EНИГМАТА НА ЕДНО ЛЯТО или пътешествието на шестимата

Изображение

Имахме усещане за лято, имахме желание за необикновеност, имахме време за ваканция, имахме много товар за разтоварване, имахме себе си по пет и очаквахме шестият член на борда ни /племеницата ни Раффаела/, малко след като приключи с пристигането си на първи терминал, както прави, всяко лято от 18 години насам. Имахме и обещания за приказки с вампири, морета, русалки и самотни острови…

Това, което нямахме бяха ориентири, или почти ги нямахме. И ето как от ролетката на шарения свят, ни се падна най-хубавото лято:

„Тръгваме ли? Готови ли сме? Всички ли сме в колата? Хайде, Боже, ти напред и ние по теб”…, едно ритуално прекръстване в храма на душите, на всеки от нас и започват да се редят кадър след кадър, дървета – маркировка – хоризонти…

Всяко утро беше срамежливо и рехаво в началото си, съзнавайки, че е двуцифрен номер от календара на август, докато не се увереше в себе си, силата и произхода си, че все пак е дете на царя на сезоните и към обяд ставаше знойно и лятно, именно, каквото си го бяхме пожелали.

Всеки ден случвахме ваканцията си на различно място, с различни хора, с различен космос…

Всеки ден разтваряше в нас промяната си, порастването ни, и удоволствието от нашата заедност…

Всеки ден вървеше със своите:

„къде ми е четката за зъби?”,

„взе ли ми онзи блузон с дългия ръкав и кривия етикет”

„аууу, защо си спал без чаршаф?”

„уф, цъфна ми 9 тия херпес на устната, грозна съм

„къде са ми бонбоните от България”

„дай си ми слушалките”

„е браво, нали казахте, че ще има уай фай”

„абе, ти, защо ме удари, глей са кво става”

„той ми каза, че съм лигавааааа”

„тръгваме ли? Айде дееее”

„а пристигнахме ли, е колко още”

……..

Първата локация, която ни пресрещна насред никоето време бе Бранска Трансилвания, Румъния – без интернет, без да сме извадили на хартиен носител номера на резервацията, името на хотела и как се стига до него.

Някой се сети: „Peninsiunea Bran Joana” . Започна се издирването му. Тъкмо няколко часа.

Хотелчетата в околността са над 1000 и са пръснати в целия ареал на вампирите, а ставаше твърде късно. Зениците на някои членове от борда доста се бяха поразразширили от полъха на страха.

Пансионът на Йоана се оказва едно полузастроено триетажно блокче насред огромен зелен хълм с денивелация, като по американските филми, с разхвърляно по цигански дворче и с простори за чаршафи измежду наплодилите ябълкови дръвчета.

Изображение

От този зелен, ама тучно зелен склон, изгледът е покъртителен – към други огромни зелени склонове.

Изображение

В далечината на съседната гърбица на планината ни, гледам човешки фигури, извършват едни странни действия.Намествам очилата и виждам проекциите на движенията им, единият замахва, след секунди – в отговор – другият, отдолу също замахва, онзи отгоре връща, този отдолу – поема, явно, викам си играят тенис. Егати спорта. И кой шантав екстремист ще направи корт на тая височина и под наклон от 70 градуса…добре че го споделих със Светли, а той без да намества очилата, просто заключи, че хората косят. Точка. Ми засрамих се от предположението си, но съм горда, че гледам от различен ъгъл на възможностите в спорта. Винаги допускам невъзможности.

Стаите – типична туристическа еклектика – имитация на дърво, с дърво, кувьорчета по стените, масички с изкуствени цветя и подноси за сандвичи, без сандвичи. То и съдържателката я нямаше. Беше ни казала да се настаним, някой щял да дойде, ама после.

Много важно, щото ние пък бързахме да почукаме на вратите на замъка на Дракула и да се измешаме с повече туристи, че да не ни нарочи нас за изяждане тази вечер… И без друго луната беше неестествено наедряла…

Бая кандидати за кървава вечеря бяха в наличност. И от ония с фотоапаратите имаше, дето лицата им изглеждат вечно усмихнати, щото някой е забравил да им спре машинката за лифтинг… Елисавета твърди, че японците са най-щастливите хора.

