Сам в Краков

Есента, скръндзавото слънце и червената ми коса ме карат да си спомня за една командировка в полския град Краков, с разузнавателна мисия. Ще обменяме опит  – инспекциите по труда от двете държави.

Мислех, че ще ме посрещнат, ще ме обгрижват, ще ми е скучно по официалните вечери с тях. Сигурно ще трябва да съм учтива и любезна, да съм обект на служебно ухажване. Бях подготвена, че постоянно ще ми целуват ръка – сантиментална характеристика на полските чичовци, ще ми се спи и ще се прозявам наум, ще трябва постоянно да обяснявам за страната си, да ги изслушвам, да кимам, да се възхищавам с обрана емоционалност и всичките там протоколни измишльотини.

Вместо това – срещи с колеги имах по 5 часа на ден и цялото ресто от 19 часа на денонощие си беше мое.

Първият ден като ни приключиха служебните занимания и ме доставиха невредима в хотела, беше много ранен следобяд. Седнах на кревата, легнах, после пак седнах и усетих, че се вкисвам. Ревнах. За мама, за миналото, за децата, за колегите. За два часа си поревах стабилно  и за леля Лора, която живееше в кашон на ул. „Сердика” , пред входа на скъпия магазин, за Карен, който всяка сутрин дрънкаше джазирано в подлеза на президентството и ми пожелаваше „Good morning, Vietnam и лека ти работа“, за всички, които имах чувството, че са толкова далеч и няма скоро да видя.

А толкова исках да ида в Полшаааааа, и така исках да снимаааам с фотоапарата, и да се разхождааааам, и да се радвам на командировкатаааааа. Ревях бе. Ревях.

По едно време, викам си:  айде, Гере, стани, момиче. Стани от леглото. Обуй си бързоходните боти, толкова Европа са видяли. Покажи им още. А така! Обуй сега и десния крак. Браво. Дай да избършем сълзите. Я се погледни на какво си заприличала – на гъба. Искаш ли Бранислав Нушич да пише и за твоите сополи как се стичат като Тигър и Ефрат в устата ти. Не?! Добре, тогава. Тръгваме. Ама сама ли? Сама! Чакай, върни се за фотоапарата и картата на града. А сега се върни и за парите, със сигурност ще огладнееш.

Много съм добра в ориентирането. Като малка се научих, че всяко объркващо място в града, трябва да се види отгоре. Ето как ми станаха любопитни географските карти. Зуум напред, зуум назад, запомняш елементарни ориентири и смело тръгваш.

В началото не смеех много да се отдалечавам от периметъра на  центъра на Краков, че да не се загубя. Обаче с всеки изминал ден пробвах да разширя обиколките. Така се топнах в  ренесанса на замъка Вавел, успях да смигна на вкаменения митичен дракон, който някога княз Крак бил убил и така основал града. Пресичах река Висла няколко пъти, по различни мостове, а тя е доста широка река. Влюбвах се. Във въздуха. В усещането за доброжелателност. В градската среда. В зелените площи, които архитектите по ландшафт така изкусно бяха оставили да криволичат и да се диплят и бабунят по продължението на цялата река. И понеже двуизмерението на земята не ми стигна, подарих си разходка из облаците с балон над Краков.

Изображение

Изображение

Изображение

После пак вървях. Седях си по пейки, полегвах по полянки, припичах се на слънце, ядох гевречета, храних птици, ходих боса по зеления китеник, слушах приглушени звуци от улична музика. С едни литвийци, които се оказаха студенти от ягелонския университет на Краков,  дори си пяхме хитчета на Nelly Fortado. Казаха, че си приличам с нея :).

Разказаха ми, абсолютно безплатно, че това е университетът на астронома Коперник, писателя Станислав Лем, благия папа Карол Войтила (Йоан Павел ІІ), който по рождение си е от Краков, на кино-  и театралния режисьор Кшищоф Зануси / филмът „Животът – болест, която се предава по полов път/ , че градът е създаден в далечната 1364 г. от Казимиеж ІІІ Велики, и е кръстен на ягелонската кралска династия.

Пяхме за ягодовите полета на Beatlles и си пожелахме успешна учебна година, нали и аз бях записала да уча пак – право.

После си хапнах фалафел от един египетчанин, който също учи в Краков и работи в собственото си заведение. Докато ядях ми разказа майка си и баща си. Радвах се на разностилието в интериорно отношение по магазинчетата и по уличките, и на цветовете на човешките раси.

Имаше хора отвсякъде, от всички генерации, с всякакви характерности. Шарен Краков.

Изображение

Пък и есента сякаш беше неговият сезонен пърформънс.  

Изображение

И тогава точно усетих нещо, много странно, да ме лази. Нещо непознато и несрещано. Рязко се обърнах, за да го изненадам, но се изненадах аз. Сама бях. Разпознах едно радостно чувство, че хем съм сама, хем ми харесва, хем ми беше достатъчно топло. Просто никога не бях оставала сама, толкова дълго време.

