Човешкото тяло – анатомия за 5 годишни

03:57 ч.

Понеже усуках многократно чаршафа под себе си от неспане, си давам сметка, че колкото и да се правя на непукист, причината за превъзбуждане на нервната ми система бе посещението на низвергнатата от църквата изложба на истински трупове в ЦУМ. А може би, причината за разстройството на съня ми не се крие толкова в количеството видяна трупна маса, колкото в реакциите на 5 годишната ми дъщеря по време на посещението ни там.

Впечатлена съм от концепцията на организаторите – човешкото тяло изнесено от зловещите зали на патоанатомите; надлежно разкрито в своята цялост и автентичност; успешно фокусира вниманието на всеки тленен върху неговото здраве, устройство и причинно следствени връзки между мисъл и форма. При все това, моят вътрешен космос беше смутен, не от страха от смъртта, а от начина по който дъщеря ми възприе всеобщата трупна картина. Заведох малката на изложбата, защото мислех, че ще възпитам в нея уважение към собственото й тяло и ще засиля интереса й към това да пие повече вода, за да не се разболява често. Вместо това, околните и аз получихме ето това, тук:

Влизаме, заедно с малката зад едни сиво-черни траурни завеси, изпънати от тавана до пода като струни на музикален инструмент, с привкус на средновековие и сме посрещнати от експониран череп с медицински обозначения и разяснения.
Елисавета вика на висок глас: „Бля!“. Стискам я за ръката (наш си знак, че е сгафила и да млъкне). Тя, обаче, вместо това се откъсва от захватката и отива уж да огледа отблизо един от изправените трупове. Заемам се да чета, все пак затова дойдохме. В един момент чувам зад гърба си на фалцет: „Мамо, това топките ли му са?“. Изумена се обръщам и в последните секунди забелязвам:

дъщеря ми се е вторачила в съсухреното парче месо на изправения пред нея експонат и прави онази постановка на палец и среден пръст, с която в детството си правехме „маслинки“, от които много болеше, и се е насочва да перне обекта на въпроса си.
Ужас!
Докато я отместя на безопасно разстояние, тя приключва със заниманието си и се устремява към колянна става на друг умрял. Тя също е удостоена със звучно „Бля!“.
Вече не чета, а по-скоро бързам към изхода и мимоходом каквото успея да видя – да съм го видяла. Обаче, детето демонстрира все по-странен интерес. Оглежда вътрешността на черепа и възкликва „о, мозък! Дояде ми се!“. Шъткам, съскам – не става. Вдигам още по-болезнен шум.

Тя: „я, виж на този как са му изцъклени очите…Те ядат ли се?“.

„Охххх, Елисавето, млъкни, бе мамо, какви ги говориш“ – успява да ми се отлепи езикът от небцето. Не си помагам много, защото малката се е опетляла в краката ми и пречи да мина последната отсечка, като ми обяснява, че я е страх и аз нали съм майка садист, тъкмо си викам, ох, най-после ще се кротне, забавям крачка и продължавам да се ограмотявам.
Чета на глас: „почернял бял дроб на пушач“. Произвежда се писък: „ами татииииии и той ли ще умре с черен дроб, мамооооо, горкият татииииии“. Решавам да успокоя атмосферата, като й обясня, че баща й е здрав като бик.

Съзирам един стомах с язва и една артерия с отлагания от холестеролна плака, теми, които живо ме интересуват и чувам: „Дааааан“ – Елисавета не видяла, че има стъкло, удря си главата. Пак шумно мрънкане.
Въпрос: „Мамо, аз мога ли да си държа червата като тоя тук“. Гледам – вярно, на един му извадили червата от торса и му ги положили в лявата ръка, с дясната си държи черния дроб. Най-прекрасната инсталация, която съм виждала.

Вече съм на финалната права. Остават ми още два трупа. Чувам: „Оффф, тук само мъже има“. Подхилвам се, защото наистина мъжките трупове числено са повечко. Вторачвам се в оперативните разрези близо до лоба на последния и изведнъж отскачам. Ми той се движи, май към мен. За части от секундата се окопитвам и гледам, как Елисавета си подпряла единия крак на поставката, за която е закрепен трупа и я клати от скука. Е тук точно изяде един зад врата, защото ми провали културно-анатомичния ивент и бързам да я изведа навън.
Но, разбира се, последната дума винаги е нейна. Без капка от вина, с най-ангелския си глас тя ме пита: „Мамо, и ние ли като умрем ще ни разхождат по изложби?“.

Докато й отговоря, тя затваря темата, почти театрално: „защото аз поне ще съм усмихната, докато ме гледат, а не недоволна като тези, че са умрели!!!“

Advertisements

2 thoughts on “Човешкото тяло – анатомия за 5 годишни

    • 🙂 Имам и в други цветове хумор. През зъби, на заядлък и прочие. Но, да, този и на мен ми е любим! И смятам, че е вид самоирония. Чернева съм по презиме. т.е. братът на този мой чичо, ми е баща и се казва Черньо :))) От там и хуморът.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s