За ентропията в домашни условия

Скъпи, гостенино!

Постой у дома ден, два или колкото ти душа иска. Не вярвам душата ти да иска много.

Лекуваме апатия, равновесие, кататония, лимитиран светоглед и всякакви нелепи състояния.

Даваме всичко от себе си. Ефектът е светкавичен и полудяваш безплатно 🙂 Ако не вярваш – запознай се с мама, която вече не идва у дома.

Искаш да опровергаеш съмненията си?!

Voila!

Добре дошъл в нашите квадратни метри, мансарда, със стенни арт фризове, образувани от рисунките на всички, които порастват у дома. Изтипосани сме с очила, с изплезени езици, с шапки и чадъри.

Разделени сме на две фамилии. Петкови – родители и деца – Георгиеви. Не се опитвай да знаеш много. И от гранична полиция винаги задават въпроси, но после им писва да любопитстват дали децата, които изнасяме за чужбина, са наши. Обикновено ни пускат на второто изречение от моите обяснения, че дядото на мъжа ми е бил Петко и съпругът ми е продължил името му, а пък дядото на децата ни е Георги, т.е. таткото на мъжа ми, и така децата продължават неговото име. И изобщо истории с продължения са нашите имена.

Освен, че сме разделени фамилно, имаме и лагери по полове – две момичета и три момчета. Всеки си има обичаен хабитат – таткото ни е в хола, при телевизора и печката за готвене – и двете му се отдават по рождение. Успокояват го. Може би ще те сложим да спиш там, при него, все ще се сместите някак си. Само да не искаш да ти окомплетовам еднакви десени завивки и калъф за възглавница. Каквото ти се падне – това.

Момчетата – Жоро и Роси, 16 и 14 г., към момента, пребивават в детската стая, която вече изобщо не е детска, а кочинка, цех за синьо сирене, лабиринт и скривалище за отпадъци, взети заедно. А къде се побират 3 електрически китари, 2 усилвателя, drum set, две бюра, два гардероба, две легла и едно походно за някое приятелче, когато преспива у дома, 10 разчифтосани кецове и раниците за училище – не те питам, можеш да видиш сам, ако успееш да отвориш вратата на стаята.

С Елисавета, която е на 5 и половина, си имаме нашето спално помещение. Спим под перпендикуляр, аз на спалнята, тя в леглото си, в долния край на моята спалня. Ако я сложа да спи до мен, няма да спя аз. Рита, катери се насън, може да ме и ошамари. Изобщо да спиш успоредно до някого – без да му причиняваш допирни точки и геометрични зависимости – абсурд. Затова под перпендикуляр и в основата на координатната система, където всичко да ти е в нулата и да успееш да се наспиш.

Имаме две бани, с тоалетни. Изключено е, ако има някой в банята, да отидеш до тоалетна, както и обратното. Ще трябва да чакаш. Но недей го прави зад вратата, ако онзи отвътре излезе, ще те размаже. Широчко е, ама не толкова де.

Можеш да направиш кафе през това време и да седнеш да изчакаш на масата в кухнята. Само виж, да не се паднеш на стола под шкафа, който скрива газовото котле. Ръбът му, долу в ляво е болезнен. Изпитано е. И за главата внимавай!

Искаш да излезеш на терасата? Заповядай! Внимавай само да не бутнеш скарата, тротинетката ми и трите вертикални простора. Беше един и имаше място на терасата, ама сега пък ходим с чисти дрехи, защото бързо съхне прането.

Елисавета ходи пет пъти в седмицата на тренировки по фигурно пързаляне. Затова, в коридора има един чифт ролери за сухи тренировки. Често сухите тренировки включват преминаването през пръстите на всички, които ходят боси у дома. Така че, моля те, носи си вместо чехли, работни обувки, от тия с металните бомбета. Същите ще ти свършат работа, да се предпазиш и когато всеки път настъпиш лайсната в кухнята, която остана да стърчи след като сто пъти я слагахме да залепне, за да скрие неестетичния ръб, който се образува от различните нива на пода. В коридора внимавай да не се спънеш и в чифта кънки за лед, обръча, въженцето за скачане, раницата, която побира всичката екипировка за тренировките, заедно с две, три хартиени чудовища, които пазят раницата. Тях не ги пипай, защото ще се произведе писък „къде са ми пазачитеееее” и Тя ще седне на пода и ще реве дълго, а ние ще закъснеем за работа, примерно в понеделник сутрин.

Роси почна тренировки по американски футбол. И е заек във френската гимназия. А учеше и немски. Полиглот е. Поради тази причина и интензивните му тренировки, той вечно е с мускулна треска ментално и телесно и рядко успява да вдигне дрехите от пода сам, както и да си подреди учебниците по стилажите, ако преди това е успял да ги извади от раницата, която, къде е? Никъде не се вижда. А, там е, между големия барабан и чинелите. Е, не настъпвай йониката де! Ще я счупиш. И тя е на пода, за да не се счупи, ако тръгне да пада, пък е на високо.

Жоро също може да е в наличност и в изправено положение, когато не спи. А той спи много. Спи с очилата, с лап топа, с трите си китари, които с кухата китара, стават общо четири. Между зъбите му, можеш и перца за струни да откриеш. И не само между зъбите му. Има ги по пода на цялата къща. Никак не са кът. И скъсани струни има. Стърчат и бодат. Правят ходенето трудно, но пък ставаш ловък. Другото, което можеш да получиш като бенефит е бързото забогатяване, защото стъпваш и по стотинки. Ако си направиш труда да ги събереш – казвам ти, забогатял си. Изцапа се със строителни материали? Еми, то, на Жоро от практиката по сградостроителство е. Омазал си се от работния му гащеризон. Да, и той е на пода. Да не падне случайно, че ще се счупи ако е подреден нависоко.

Писна ти! Тръгваш си?! О!

И да не вземеш да седнеш да се обуваш на скейтборда в коридора. Сакън. Ако ще го правиш, моля те, изчисли центъра, защото много боли сядането върху него от едната му страна. Хем ти падаш, хем дъската те удря. Не сядай и на другия скейтборд. Счупен е и се ползва за части.

Аааа, изобщо не се поглеждай в огледалото за довиждане. Няма да се видиш. Толкова пръстови отпечатъци. Но ако решиш, препаратът за стъкло е при другите препарати. Някъде…

Искаш да знаеш къде съм аз, домакинята, в цялата термодинамична система? Нося се по стаите…духом…да не преча на хаоса да се подреди сам.

Advertisements

Сам в Краков

Есента, скръндзавото слънце и червената ми коса ме карат да си спомня за една командировка в полския град Краков, с разузнавателна мисия. Ще обменяме опит  – инспекциите по труда от двете държави.