Обикаляхме, обикаляхме из лабиринтите на замъка, по тесните стълби, търсехме се зад забравени врати, разпознавахме се по огромните очи и заключени уста, забравили да си вземат дишането и така леки сме станали, ходим на пръсти, почти безтегловни, само и само да спасим кожата от посегателствата на легендите…

Елисавета се сдвояваше с всеки от нас, според големината на страха си. На местата, където бяха експонирали кожи, проснати на пода пред леглата на Дракула и пред инструментите за мъчения, се втурваше зад баща си, в помещенията с прекрасните снимки и носии на жените на Дракула, естествено се залепяше за мен и гледаше в захлас. Всякак се опитваше да се отърве от студения дъх на страховете си, въпреки, че носеше тайничко в джобчето скилидка чесън.

Положението се промени в дворчето на замъка. Станахме по-самостоятелни, виждахме отделните членове на борда на шестимата на различни места, един дочита туристическата информация, друг си гледа филмче в залата за прожекции, останалите бяхме преминали пика на ужаса и бавно слизахме от гърба на свръхемоциите си.

Изображение

Рафи дори видя учителката си по балет, отпреди 11 години, приседнала до кладенеца с монетите. Разпознаха се и си бъбриха превъзбудено /не знам, може и да се караха/. Италианска му работа…

Изображение

Слизаме по стълбите на замъка, надолу към онази къща със зеленясалия, мъхест покрив, вече сме в полегатата част на страшната история за вампирите и изведнъж някой така кихна, ама така шумно и остро, че всичко живо си плю в пазвите, след като се приземи от скока във въздуха и ускори ход. Ефектът на това едновременно действие не беше много благоприятен, така щото се струпахме всичката туристическа маса долу в меката на шопинга за броени секунди. Като че ни изсипа някой от талигата с обезкървавени трупове. Купихме магнитчета за приятелските хладилници и едно нещо, което приличаше на огромен пресечен конус с дължина 50 см. Ядеше се. Ухаеше на прясно карамелизиран козунак, поръсен с шоколадов прах и наситнен ядков материал, в изобилие. Казваше се Kurus Calkish. Не го изследвахме много, защото бяхме огладнели и като му се нахвърлихме, се оказа, че не стигна за всички. Просто си бяхме цели шест приказни герои, с по пет стомаха и то празни.

Заприбирахме се. По пътя ни се заредиха малки, сгушени къщички, с вкаменени фигурки на елфи, джуджета и горски животни в дворовете. Имаше и един гигантски слънчоглед. Беше омагьосан, защото в 19 ч. вечерта се беше изправил, за да пази пътя към сърцето на Карпатите от невярващи в митове и легенди.

Изображение

Заизкачвахме се по нашия си склон, пътят ни оставаше долу в ниското, по перпендикуляр, небето не бе синьо, нито черно, а същинска бездна и безпощадно засмукваше съзнанието…със сетни сили се мушваме под завивките – огромни и пълни с пух, защото утре-то ни се е затаило вече за старт.

Бях в унес, на кръстопътя на нощта и съня, чувах звуците на спомените от любима приказка за Баба Хола. Приказката, в която момчето, след като изкачва въжето до облаците, го посреща тази стара и жилава баба, която всяка сутрин изтупва над света огромните възглавници и юргани от пух, а той се стели на снежинки и покрива земята…Някъде от безвремието се чуваше музика на Вангелис. В такива памукови облаци се губихме и намирахме цяла нощ.

После беше утро!

Светлината бе толкова напориста и така смело се пързаляше по тези тучно зелени и намокрени склонове, и така уверено се закачаше с хипофизата ми…Навън 6 градуса.

-Ставайте, че тръгваме!!!

-Къде?

– На път!

Закуска, по румънски.

Изображение

Крайчеца на парче шунка, в устата на дворното коте, издаваше приятелството му с дъщеря ми. Пчели, накацали по лъжичката на сладкото от домашни ягоди, ароматен чай, кафе и очите на Йоанна, съдържателката, които се бяха ококорили ей толкова, като й казахме, че ще пътуваме за Констанца, а тя заключи, че сме „крейзи“, след като всичко живо, там, дава мило и драго да се изсипе по южни плажове, а ние – на Констанца.

„Чао, Йоанна със смешен английски!

Чао, Бран – дръж си вампирите!

Чао, Карпати с остри височини! Снощи вечеряхте с нашите страхове, но сега, сега в тази светлина, озвучавана от пан флейтата на Джордже Замфир /http://www.youtube.com/watch?v=TXMbNfmemfU/ , хич няма да ни изплашите! Божествено е!

Някъде тук съм раждана за пореден път!

Винаги се сещам за някакво рождество по такива места, сякаш мога да съм се раждала навсякъде. „Явно мога“ – си мисля. „Чао, Синая – прекрасен курорт, толкова много цветни мушката по терасите на дървени скатни хижички!“

Изображение

 

Магистралата към Констанца. Така и не разбрахме защо бяхме сами през всичките 280 км.

