О, чиче, я разкажи!

Спомням си като почина чичо ми, беше адска жега.

Адска беше не само жегата. Моментът, който беше избрал да почине беше кофти. Аз, с две малки момчета под мишница, на предела на силите си да ги озаптявам и възпитавам, без много пари в джоба, нямах работа тогава…абе, не му беше времето тогава да почива, ама негов си избор. Ние с брат ми и двете ми хлапета трябваше да отидем до с. Розино с кола и да участваме в изпращането до вечния му дом.

Чичо беше иманяр. Дребен на ръст, жилав и по френски готин. Имаше много карти на пещери и подземни пътища. Наричаха го Ганди. Знам, че често са го използвали, поради малките му размери, да го спускат с въжета по пещери и дупки. Не знаем да е намирал нещо. Ама какви истории разправяше само. Толкова приключения беше изживял лично и умееше да разказва случките си с научни обяснения. Много истински бяха. Чичо, обаче не вярваше в смъртта, като краят на един живот. Не сме разсъждавали по темата, но по блясъка в очите и фините усмивки, с които завършваше разказите си, точно когато за пореден път е бил на ръба на пропастта, интуицията ми даваше ясни индикации, че той си е бил на „ти“ със Смъртта отколе и само са се дебнели.

Аз пък съм отраснала почти на гробищата. Бабата от другата рода беше председател на местния клуб на пенсионера и организираше всички погребения в градчето, където прекарвах ваканциите си. И то, нормално, всеки ден – погребение. Много ми харесваше да съм с нея, защото постоянно някой ти дава нещо да ядеш, а после в гробищния парк, никой не ти обръща внимание и ти си се шляеш на воля измежду паметниците. И толкова много снимки. Семейни връзки, Години. Там се научих да изваждам с четирицифрени числа. На гробовете на връстници се заигравах най-много. Някакси се сприятелявахме веднагически. Ей така от снимката…Та може би, всичко това формира едно странно отношение към смъртта у мен. Не е страх, не е и страхопочитание. Простота и смирение. Смятам, че е хубаво. Не че е лесно като се прощаваш с някой, хич даже, особено ако скоро си бил с него. Но просто го приемаш и започваш да очакваш срещите си с този приятел или близък насън. И той идва и си говорите, смеете си се, пак същите дивотии, дето сте си ги говорили и на яве…

Та като почина чичо и отиваме дружно на погребение. Чичо, полегнал в прясно скования си нов креват, си мълчеше, както никога. Беше си затворил очите. Беше и синьо-черен на цвят. Така се оцветяваш, когато си починал от сърдечен удар. Изнесоха го на двора на къщата и всички се утишиха, заради заупокойната молитва на отчето. Жега, както казах. Адска жега.

И изведнъж, както си го гледах и се чудех прави ли се или ей сега ще ми смигне, той взе че почна да си прави балончета, които излизаха от носа и на всяко място на молитвата, където отчето трябваше да си поеме дъх, балончетата казваха звучно „Пук“. Аз се изкисках. Тайничко. Чичо ми си беше зевзек. И винаги научно обоснован. Жега беше. Адска. Нали ви казах. От нея остатъчната му лимфа беше кипнала и си търсеше пътечки да излезе навън и да шашардиса бабите 🙂 Получи му се, защото всички ръгнаха да търсят памуци и осуетиха опелото в двора.

После тръгнахме към гробищата. Попът се препъна, таман няколко пъти. Може и да му се беше приспало вече. То в тая жега, жизнените ти показатели не сочат надеждни стойности. Момчето, което носеше жито в един поднос, го видях да си похапва от него. По едно време се оказа, че сме сбъркали улицата с подстъпа към входа. От неравностите по пътя и кламбучкането, чичо успя да избута и последния памучен тампон от носа и даже да си отвори устата. Не знам какво толкова ужасно направи, та бабите се втурнаха да викат „ааааа“. Като зяпнат вечер телевизора и те така правят, ама сега не можело. Затвориха му я.

Как да е, пристигнахме на гробищата. Трудно намерихме току що изкопаните трапове. За това малко село, бая народ се беше извървял тук. Чичо беше един, а циганите бяха изкопали по погрешка два гроба. Бабите се разридаха пак. Ужас. Като че ли цял живот за това се бяха готвили. Ми, не разбрали момчетата. Какво пък толкоз. Все още някой ще рече да замине. Ето, чичо щеше да си разправя историите на компаньон по гроб. Пък нали ви казвам, не е като да не му бяха интересни историите.

В това време се оглеждам за децата си. Нямаше ги. Поне не в направлението, където очаквах да ги има. Светкавично се обръщам в другата посока и О, не! Големият ми син, тогава беше на 4 годинки, си отворил чувалчето с кокалите на прародата и се възхищава на съдържанието. Изглеждаше като че го бях оставила пред кашон с чисто нови играчки. Разбирах го, това си бяха безценни артефакти:) Малкият беше седнал на циментовано детско гробче в близост и сочеше снимката на детето. Ясно, на майка си син.

После не помня. Какво да има за помнене, освен историите на чичо?!

Земя и сълзи.

Смигнах му за чао и го поканих в сънищата ми.

От тогава, когато го сънувам, на другия ден просто разказвам по някоя от историите му на мои приятели и задължително описвам маймунджулъците му от погребението 🙂

Advertisements

9 thoughts on “О, чиче, я разкажи!

  1. Pingback: О, чиче, я разкажи! | klementinasblog

  2. Леле, още една обща черта 🙂 Навремето баба ми и дядо ми имаха лозе, най-близкото нещо до село,което съм имала. Последната спирка на автобуса към лозето беше на гробищата. Та и аз там, толкова пъти съм чакала и съм се разхождала. Гледах хората от снимките и се заигравах с детските гробчета, които бяха с паметници с пеперуди, е не всички, ама повечето. И аз там се научих да изваждам четирицифрени числа. Не е истина, в какво време ме върна, а аз толкова отдавна искам да разкажа за това.

    Страхотен разказ!

  3. Pingback: В кръг | klementinasblog

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s