Мислех, че ще ме посрещнат, ще ме обгрижват, ще ми е скучно по официалните вечери с тях. Сигурно ще трябва да съм учтива и любезна, да съм обект на служебно ухажване. Бях подготвена, че постоянно ще ми целуват ръка – сантиментална характеристика на полските чичовци, ще ми се спи и ще се прозявам наум, ще трябва постоянно да обяснявам за страната си, да ги изслушвам, да кимам, да се възхищавам с обрана емоционалност и всичките там протоколни измишльотини.

Вместо това – срещи с колеги имах по 5 часа на ден и цялото ресто от 19 часа на денонощие си беше мое.

Първият ден като ни приключиха служебните занимания и ме доставиха невредима в хотела, беше много ранен следобяд. От скука и от липсата на прекомерно внимание, седнах на кревата, легнах, после пак седнах и усетих, че се вкисвам. Ревнах. За мама, за мъжа ми, за децата, за колегите. За два часа си поревах стабилно  и за леля Лора, която живееше в кашон на ул. „Сердика” , пред входа на скъпия магазин, за Карен, който всяка сутрин дрънкаше джазирано в подлеза на президентството и ми пожелаваше „Good morning, Vietnam и лека ти работа“, за всички, които имах чувството, че са толкова далеч и няма скоро да видя.

А толкова исках да ида в Полшаааааа, и така исках да снимаааам с фотоапарата и да се разхождааааам и да се радвам на командировкатаааааа. Ревях бе. Ревях.

По едно време, викам си:  айде, Гере, стани, момиче. Стани от леглото. Обуй си бързоходните боти, които са извървяли има, няма над 10 000 км из Европата. А така! Обуй сега и десния крак. Браво. Дай да избършем сълзите. Я се погледни на какво си заприличала – на гъба. Искаш ли Бранислав Нушич да пише и за твоите сополи как се стичат като Тигър и Ефрат в устата ти. Не? Добре тогава. Тръгваме. Ама сама ли??? Сама! Чакай, върни се за фотоапарата и картата на града. А сега се върни и за парите, със сигурност ще огладнееш.

Много съм добра в ориентирането. Като малка се научих, че всяко объркващо място в града, трябва да се види отгоре. Ето как ми станаха любопитни географските карти. Зуум напред, зуум назад, запомняш елементарни ориентири и смело напред.

В началото не смеех много да се отдалечавам от периметъра на баш центъра на Краков, че да не се загубя. Обаче с всеки изминал ден пробвах да разширя обиколките. Така се топнах в  ренесанса на замъка Вавел, успях да смигна на вкаменения митичен дракон, който някога княз Крак бил убил и така основал града, пресичах река Висла няколко пъти, по различни мостове, а тя е доста широка река. Влюбвах се на няколко пъти. В зелените площи, които архитектите по ландшафт така изкусно бяха оставили да криволичат и да се диплят и бабунят по продължението на цялата река. И понеже двуизмерението на земята не ми стигна, подарих си разходка из облаците с балон над Краков.

Изображение

Изображение

Изображение

После пак се шлях и мятах краци / както  го беше написала  juliapulia, в един неин разказ/. Седях си по пейки, полегвах по полянки, припичах се на слънце, ядох гевречета, храних птици, ходих дори боса, слушах приглушени звуци от улична музика. С едни литвийци, които се оказаха студенти от ягелонския университет на Краков,  дори си пяхме хитчета на Nelly Fortado. И те забелязаха, че си приличаме с нея :). Разказаха ми, абсолютно безплатно, че това е университетът на астрономът Коперник, писателят Станислав Лем, благият папа – Карол Войтила или Йоан Павел ІІ, който по рождение си е от Краков, на кино-  и театралния режисьор Кшищоф Зануси / филмът „Животът – болест, която се предава по полов път/ , че е създаден в далечната 1364 г. от Казимиеж ІІІ Велики и е кръстен на ягелонската кралска династия. Пяхме и за ягодовите полета на Beatlles и си пожелахме успешна учебна година, нали и аз бях записала да уча пак, този път право. После си хапнах фалафел от един египетчанин, който също учи в Краков и работи в собственото си заведение. Докато ядях ми разказа майка си и баща си. Радвах се на разностилието в интериорно отношение по магазинчетата, и по уличките и на поливокалите в човешкото присъствие. Имаше хора отвсякъде, от всички генерации, с всякакви характерности. Шарен Краков.

Изображение

Пък и есента сякаш беше неговият сезонен пърформънс.  

Изображение

И тогава точно, усетих, нещо много странно взе да ме лази. Нещо непознато и несрещано. Рязко се обърнах, за да го изненадам, но се изненадах аз. Сама бях. Разпознах едно радостно чувство, че хем съм сама, хем ми харесва, хем ми беше достатъчно топло. Просто никога не бях оставала сама, толкова дълго време.

Изображение

Краков не ми беше чужд, правеше ми компания всяка вечер, в бързите хапвания, че даже и в оня скъп ресторант, който си бях оставила за десерт на командировката, да се възнаградя, че не съм мрънкала от самотата. Крачеше с мен през всички улички, любезно ми откриваше нови и нови интересности от себе си, постоянно ми даваше усещане за принадлежност. Е, пускаше ми и стресови моменти, като онази вечер в любимото квартално заведение за хранене, където се тъпчех с пелмени и кнедли, пълнени със сьомга, блини със сладко, пироги,  с билки и сметана и всякакво изчанчено тесто, с малките „ушка”, ечемичената им супа със зеленчуци и парченца говеждо – „крупник” или „журек”. Тъпчех си се самодоволно и си гъделичках вкусовите рецептори, които не смогваха да дегустират и изведнъж един наквасен поляк от съседната маса падна от стола. Тръгнах да броя бутилките на масата, стигнах до 6 и нямах време повече. Озовах се до неговата маса. Запознахме се – ей така, той лежи, аз го каня да стане и го дърапам за ръката. Докато си търсех мокрите кърпи и лейкопласта в чантата, за да изчистя кървавите поточета по главата му, той започна да ми обяснява как никога, никой не му е помагал да стане, пък се напивал и падал всяка вечер. Студент бил по информатика, прекъснал, ама работел и като се освестел пак щял да учи. Много възпитан пиян поляк! Направо удоволствие за английския ми. Всичко му разбирах, за моя изненада 🙂 Казах му, че на полски знам само „kocham cię”, което бях научила от едно приятелче, съгражданче Дими Лъжов и този веднага ми върна „и аз те обичам”. Прехвърлихме и на руски, че и Пушкин зарецитира, аз му изпях за улыбка – та. Смешна вечер. Но галантно ми пожела лека вечер и не ме остави да се плаша от досаждане. Интелигент-кавалер Януш някой си 🙂

Друга една вечер пък, в хотела, се наложи да търся рецепциониста по телефона, защото някой постоянно осветяваше стаята ми със силен прожектор отсреща. Оказаха се студенти на квартира, търсещи забавления, като досаждат на мирните гости на хотела като мен. Първо нервно дръпнах пердето, но после им нарисувах един череп и един кръст и го лепнах на стъклото, да видят заканата. На следващата вечер, поглеждам през крайчеца на пердето и виждам на техния прозорец – нарисувани две бири и усмивка. Не се осмелих да се социализирам чак толкова и върнах усмивката. Повече не ми досадиха.