 

 

….

Констанца. И по-точно Ефория – курорт, който се намира между един заблуден лиман и самото море. На картата изглежда ходиш по въже между две морета. Бързахме да открием банските си измежду блузоните с дълги ръкави и топлите полари и след секунди да сме на плажа. Е, не след секунди, защото бяхме с обща тоалетна и баня, и от шестимата все чакахме някой.

Най-после на плаж.

Пясък, море и още нещо…

Още-то нещо се оказа времето на баба ми. Мислите си, че е същото като на българското черноморие ли?! Охооо… Първо, с хавлиени кърпи бяхме само ние, всичко живо ползваше чаршафи и одеала (сериозно). Второ, Светли изобщо не се вписваше в навалицата. Ми, с тия арийски черти, горкият, беше като фюрер насред гето. Наоколо само възрастни / по-големи от мен и Светли/ и с банските на баба ми. Заля ни мощен прилив на спомени отпреди 30-40 години…на плажа бяха със забрадки и се пошиваха гоблени. Повечето хора бяха на петна, стил пепит, от калта, с която бяха намазали болните си стави. Оказа се, че сме улучили балнео санаториум:)))) Айде, здрави да сме!

Попрегледахме Констанца. Имах някакво натрапчиво дежа вю, сън ли, що ли, но кеят им го бях виждала преди, не на картинка, а като преживяно нещо. И емоциите бяха същите…

Изображение

На връщане, в колата, тишина. Чак се стреснах. Питам да не би да спят на задните редове. Елисавета се включва в интервюто и заявява, че се приспивала сама, за да не пита „Кога пристигаме” 🙂

Утро, чайки, такава една притегателна ни беше тази България…В прехода между Румъния и България, видяхме огромна корабостроителница.

Изображение

Бързахме през някакви курорти с имена на планети, прекосихме цялата вселена по пътя към Дуранкулак. Мислехме, че там ще има баби по пътя, които да ни предложат стаи за почивка. Да, ама не! /както вика Петко Бочаров/. Нито там, нито на Тюленово, нито в Шабла. Баби нямаше.

Нос Шабла. Бяхме най-източните българчета на картата за няколко минути. Снимки, вятър, останки от кей.

Изображение

 

После Калиакра – умопомрачително напластяване на срещи във времето. Археолози със сламени шапки и шалчета са вперили поглед пред себе си, работниците им щъкат насам-натам и преместват земята. Много вятър и много синьо. Ама такова синьо – плътно и тежко, не реагира с другото синьо от небето и рязко се разграничава от него. Страшно синьо. И така гневно се блъска в отвесието на дебелия слой земя…не можеш да стоиш много. Бързаш да изкупиш усещането на това място, усещане за вечност, история, непреклонност и суровост. Щрак – щрак…колкото и да снимаш, не можеш да го побереш в накъсани кадри, камо ли да го подредиш в спомени…вятърът пак ще ги разхвърля, мястото му принадлежи и ти, щеш – нещеш бавно си тръгваш на заден ход, като под хипноза…

Изображение

Такааааа, а сега накъде?

И какво? Кога?

Абе, я стига сте питали, давай да порим по вертикалата и с малки почивки да се отправяме за някъде, където не сме били…

Шумен. Бърз обяд. В бистрото на един готин дядо. 

После, после бяха едни села, един проход. Май Веселиновския проход се казваше. Близо до Ришки проход. Приятен преход. Без забележки. Тук там спиране за пишкане.

Елисавета се возеше на трети ред, между куфарите. Някакси се добрала до пепсито на братята си, явно никой не я е видял и пееше, барабар с Искрен Пецов и с все сила: „на самотен острооооов ще те намеря, на самотен остроооооов, там на край светааааа“. Сама предположи, че нещо е полудяла.

После пак селца, табели, баба седнала на края на нищото, вперила поглед в шосето, което й доставяше спорадично някакви автомобилни случки, преминаващи като изгорели звезди през собствения й космос…

Тичахме подир някакъв залез. Не си бяхме актуализирали картите на навигацията и любезният глас от машинката постоянно ни гонеше от пътя и загрижено ни напътстваше да се откажем от тая дестинация. Ама ние – не. Изключихме я. Досаждаше вече.

Въпрос от задните седалки: Абе защо дойдохме в Гърция, а минахме през Румъния?

Отговорът беше лишен от логика : А защо не?!