Изображение

Краков не ми беше чужд. Правеше ми компания всяка вечер в бързите хапвания, че даже и в оня скъп ресторант, който си бях оставила за десерт на командировката, да се възнаградя, че съм се справила със самотата. Крачеше с мен през всички улички, любезно ми откриваше нови и нови любопитни детайли от себе си, постоянно ми даваше усещане за принадлежност. Е, пускаше ми и стресови моменти, като онази вечер в любимото квартално заведение за хранене, където се тъпчех с пелмени, кнедли, пълнени със сьомга, блини със сладко, пироги,  с билки и сметана, и всякакво изчанчено тесто, с малките „ушка”, ечемичената им супа със зеленчуци и парченца говеждо – „крупник” или „журек”. Тъпчех си се самодоволно и си гъделичках вкусовите рецептори, които не смогваха да дегустират и изведнъж, един наквасен поляк от съседната маса падна от стола. Тръгнах да броя бутилките на масата, стигнах до 6 и нямах време повече. Озовах се до неговата маса. Запознахме се – ей така, той лежи, аз го тегля да стане. Докато си търсех мокрите кърпи и лейкопласта в чантата, за да изчистя кървавите поточета по главата му, той започна да ми обяснява как никога, никой не му е помагал да стане, пък се напивал и падал всяка вечер. Студент бил по информатика, прекъснал, ама работел и като се освестел пак щял да учи. Много възпитан пиян поляк! Направо удоволствие за английския ми. Всичко му разбирах, за моя изненада. Казах му, че на полски знам само „kocham cię”, което бях научила от един приятел, от детството, и този веднага ми върна „и аз те обичам”. Прехвърлихме на руски, че и Пушкин зарецитира, аз му изпях за улыбка – та.  Накрая галантно ми пожела лека вечер и не ми досади по никакъв начин. Интелигент кавалер Януш, някой си.

Друга една вечер пък, в хотела, се наложи да търся рецепциониста по телефона, защото някой постоянно осветяваше стаята ми със силен прожектор отсреща. Оказаха се студенти на квартира, търсещи забавления, като досаждат на мирните гости на хотела като мен. Първо нервно дръпнах пердето, но после им нарисувах един череп и един кръст, и го лепнах на стъклото, да видят заканата. На следващата вечер, поглеждам през крайчеца на пердето и виждам на техния прозорец – нарисувани две бири и усмивка. Не се осмелих да се социализирам чак толкова и върнах усмивката. Толкова.

Изображение

Покрай всекидневните ми служебни задачи – разкарване по строителни обекти, по всякакви други обекти и съседни градове, визита на концерн и завод за стомана, разследване на трудова злополука, приятна среща с две девойки – французойки, младши инспекторки и те обмяна на опит дошли правят в Полша, успявах да си организирам перфектно времето през другите дни.

За остатъка от командировката се възхищавах на готиката от базиликата „Св. Богородица”, разхождах се из близкия площад, с търговската сграда „Сукенице“. Поляците твърдят, че това е първият МОЛ 🙂

Изображение

Изображение

гледах двойка, ентусиазирани младоженци и една още по-ентусиазирана фотографка, която бързаше да запамети позитивите от лудостта им:)

Изображение

Изображение

респектирах се от студения фасон на полуразрушената фабрика на Човека, спасил над 1000 евреи и увековечен в Спилбърговия „Спъсъкът на Шиндлер”, позяпах кулата на комунистическата надежда NOT 22, метнах се и до еврейския квартал „Казимиеж”, имах шанса да видя изложба, в чест на Папа Йоан Павел ІІ , с проспекти от живота му в родния Краков, изнесени в парка пред един от университетите им, а те са много.

Изобщо  учен народ имаше по улиците на Краков. Е, имаше и интересни прастуденти по театрално майсторство:

Изображение

Накрая, когато колегите от полската инспекция ме оставиха цял ден сама за културна обиколка, а те не подозираха, че вече бях свършила тази работа, си организирах и пътуване до Освиенцим и концентрационните лагери Аушвиц и Аушвиц – Биркенау. Страхувам се да им посветя останалите редове, тук, защото, защото за там трябва специална настройка, специално отношение, тишина и респект…

„Сам в Краков“ се оказа сполучлив проект по принуда. Намерих себе си и се харесах, а когато градът остана далече зад мен и под мен, отворих люка на самолета и хвърлих една монетка, за да ме приюти пак някой ден. Да, да, не лъжа. Сънувах това в края на полета.

Когато след време дойде полският ми колега Богдан Солава, да върне визитата в България, ми донесе отново част от Краков, една водка и една есенна шумка. И тогава разбрах, че този защитен от Юнеско град се носи в космогонията на всеки негов жител, дали защото е многолюден и белязва хората си, за да не ги изгуби или пък просто защото религията му е обединяваща нациите…не знам, но ето и сега му изпращам моята обич и се усмихвам 🙂

* снимки (личен архив)

Advertisements

4 thoughts on “Сам в Краков

  1. Гери разтопи ме направо. Върна ме в миналото лято, когато успях да премина, профуча, поседя, леко разгледам, мъничко усетя и много ама много да се влюбя в Краков. Уникален град, в който искам да остана поне месец, а може би и повече. Така съм се влюбвала само в Барселона, а мисля, че и нея толкова не обикнах. Страхотен град.

    А колкото за Аушвиц … там е страшно, особено когато има кой да ти разказва, както на нас. Предупредиха ни, който има слаба психика да не влиза. Предстоеше ни концерт в Освиенцим и трябваше да излезем и да забавляваме публиката. Противно на всички очаквания влязохме, сринахме се в ужаса на човешката жестокост (която между другото е гениална – признавам), след това се събрахме и направихме един от най-хубавите концерти, които са ни се случвали въобще. Сякаш искахме да дадем на публиката зрънце от собственото ни щастие, а тя пък – публиката поглъщаше всяко наше движение, такт и звук и отговаряше с безкрайна любов.

    Ех спомени 😉

    • за Аушвиц – имам цяла фотогалерия и много, много лични дежа вю та. Нарочно исках да отида и да откъсна от себе си, нещо, незнайно защо закачено за мен…усещане!

      • Аз пък почти нямам снимки от там. Не исках да снима, някак от уважение към хората, от желание да се дистанцирам от това място. Бях в някаква паралелна реалност. Тогава не се разстроих, но с времето мисля, че това посещение остави траен отпечатък в съзнанието ми. Но е нещо, което трябва да се види, да се знае и да се помни.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s