Изображение

Покрай всекидневните ми служебни задачи – разкарване по строителни обекти, по всякакви други обекти и съседни градове, визита на концерн и завод за стомана, разследване на трудова злополука, приятна среща с две девойки – французойки, младши инспекторки и те обмяна на опит дошли правят в Полша, успявах да си организирам перфектно времето през другите дни.

За остатъка от командировката се възхищавах на готиката от базиликата „Св. Богородица”, разхождах се из близкия площад, с търговската сграда „Сукенице“ – поляците твърдят, че това е първият МОЛ 🙂

Изображение

Изображение

гледах двойка, ентусиазирани младоженци и една още по-ентусиазирана фотографка, която бързаше да запамети позитивите от лудостта им:)

Изображение

Изображение

респектирах се от студения фасон на полуразрушената фабрика на Човека, спасил над 1000 евреи и увековечен в Спилбърговия „Спъсъкът на Шиндлер”, позяпах кулата на комунистическата надежда NOT 22, метнах се и до еврейския квартал „Казимиеж”, имах шанса да видя изложба, в чест на Папа Йоан Павел ІІ , с проспекти от живота му в родния Краков, изнесени в парка пред един от университетите им, а те са много.

Изобщо  учен народ имаше по улиците на Краков. Е, имаше и интересни прастуденти по театрално майсторство:

Изображение

Накрая, когато колегите от полската инспекция ме оставиха цял ден сама за културна обиколка, а те не подозираха, че вече бях свършила тази работа, си организирах и пътуване до Освиенцим и концентрационните лагери Аушвиц и Аушвиц – Биркенау. Страхувам се да им посветя останалите редове, тук, защото, защото за там трябва специална настройка, специално отношение, тишина и респект…

„Сам в Краков“ се оказа сполучлив проект по принуда. Намерих себе си и се харесах, а когато градът остана далече зад мен и под мен, отворих люка на самолета и хвърлих една монетка, за да ме приюти пак някой ден. Да, да, не лъжа. Сънувах това в края на полета.

Когато след време дойде полският ми колега Богдан Солава да върне визитата в България, ми донесе отново част от Краков, една водка и една есенна шумка. И тогава разбрах, че този защитен от Юнеско град се носи в космогонията на всеки негов жител, дали защото е многолюден и белязва хората си, за да не ги изгуби или пък просто защото религията му е обединяваща нациите…не знам, но ето и сега му изпращам моята обич и се усмихвам 🙂

* снимките са си мои, мои и само мои, но ги подарявам 🙂

О, чиче, я разкажи!

Спомням си като почина чичо ми, беше адска жега.

Адска беше не само жегата. Моментът, който беше избрал да почине беше кофти. Аз, с две малки момчета под мишница, на предела на силите си да ги озаптявам и възпитавам, без много пари в джоба, нямах работа тогава…абе, не му беше времето тогава да почива, ама негов си избор. Ние с брат ми и двете ми хлапета трябваше да отидем до с. Розино с кола и да участваме в изпращането до вечния му дом.

Чичо беше иманяр. Дребен на ръст, жилав и по френски готин. Имаше много карти на пещери и подземни пътища. Наричаха го Ганди. Знам, че често са го използвали, поради малките му размери, да го спускат с въжета по пещери и дупки. Не знаем да е намирал нещо. Ама какви истории разправяше само. Толкова приключения беше изживял лично и умееше да разказва случките си с научни обяснения. Много истински бяха. Чичо, обаче не вярваше в смъртта, като краят на един живот. Не сме разсъждавали по темата, но по блясъка в очите и фините усмивки, с които завършваше разказите си, точно когато за пореден път е бил на ръба на пропастта, интуицията ми даваше ясни индикации, че той си е бил на „ти“ със Смъртта отколе и само са се дебнели.

Аз пък съм отраснала почти на гробищата. Бабата от другата рода беше председател на местния клуб на пенсионера и организираше всички погребения в градчето, където прекарвах ваканциите си. И то, нормално, всеки ден – погребение. Много ми харесваше да съм с нея, защото постоянно някой ти дава нещо да ядеш, а после в гробищния парк, никой не ти обръща внимание и ти си се шляеш на воля измежду паметниците. И толкова много снимки. Семейни връзки, Години. Там се научих да изваждам с четирицифрени числа. На гробовете на връстници се заигравах най-много. Някакси се сприятелявахме веднагически. Ей така от снимката…Та може би, всичко това формира едно странно отношение към смъртта у мен. Не е страх, не е и страхопочитание. Простота и смирение. Смятам, че е хубаво. Не че е лесно като се прощаваш с някой, хич даже, особено ако скоро си бил с него. Но просто го приемаш и започваш да очакваш срещите си с този приятел или близък насън. И той идва и си говорите, смеете си се, пак същите дивотии, дето сте си ги говорили и на яве…

Та като почина чичо и отиваме дружно на погребение. Чичо, полегнал в прясно скования си нов креват, си мълчеше, както никога. Беше си затворил очите. Беше и синьо-черен на цвят. Така се оцветяваш, когато си починал от сърдечен удар. Изнесоха го на двора на къщата и всички се утишиха, заради заупокойната молитва на отчето. Жега, както казах. Адска жега.

И изведнъж, както си го гледах и се чудех прави ли се или ей сега ще ми смигне, той взе че почна да си прави балончета, които излизаха от носа и на всяко място на молитвата, където отчето трябваше да си поеме дъх, балончетата казваха звучно „Пук“. Аз се изкисках. Тайничко. Чичо ми си беше зевзек. И винаги научно обоснован. Жега беше. Адска. Нали ви казах. От нея остатъчната му лимфа беше кипнала и си търсеше пътечки да излезе навън и да шашардиса бабите 🙂 Получи му се, защото всички ръгнаха да търсят памуци и осуетиха опелото в двора.