И така стигнахме в Керамоти. Едно нощно гръцко селце, с прекрасна плажна ивица, която нагледно обясняваше географското си наименование. Наистина се извиваше навътре в морето. Заиграваше се с него и си крадеше от слънцето, но това го видях след 8 дена, когато се връщахме от онова магическо място, за където тази вечер очаквахме да ни пренесе добрият, голяяям ферибот. Остров Тасос.

„Къде е тоя остров? Не го виждам”. Тъмно е…не, не е тъмно, виж там, луната си е направила пътека и ни я е постлала, да минем по нея и нашият ферибот плува бавно и тежко със закъснелите шестима на борда…

 

Какво беше Тасос ли? Това бе самотен остров.

На Елисавета самотният остров: Изображение

А като я питахме, защо като е самотен на него има и други хора, освен нас, тя отговаряше, че просто и другите хора са намерили този самотен остров. Той се намираше в една нощ, на пътеката на една луна. Лесно беше.

Всеки плаж на Тасос беше различен и беше самотен остров:)

Изображение

Тасос бе кукуригането на петел на плажа. Той бе нарисуван и по муцунката на всяко гръцко коте, което, обаче не се обръщаше след “ мац, писи, писи“. Просто си беше такова котето. Гръцко!

Тасос беше, като тръгнеш на обиколка по периферния път, да срещаш козлета, които пъргаво ти сочат върховете на острова и същевременно се боричкат като големите ти синове. Да спираш на всеки 100 метра от пътя, за да търсиш пътечки към плажчета без ревниви морски таралежи:) Да хълцаш и ахваш пред онзи морски акварел,

Изображение

за създаването на който си ползвал синьо, бяло и зелено по отделно, за да разкажеш острова в картина, а после си ги смесвал в различна степен за да му дадеш живот в друга дименсия…Тасос беше израз на подводна сила и небесен покой, броеница от звуците на reggae и chill out, курабийка, оставена от дъщеря ми, да плава в чинийка с мляко…

Тасос си беше издълбал в скалите по южното крайбрежие и един Гьол и на никой, дръзнал да го открие сам, не му се отдаваше начинанието от първия път. Ние, специално, му отделихме има-няма 3 часа, докато се карахме: „къде е тоя Гьол“, та „къде е тоя Гьол“. Ама пък после, лелеее, какво предизвикателство беше това приказно място – дупка в скалите с диаметър 30 метра, пълна с море. И колко „jump, jump“ отнесох от кибиците, докато скоча от ръба. Бънджито и да отговарям безсрамно на критиките в работата ми бяха къде, къде по-лесно занимание.

Изображение

 

Тасос имаше своята Лименария – градче, където отиваш, когато ти стане скучно от тишината. Много смях, много wi fi, много връзка с действителността. Светът отново се завърта…

Изображение

 

Tасос се оказа и Малдивите, когато най- после открихме мраморния плаж, който придаваше на водата още екзотика. Аз случайно облечена в цветовете на тази екзотика се сливах с нея и изобщо не си личах по снимките за фейсбука.

Изображение

Тасос беше нашата стоп пауза в авторазказите ни, затова как ни беше хубаво, просто заради хубавото на гръцкия мързел:)

…8 дена…изтичахме измежду песъчинките на пясъците, изгубвахме се в себе си, лелеехме мисли в безвремието и даже не ги и търсихме после, скачахме от ръба на детството си, предизвиквахме случки в синьото на водата и песъчливото на острова, затваряхме прозорците на душите си, в синхрон със свършването на залезите, притихвахме само вечерите, защото нощем бълнувахме и тропосвахме острова с нови очаквания, а сутрините се замеряхме с любопитство и желания за новите морета на острова…

Изображение

Тасос, стана цветното камъче на шестимата от борда, което те подредиха до възглавниците си и което щеше да пази всичките им тюркоазени сантименти, завързани с маслинова клонка на два, три морски възела…

Изображение

 

* титулна снимка – интернет

** всички други снимки от този пост – са от мобилните телефони на шестимата 🙂

Advertisements

3 thoughts on “EНИГМАТА НА ЕДНО ЛЯТО или пътешествието на шестимата

  1. Това само хора като нас го могат 🙂 да тръгнеш на море в Гърция от София през Румъния. Почти същото като моето отиване на Рила от София през морето :)))

    Много ме зарадва тоя пътепис, откога го чакам :))) Още докато пишеше във Фейсбук, какви ги мислите, много се забавлявах. Така се случват незабравимите ваканции :)))

  2. Pingback: EНИГМАТА НА ЕДНО ЛЯТО или пътешествието на шестимата | klementinasblog

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s