всичко свършва на ръба на платното, там долу…

Ако светлината се удря в рефлектора и подарява себе си по много, водата влече и отмива.
Казват – пречистване е.

Когато съм обвързана с живота, очите, чувствата, мислите, са като дъжд по предното стъкло на автомобил.
Няколко минидьоптъра в секунда.
И е буден сън.
Но дори да прочета листовката, пак ще съм смела за страничните му ефекти.

Веднъж да спре този мокър кадър, чистотата на онази непозната картина от възкресение, ще е единствена причина трудно да пожелая пак да се сгъстя до материя.

Но аз обичам да рисувам теб и още…

Ничия

Много приказлив град, с, някак, остри привички. Като северен разказ.
Усмивките му вдигат шум, може би заради многоброя на студентите от цял свят.

Сякаш именно те придават на града психологически профил на хиперактивен, което не плаши, обаче, а коварно привлича.

Пристигаме по нощите, а мястото е в тъмно жълто, водно и с фини отблясъци.

Like an old fairy tale indeed и крейзи анимация едновременно.

Хвърчат колелета.

Подсвиркват си пътници.
Долитат по релсите влакчета.

Стари чугунени лампиони, наредени в шпалир, издават на показ усукани от морския бриз дървета.

Срещата ни, с големия син, е под купола на старата гара, вътре, на сухо. Сега ще го видим. Само да се обърне едно от всички други лица тук.

И…внезапен дъжд във фоайето, и силно сгушване на тримата ни, със сестра му…

Поемаме заедно.
Толкова улици, че по която и да тръгнеш, все си щастлив.

Чадърът ти се обръща.

Почти ураганно.

А синът ми казва „о, това е сухо, мам. Тук имат 11 думи за дъжд“.

Задминава ни стилен черен балтон, стъпил на скейтборд, държи чадър и използва силата на въздуха в този град, за да прелети като регата.

Изостанала, някак да пазя и виждам повече, пред мен вървят моите няколко минус един.

Явно е трудно да ги събирам в една купичка и едни длани вече.

Ще се виждаме на фрагменти.

Синът ми разправя, че това е неговия дом, а сестра му, вкопчила се в него повтаря думи като ехо…

И се уча на тези нови думи, за други домове, уча се да имам децата си и така…
Сякаш съвсем скоро проумявам думата „ничия“.

Грьонинген,

Нидерландия

7.12.2017 г.