После тръгнахме към гробищата. Попът се препъна, таман няколко пъти. Може и да му се беше приспало вече. То в тая жега, жизнените ти показатели не сочат надеждни стойности. Момчето, което носеше жито в един поднос, го видях да си похапва от него. По едно време се оказа, че сме сбъркали улицата с подстъпа към входа. От неравностите по пътя и кламбучкането, чичо успя да избута и последния памучен тампон от носа и даже да си отвори устата. Не знам какво толкова ужасно направи, та бабите се втурнаха да викат „ааааа“. Като зяпнат вечер телевизора и те така правят, ама сега не можело. Затвориха му я.

Как да е, пристигнахме на гробищата. Трудно намерихме току що изкопаните трапове. За това малко село, бая народ се беше извървял тук. Чичо беше един, а циганите бяха изкопали по погрешка два гроба. Бабите се разридаха пак. Ужас. Като че ли цял живот за това се бяха готвили. Ми, не разбрали момчетата. Какво пък толкоз. Все още някой ще рече да замине. Ето, чичо щеше да си разправя историите на компаньон по гроб. Пък нали ви казвам, не е като да не му бяха интересни историите.

В това време се оглеждам за децата си. Нямаше ги. Поне не в направлението, където очаквах да ги има. Светкавично се обръщам в другата посока и О, не! Големият ми син, тогава беше на 4 годинки, си отворил чувалчето с кокалите на прародата и се възхищава на съдържанието. Изглеждаше като че го бях оставила пред кашон с чисто нови играчки. Разбирах го, това си бяха безценни артефакти:) Малкият беше седнал на циментовано детско гробче в близост и сочеше снимката на детето. Ясно, на майка си син.

После не помня. Какво да има за помнене, освен историите на чичо?!

Земя и сълзи.

Смигнах му за чао и го поканих в сънищата ми.

От тогава, когато го сънувам, на другия ден просто разказвам по някоя от историите му на мои приятели и задължително описвам маймунджулъците му от погребението 🙂

Човешкото тяло – анатомия за 5 годишни

03:57 ч.

Понеже усуках многократно чаршафа под себе си от неспане, си давам сметка, че колкото и да се правя на непукист, причината за превъзбуждане на нервната ми система бе посещението на низвергнатата от църквата изложба на истински трупове в ЦУМ. А може би, причината за разстройството на съня ми не се крие толкова в количеството видяна трупна маса, колкото в реакциите на 5 годишната ми дъщеря по време на посещението ни там.

Впечатлена съм от концепцията на организаторите – човешкото тяло изнесено от зловещите зали на патоанатомите; надлежно разкрито в своята цялост и автентичност; успешно фокусира вниманието на всеки тленен върху неговото здраве, устройство и причинно следствени връзки между мисъл и форма. При все това, моят вътрешен космос беше смутен, не от страха от смъртта, а от начина по който дъщеря ми възприе всеобщата трупна картина. Заведох малката на изложбата, защото мислех, че ще възпитам в нея уважение към собственото й тяло и ще засиля интереса й към това да пие повече вода, за да не се разболява често. Вместо това, околните и аз получихме ето това, тук:

Влизаме, заедно с малката зад едни сиво-черни траурни завеси, изпънати от тавана до пода като струни на музикален инструмент, с привкус на средновековие и сме посрещнати от експониран череп с медицински обозначения и разяснения.
Елисавета вика на висок глас: „Бля!“. Стискам я за ръката (наш си знак, че е сгафила и да млъкне). Тя, обаче, вместо това се откъсва от захватката и отива уж да огледа отблизо един от изправените трупове. Заемам се да чета, все пак затова дойдохме. В един момент чувам зад гърба си на фалцет: „Мамо, това топките ли му са?“. Изумена се обръщам и в последните секунди забелязвам:

дъщеря ми се е вторачила в съсухреното парче месо на изправения пред нея експонат и прави онази постановка на палец и среден пръст, с която в детството си правехме „маслинки“, от които много болеше, и се е насочва да перне обекта на въпроса си.
Ужас!
Докато я отместя на безопасно разстояние, тя приключва със заниманието си и се устремява към колянна става на друг умрял. Тя също е удостоена със звучно „Бля!“.
Вече не чета, а по-скоро бързам към изхода и мимоходом каквото успея да видя – да съм го видяла. Обаче, детето демонстрира все по-странен интерес. Оглежда вътрешността на черепа и възкликва „о, мозък! Дояде ми се!“. Шъткам, съскам – не става. Вдигам още по-болезнен шум.

Тя: „я, виж на този как са му изцъклени очите…Те ядат ли се?“.

„Охххх, Елисавето, млъкни, бе мамо, какви ги говориш“ – успява да ми се отлепи езикът от небцето. Не си помагам много, защото малката се е опетляла в краката ми и пречи да мина последната отсечка, като ми обяснява, че я е страх и аз нали съм майка садист, тъкмо си викам, ох, най-после ще се кротне, забавям крачка и продължавам да се ограмотявам.
Чета на глас: „почернял бял дроб на пушач“. Произвежда се писък: „ами татииииии и той ли ще умре с черен дроб, мамооооо, горкият татииииии“. Решавам да успокоя атмосферата, като й обясня, че баща й е здрав като бик.

Съзирам един стомах с язва и една артерия с отлагания от холестеролна плака, теми, които живо ме интересуват и чувам: „Дааааан“ – Елисавета не видяла, че има стъкло, удря си главата. Пак шумно мрънкане.
Въпрос: „Мамо, аз мога ли да си държа червата като тоя тук“. Гледам – вярно, на един му извадили червата от торса и му ги положили в лявата ръка, с дясната си държи черния дроб. Най-прекрасната инсталация, която съм виждала.

Вече съм на финалната права. Остават ми още два трупа. Чувам: „Оффф, тук само мъже има“. Подхилвам се, защото наистина мъжките трупове числено са повечко. Вторачвам се в оперативните разрези близо до лоба на последния и изведнъж отскачам. Ми той се движи, май към мен. За части от секундата се окопитвам и гледам, как Елисавета си подпряла единия крак на поставката, за която е закрепен трупа и я клати от скука. Е тук точно изяде един зад врата, защото ми провали културно-анатомичния ивент и бързам да я изведа навън.
Но, разбира се, последната дума винаги е нейна. Без капка от вина, с най-ангелския си глас тя ме пита: „Мамо, и ние ли като умрем ще ни разхождат по изложби?“.

Докато й отговоря, тя затваря темата, почти театрално: „защото аз поне ще съм усмихната, докато ме гледат, а не недоволна като тези, че са умрели!!!“

EНИГМАТА НА ЕДНО ЛЯТО или пътешествието на шестимата

Изображение

Имахме усещане за лято, имахме желание за необикновеност, имахме време за ваканция, имахме много товар за разтоварване, имахме себе си по пет и очаквахме шестият член на борда ни /племеницата ни Раффаела/, малко след като приключи с пристигането си на първи терминал, както прави, всяко лято от 18 години насам. Имахме и обещания за приказки с вампири, морета, русалки и самотни острови…

Това, което нямахме бяха ориентири, или почти ги нямахме. И ето как от ролетката на шарения свят, ни се падна най-хубавото лято:

„Тръгваме ли? Готови ли сме? Всички ли сме в колата? Хайде, Боже, ти напред и ние по теб”…, едно ритуално прекръстване в храма на душите, на всеки от нас и започват да се редят кадър след кадър, дървета – маркировка – хоризонти…

Всяко утро беше срамежливо и рехаво в началото си, съзнавайки, че е двуцифрен номер от календара на август, докато не се увереше в себе си, силата и произхода си, че все пак е дете на царя на сезоните и към обяд ставаше знойно и лятно, именно, каквото си го бяхме пожелали.

Всеки ден случвахме ваканцията си на различно място, с различни хора, с различен космос…

Всеки ден разтваряше в нас промяната си, порастването ни, и удоволствието от нашата заедност…

Всеки ден вървеше със своите:

„къде ми е четката за зъби?”,

„взе ли ми онзи блузон с дългия ръкав и кривия етикет”

„аууу, защо си спал без чаршаф?”

„уф, цъфна ми 9 тия херпес на устната, грозна съм

„къде са ми бонбоните от България”

„дай си ми слушалките”

„е браво, нали казахте, че ще има уай фай”

„абе, ти, защо ме удари, глей са кво става”

„той ми каза, че съм лигавааааа”

„тръгваме ли? Айде дееее”

„а пристигнахме ли, е колко още”

……..

Първата локация, която ни пресрещна насред никоето време бе Бранска Трансилвания, Румъния – без интернет, без да сме извадили на хартиен носител номера на резервацията, името на хотела и как се стига до него.

Някой се сети: „Peninsiunea Bran Joana” . Започна се издирването му. Тъкмо няколко часа.

Хотелчетата в околността са над 1000 и са пръснати в целия ареал на вампирите, а ставаше твърде късно. Зениците на някои членове от борда доста се бяха поразразширили от полъха на страха.

Пансионът на Йоана се оказва едно полузастроено триетажно блокче насред огромен зелен хълм с денивелация, като по американските филми, с разхвърляно по цигански дворче и с простори за чаршафи измежду наплодилите ябълкови дръвчета.

Изображение

От този зелен, ама тучно зелен склон, изгледът е покъртителен – към други огромни зелени склонове.

Изображение

В далечината на съседната гърбица на планината ни, гледам човешки фигури, извършват едни странни действия.Намествам очилата и виждам проекциите на движенията им, единият замахва, след секунди – в отговор – другият, отдолу също замахва, онзи отгоре връща, този отдолу – поема, явно, викам си играят тенис. Егати спорта. И кой шантав екстремист ще направи корт на тая височина и под наклон от 70 градуса…добре че го споделих със Светли, а той без да намества очилата, просто заключи, че хората косят. Точка. Ми засрамих се от предположението си, но съм горда, че гледам от различен ъгъл на възможностите в спорта. Винаги допускам невъзможности.

Стаите – типична туристическа еклектика – имитация на дърво, с дърво, кувьорчета по стените, масички с изкуствени цветя и подноси за сандвичи, без сандвичи. То и съдържателката я нямаше. Беше ни казала да се настаним, някой щял да дойде, ама после.

Много важно, щото ние пък бързахме да почукаме на вратите на замъка на Дракула и да се измешаме с повече туристи, че да не ни нарочи нас за изяждане тази вечер… И без друго луната беше неестествено наедряла…

Бая кандидати за кървава вечеря бяха в наличност. И от ония с фотоапаратите имаше, дето лицата им изглеждат вечно усмихнати, щото някой е забравил да им спре машинката за лифтинг… Елисавета твърди, че японците са най-щастливите хора.

Обикаляхме, обикаляхме из лабиринтите на замъка, по тесните стълби, търсехме се зад забравени врати, разпознавахме се по огромните очи и заключени уста, забравили да си вземат дишането и така леки сме станали, ходим на пръсти, почти безтегловни, само и само да спасим кожата от посегателствата на легендите…

Елисавета се сдвояваше с всеки от нас, според големината на страха си. На местата, където бяха експонирали кожи, проснати на пода пред леглата на Дракула и пред инструментите за мъчения, се втурваше зад баща си, в помещенията с прекрасните снимки и носии на жените на Дракула, естествено се залепяше за мен и гледаше в захлас. Всякак се опитваше да се отърве от студения дъх на страховете си, въпреки, че носеше тайничко в джобчето скилидка чесън.

Положението се промени в дворчето на замъка. Станахме по-самостоятелни, виждахме отделните членове на борда на шестимата на различни места, един дочита туристическата информация, друг си гледа филмче в залата за прожекции, останалите бяхме преминали пика на ужаса и бавно слизахме от гърба на свръхемоциите си.

Изображение

Рафи дори видя учителката си по балет, отпреди 11 години, приседнала до кладенеца с монетите. Разпознаха се и си бъбриха превъзбудено /не знам, може и да се караха/. Италианска му работа…

Изображение

Слизаме по стълбите на замъка, надолу към онази къща със зеленясалия, мъхест покрив, вече сме в полегатата част на страшната история за вампирите и изведнъж някой така кихна, ама така шумно и остро, че всичко живо си плю в пазвите, след като се приземи от скока във въздуха и ускори ход. Ефектът на това едновременно действие не беше много благоприятен, така щото се струпахме всичката туристическа маса долу в меката на шопинга за броени секунди. Като че ни изсипа някой от талигата с обезкървавени трупове. Купихме магнитчета за приятелските хладилници и едно нещо, което приличаше на огромен пресечен конус с дължина 50 см. Ядеше се. Ухаеше на прясно карамелизиран козунак, поръсен с шоколадов прах и наситнен ядков материал, в изобилие. Казваше се Kurus Calkish. Не го изследвахме много, защото бяхме огладнели и като му се нахвърлихме, се оказа, че не стигна за всички. Просто си бяхме цели шест приказни герои, с по пет стомаха и то празни.

Заприбирахме се. По пътя ни се заредиха малки, сгушени къщички, с вкаменени фигурки на елфи, джуджета и горски животни в дворовете. Имаше и един гигантски слънчоглед. Беше омагьосан, защото в 19 ч. вечерта се беше изправил, за да пази пътя към сърцето на Карпатите от невярващи в митове и легенди.

Изображение

Заизкачвахме се по нашия си склон, пътят ни оставаше долу в ниското, по перпендикуляр, небето не бе синьо, нито черно, а същинска бездна и безпощадно засмукваше съзнанието…със сетни сили се мушваме под завивките – огромни и пълни с пух, защото утре-то ни се е затаило вече за старт.

Бях в унес, на кръстопътя на нощта и съня, чувах звуците на спомените от любима приказка за Баба Хола. Приказката, в която момчето, след като изкачва въжето до облаците, го посреща тази стара и жилава баба, която всяка сутрин изтупва над света огромните възглавници и юргани от пух, а той се стели на снежинки и покрива земята…Някъде от безвремието се чуваше музика на Вангелис. В такива памукови облаци се губихме и намирахме цяла нощ.

После беше утро!

Светлината бе толкова напориста и така смело се пързаляше по тези тучно зелени и намокрени склонове, и така уверено се закачаше с хипофизата ми…Навън 6 градуса.

-Ставайте, че тръгваме!!!

-Къде?

– На път!

Закуска, по румънски.

Изображение

Крайчеца на парче шунка, в устата на дворното коте, издаваше приятелството му с дъщеря ми. Пчели, накацали по лъжичката на сладкото от домашни ягоди, ароматен чай, кафе и очите на Йоанна, съдържателката, които се бяха ококорили ей толкова, като й казахме, че ще пътуваме за Констанца, а тя заключи, че сме „крейзи“, след като всичко живо, там, дава мило и драго да се изсипе по южни плажове, а ние – на Констанца.

„Чао, Йоанна със смешен английски!

Чао, Бран – дръж си вампирите!

Чао, Карпати с остри височини! Снощи вечеряхте с нашите страхове, но сега, сега в тази светлина, озвучавана от пан флейтата на Джордже Замфир /http://www.youtube.com/watch?v=TXMbNfmemfU/ , хич няма да ни изплашите! Божествено е!

Някъде тук съм раждана за пореден път!

Винаги се сещам за някакво рождество по такива места, сякаш мога да съм се раждала навсякъде. „Явно мога“ – си мисля. „Чао, Синая – прекрасен курорт, толкова много цветни мушката по терасите на дървени скатни хижички!“

Изображение

 

Магистралата към Констанца. Така и не разбрахме защо бяхме сами през всичките 280 км.

 

 

….

Констанца. И по-точно Ефория – курорт, който се намира между един заблуден лиман и самото море. На картата изглежда ходиш по въже между две морета. Бързахме да открием банските си измежду блузоните с дълги ръкави и топлите полари и след секунди да сме на плажа. Е, не след секунди, защото бяхме с обща тоалетна и баня, и от шестимата все чакахме някой.

Най-после на плаж.

Пясък, море и още нещо…

Още-то нещо се оказа времето на баба ми. Мислите си, че е същото като на българското черноморие ли?! Охооо… Първо, с хавлиени кърпи бяхме само ние, всичко живо ползваше чаршафи и одеала (сериозно). Второ, Светли изобщо не се вписваше в навалицата. Ми, с тия арийски черти, горкият, беше като фюрер насред гето. Наоколо само възрастни / по-големи от мен и Светли/ и с банските на баба ми. Заля ни мощен прилив на спомени отпреди 30-40 години…на плажа бяха със забрадки и се пошиваха гоблени. Повечето хора бяха на петна, стил пепит, от калта, с която бяха намазали болните си стави. Оказа се, че сме улучили балнео санаториум:)))) Айде, здрави да сме!

Попрегледахме Констанца. Имах някакво натрапчиво дежа вю, сън ли, що ли, но кеят им го бях виждала преди, не на картинка, а като преживяно нещо. И емоциите бяха същите…

Изображение

На връщане, в колата, тишина. Чак се стреснах. Питам да не би да спят на задните редове. Елисавета се включва в интервюто и заявява, че се приспивала сама, за да не пита „Кога пристигаме” 🙂

Утро, чайки, такава една притегателна ни беше тази България…В прехода между Румъния и България, видяхме огромна корабостроителница.

Изображение

Бързахме през някакви курорти с имена на планети, прекосихме цялата вселена по пътя към Дуранкулак. Мислехме, че там ще има баби по пътя, които да ни предложат стаи за почивка. Да, ама не! /както вика Петко Бочаров/. Нито там, нито на Тюленово, нито в Шабла. Баби нямаше.

Нос Шабла. Бяхме най-източните българчета на картата за няколко минути. Снимки, вятър, останки от кей.

Изображение

 

После Калиакра – умопомрачително напластяване на срещи във времето. Археолози със сламени шапки и шалчета са вперили поглед пред себе си, работниците им щъкат насам-натам и преместват земята. Много вятър и много синьо. Ама такова синьо – плътно и тежко, не реагира с другото синьо от небето и рязко се разграничава от него. Страшно синьо. И така гневно се блъска в отвесието на дебелия слой земя…не можеш да стоиш много. Бързаш да изкупиш усещането на това място, усещане за вечност, история, непреклонност и суровост. Щрак – щрак…колкото и да снимаш, не можеш да го побереш в накъсани кадри, камо ли да го подредиш в спомени…вятърът пак ще ги разхвърля, мястото му принадлежи и ти, щеш – нещеш бавно си тръгваш на заден ход, като под хипноза…

Изображение

Такааааа, а сега накъде?

И какво? Кога?

Абе, я стига сте питали, давай да порим по вертикалата и с малки почивки да се отправяме за някъде, където не сме били…

Шумен. Бърз обяд. В бистрото на един готин дядо. 

После, после бяха едни села, един проход. Май Веселиновския проход се казваше. Близо до Ришки проход. Приятен преход. Без забележки. Тук там спиране за пишкане.

Елисавета се возеше на трети ред, между куфарите. Някакси се добрала до пепсито на братята си, явно никой не я е видял и пееше, барабар с Искрен Пецов и с все сила: „на самотен острооооов ще те намеря, на самотен остроооооов, там на край светааааа“. Сама предположи, че нещо е полудяла.

После пак селца, табели, баба седнала на края на нищото, вперила поглед в шосето, което й доставяше спорадично някакви автомобилни случки, преминаващи като изгорели звезди през собствения й космос…

Тичахме подир някакъв залез. Не си бяхме актуализирали картите на навигацията и любезният глас от машинката постоянно ни гонеше от пътя и загрижено ни напътстваше да се откажем от тая дестинация. Ама ние – не. Изключихме я. Досаждаше вече.

Въпрос от задните седалки: Абе защо дойдохме в Гърция, а минахме през Румъния?

Отговорът беше лишен от логика : А защо не?!

И така стигнахме в Керамоти. Едно нощно гръцко селце, с прекрасна плажна ивица, която нагледно обясняваше географското си наименование. Наистина се извиваше навътре в морето. Заиграваше се с него и си крадеше от слънцето, но това го видях след 8 дена, когато се връщахме от онова магическо място, за където тази вечер очаквахме да ни пренесе добрият, голяяям ферибот. Остров Тасос.

„Къде е тоя остров? Не го виждам”. Тъмно е…не, не е тъмно, виж там, луната си е направила пътека и ни я е постлала, да минем по нея и нашият ферибот плува бавно и тежко със закъснелите шестима на борда…

 

Какво беше Тасос ли? Това бе самотен остров.

На Елисавета самотният остров: Изображение

А като я питахме, защо като е самотен на него има и други хора, освен нас, тя отговаряше, че просто и другите хора са намерили този самотен остров. Той се намираше в една нощ, на пътеката на една луна. Лесно беше.

Всеки плаж на Тасос беше различен и беше самотен остров:)

Изображение

Тасос бе кукуригането на петел на плажа. Той бе нарисуван и по муцунката на всяко гръцко коте, което, обаче не се обръщаше след “ мац, писи, писи“. Просто си беше такова котето. Гръцко!

Тасос беше, като тръгнеш на обиколка по периферния път, да срещаш козлета, които пъргаво ти сочат върховете на острова и същевременно се боричкат като големите ти синове. Да спираш на всеки 100 метра от пътя, за да търсиш пътечки към плажчета без ревниви морски таралежи:) Да хълцаш и ахваш пред онзи морски акварел,

Изображение

за създаването на който си ползвал синьо, бяло и зелено по отделно, за да разкажеш острова в картина, а после си ги смесвал в различна степен за да му дадеш живот в друга дименсия…Тасос беше израз на подводна сила и небесен покой, броеница от звуците на reggae и chill out, курабийка, оставена от дъщеря ми, да плава в чинийка с мляко…

Тасос си беше издълбал в скалите по южното крайбрежие и един Гьол и на никой, дръзнал да го открие сам, не му се отдаваше начинанието от първия път. Ние, специално, му отделихме има-няма 3 часа, докато се карахме: „къде е тоя Гьол“, та „къде е тоя Гьол“. Ама пък после, лелеее, какво предизвикателство беше това приказно място – дупка в скалите с диаметър 30 метра, пълна с море. И колко „jump, jump“ отнесох от кибиците, докато скоча от ръба. Бънджито и да отговарям безсрамно на критиките в работата ми бяха къде, къде по-лесно занимание.

Изображение

 

Тасос имаше своята Лименария – градче, където отиваш, когато ти стане скучно от тишината. Много смях, много wi fi, много връзка с действителността. Светът отново се завърта…

Изображение

 

Tасос се оказа и Малдивите, когато най- после открихме мраморния плаж, който придаваше на водата още екзотика. Аз случайно облечена в цветовете на тази екзотика се сливах с нея и изобщо не си личах по снимките за фейсбука.

Изображение

Тасос беше нашата стоп пауза в авторазказите ни, затова как ни беше хубаво, просто заради хубавото на гръцкия мързел:)

…8 дена…изтичахме измежду песъчинките на пясъците, изгубвахме се в себе си, лелеехме мисли в безвремието и даже не ги и търсихме после, скачахме от ръба на детството си, предизвиквахме случки в синьото на водата и песъчливото на острова, затваряхме прозорците на душите си, в синхрон със свършването на залезите, притихвахме само вечерите, защото нощем бълнувахме и тропосвахме острова с нови очаквания, а сутрините се замеряхме с любопитство и желания за новите морета на острова…

Изображение

Тасос, стана цветното камъче на шестимата от борда, което те подредиха до възглавниците си и което щеше да пази всичките им тюркоазени сантименти, завързани с маслинова клонка на два, три морски възела…

Изображение

 

* титулна снимка – интернет

** всички други снимки от този пост – са от мобилните телефони на шестимата 🙂

маестро Кънев

Изображение12 декември 2011

Стана ми любим от „Да обичаш на инат“. Чудех се какво е да обичаш, ама на инат…Бях малка и се шашардисах от света на големите, от това как трябва да изкарват парите си, от взаимоотношенията им…Докато не разви образа си в едно с човечността, с бойкия си дух, със себе си…още тогава си казвах, искам такъв мъж до себе си – не идеален, а такъв който да иска да променя себе си, първо драматичен, а после успешен! Сега разбирам, че овдовях в мечтите си…До нови срещи, маестро Кънев!

из показанията на едно джудже

дядо Коледа

19 декември 2013 г.

…на кръстовище съм първа кола и в него, отляво, навлиза такси с клиент на задната седалка и познайте кой го кара – Дядо ви Коледа :))) Супер екзалтирана, пък и детето се разпищя от кеф и решихме да му бипкаме до полуда…И стана тя, каквато стана…Дядото видимо се шашна, явно си помисли, че отзад му бипкат, изпусна волана, изгасна му „шейната“, отзад една „Снежанка“ ама на неговата възраст го изфраска, капакът на багажника му щръкна нагоре…и Ети видя как Дядо Коледа крещи, псува Снежанка, а на мен ми се искаше да се смаля до ръста на лазещо джудже …Ужас! Ужас!

на доктор Миташки :)

31 май 2013 г.

Д-р Димитър Цолов - Доктора & Докторс Гого Бенд

Д-р Димитър Цолов – Доктора & Докторс Гого Бенд

На един човек, с когото ме събра детството и онова време, което осигури доброто ни образование…четеше най-бързо от целия първи клас, майка му купуваше по 20 химикалки на седмица, защото, хлапакът й рисуваше най-готините мастилени герои по тетрадките си, говореше в рими, е, разбира се простотиите му бяха любимата тема:))), ама я, римувай ти в първи клас, току що заучени псувни…

На един приятел, с когото, любимата ни г-жа Виолета Кацарска, ни сложи на един чин в 5 ти клас, за да го укротя. А то, какво стана, аз се заразих с хиперактивност и ме прихванаха мултиталантите му.

На едно момче, което не спираше да свири на акордеон и на един лагер, в 8 ми клас, оставихме във въздуха да виси една целувка, забъркана от моята химия и неговата биология, ама нещо разтворът не се получи:)))

На един младеж, с когото последната ни среща беше в рок-клуба. Той беше слязъл от сцената, да си овлажни гърлото, защото много, ама много силно пееше една песен, по негов текст / естествено/, та тази среща беше съпътствана от присъствието на моя мъж и готиното му гадже, за което се ожени в последствие и знаете ли как ни запозна с нея?! Представи ме като момичето, в което бил влюбен в 6 ти клас :))) И аз попремигах, попремигах, мъжът ми се поизкашля, а онази девойка се усмихна огромно и каза „О!“

На един Голям мъж, на когото сълзите не са му чужди, когато е загубил верен приятел или когато е срещнал след мноого време учителката ни от първи клас Тотка Тороманска.

На един прекрасен млад лекар, който успоредно с тежките дежурства във врачанската болницата и непрестанна битка с рентгеновите лъчи, не престава да чете и да се усъвършенства, да издава книги, да е мъж на жена си, да участва в концерти, да пише песни, а вече и да възпитава своя син, който със сигурност е още по-добра версия на оригинала…а оригиналът, утре има рожден ден, но аз просто исках да знае, колко много се гордея, че го познавам, колко много съм щастлива от факта, че Враца не е осиротяла, след като толкова качествен материал се е изнесъл от там / че и аз:))) /, радвам се на познанството ни, на общите ни приятели и съученици, на майка му, на това, че детското си остана у него, а най-много се радвам на неуспеха си да го кротна малко, както искаше Кацарска в 5 ти клас…Честит рожден ден, доктор Миташки!!!

* снимката е моя, докато ревниво го гледах на поредния му концерт

Изборна любов

12 май 2013 г.

Мълчим си! Пред избирателната секция, аха да се сбием! Гласувахме! Първа аз, естествено! И нарочно ходех две крачки пред него, за да му покажа, че избора му е грешен!!! Защото ми писна, не от политиката, тя винаги ще си е политика – мръсна дума, а заради това да не се цени интелекта, а силовата харизма!!! Прибираме се, защото си мълчим! В колата всеки си слуша неговата музика – аз джаз, той хард рок! Спира в кварталния цветарски магазин, че и без друго пръстта ни у дома е малко за петуниите, обаче ме удря един мисловен флаш „Боже, представяш ли си, че толкова те обича, че е спрял, за да ти купи цвете?“ – Не, самоотричам се, глупости, викам си…толкова години…абсурд, та ние си мълчим и аха да си посегнем пред избирателната секция…Равних глава надясно, надух си Майкъл Бубле в ушите и неговата неотразима „Smile“ ме усмихва и нещо ме докосва нежно по голата част на ръката, обръщам се…цвете!!! Е, гербер, червен…ама цвете…гадината му с гадина!!! Ама сме си заедно :))) И си мълчим де 

За „На изток – в рая“ на Изабела Шопова

Изабела

 

Бях толкова изненадана, че ми върна съобщението на лични в мрежата. И в същото това време реших да не се фукам на хората около мен и да си я изучавам чрез писанията й тайничко, обаче тя така увлекателно пише, че се разлива изпод заключените врати на егоизма ми и няма как-трябва да призная за нея. Пътеписите й са маняната на всяко бягство: от срещите ти с шефа, по време на оперативките, от досадата на възрастните ти родители, които са решили да се заемат с възпитанието на собствените ти деца, тъй като ти си с родителски дефицити по рождение, бягство от собствената ти претрупана адженда, която и без друго ще чака, изобщо толкова много бягство има в книгите й, че направо ще ти е нужен компас и брояч, за да се върнеш обратно. И най- продуктивното от прекосяването на нейното светоусещане – сега ми се пише повече от всеки друг път:)
И тъкмо съм си я открила, и днес докато качвах нашенският Еверест, чувам атестацията на една девойка за нейна творба: „ако не прочетеш „На изток – в рая“, не знам какво друго ти трябва да четеш изобщо… Тая мацка ти обяснява защо да живееш.“
Ей така, яхнал си предела на силите си по пътя към 2925 тия метър на Българията си и някой пак ти говори за нея.
Не съм вездесъща с писането на анотации за творби, но за тези, на които мнението ми е важно, моля, тя се казва Изабела Шопова. И не пише убийствено забавно! Просто те дръпва за ръката, иззад сценичните завеси на твоя живот, настъпва те по възприятията и започва шеметно да те гъделичка. А сега, НЕ ЧЕТИ и НЕ СЛУШАЙ!!!

летни очаквания на самолети с татковци

10.08.2013 г.
За това:
Как Елисавета ме събуди с ръчкане и припряно обясняване, как трябва бързо да ставаме, за да отидем на летището и да посрещнем таткото ни, който го е нямало цяяяяла седмица, защото ни е оставил сами заради някаква Ко-Ман-Ди-Ров-Ка.
Как настоятелно питаше на всеки светофар, виждам ли някъде тати да каца.
Как сподели на момчето от кръстовището на бул. България, докато то чевръсто миеше предното стъкло на колата ни, как цяла седмица била без баща, ама сега като го хванела да каца, никога, ама никога нямало да го пуска повече…
Как търчеше от единия до другия край на зала „пристигащи“, спря се пред един телевизионен екип, които очакваха някой и чийто знак на микрофона е запомнила като заклеймен от протестите, и викна: “ мамоооо, нали тия не ги гледаме?!“.
Другото й спиране беше на въпроса: а всъщност Тати дали кацна? А той как каца, като птиците или на един крак?
За това, как Елисавета ме измуфти да й купя от скъпите вендинг бисквитки на терминала, от чиято реклама не дава на никой да яде, защото още не бил готов!
За това, как баща й се появи най после от плъзгащите се „врати-изненада“, както ги кръсти тя, как беше изкачен баща й до върха на главата му, на един дъх и без да се интересува, дали има ръце, с които да я придържа да не падне.
За това, как успях да целуна този Тати, измежду косите на дъщеря ни, по катинарчето му. Все пак успях.
Та, за това как му предложихме почти в един глас да тръгнем директно към Враца, което беше посрещнато с гримаса  „каталясал съм, искам да си почина!“.
За това, как учудена, попитах мъжа си копал ли е, та е уморен от командировка по моретата на юг.
И за това как отвлякохме Таткото си, вързахме го с колан на задната седалка до Елисавета и сме си вече в любимата Враца!
Та затова ни е едно хубаво …
И понеже Елисавета е раждана на нисък старт, за нея не съществува такова нещо като Спокойствие, то с действието „Тати да си дойде – complete“, последваха въпросите: мамо, мамо, а кога ще кацне Рафиии? Сега ми е мъчно за Рафииии!