Получих резултатите от хистологията на мама. Снощи. Вечерта късно. Слезе ми всичката кръв в земята, глътнах половин приспивателно, с идеята, че утрото е по-мъдро от вечерта, та сега ми се наложи да изпия два зелени чая, за да прогоня сънливостта, която не ме пуснала все още, а вече е 12 часа на обяд, на другия ден…и ефектът е хиперактивност.
Само простотии са ми в главата, а трябва да намеря начин да съобщя всичко на мама, да я изчакам да й мине от шока и после да му мисля за другите неща…
Ама то, това, минаване има ли, бе?!
В момента, единствено, се чудя по какъв най-безболезнен начин да разбере. Дали да й изпратя картичка, мейл, дали да го напиша на лозунг с текст „потвърдено! Обичам те!“, който да поставя пред прозореца на офиса им, с тати и се сещам за вица, дето на Петров починала майка му и се чудели в цялата казарма как да му съобщят новината, та взводният им повелил да се строят в редица и казал: Всички, които имат майки – една крачка напред! Петров, ти къде, бе?!”
И като се сетя само, тези дни, между операцията и изчакването на резултатите, майка ми що годжи бери и кайсиеви ядки, и що количества от пустия витамин В17 изяде и колко се смяхме на всякаквито ситуации, които се изпонаслучиха…просто да му стане смешно на човек как ще му се смързне всичкото като научи…
А мама има две сестри. Като се съберат трите и ако си наоколо, трябва да си носиш памперс. Не един. Няколко памперса. И да се правиш, трябва, че не ги слушаш, щото ако усетят, че наостряш уши, имат способността да се самоцензурират и всичко губи смисъл и очарование.
И двете сестри се стреснаха като узнаха за операцията преди две седмици. И едни, такива, се ошашкаха. Сила излъчват и така уверено говорят, ама отвътре им трепери. Мило ми е като ги гледам, защото се обичат много, ама много. Харесва ми да виждам чувствата им. На интуитивно ниво – любовта им е Вселена, ама винаги имат за какво да се дракат. Даже го правят прикрито, уж не им пука, ама си дуднат под юрганите вечер, провеждат си монолозите и заспиват. А като се съберат и за да не отприщят междуличностната си проблематика, почват да обсъждат дъщерите си, какви неопитни майки били, как не се вслушвали в думите им, па зетовете – на китка да ги боднеш, ама то техните си били виновни…И, милите те, не знаят, че ние, техните дъщери си имаме наша си система да научаваме коя, какво е казала и също ги нищим, ама нейсе, все пак са майки!
Та как да не се разплаче човек от смях с тях. Решили, трите, да се изненадват една друга тия дни, да дойде едната от Варна и да каже „бау” на другите две в София, че да стигнат заедно и до Бяла Слатина – родното им място, по задушница, идната събота.
Айде, да не споменавам как минават почти всички задушници, когато тринките се съберат. Как донесената храна за помена, вместо да се раздаде, както е обичаят, едната сестра опитва, после другата, после се искат рецептите, изяждат си всичко саминки, облизват си пръстите, изобщо не се и усещат да подадат на някой, наоколо. То, всъщност така научих от голямата леля рецептата за израелските питки, дето сега сума ти хора, мои приятели, ги обожават. А с чесньовка как вървят – бегай!!!
Та, няма да казвам и какъв смях пада на гробищата. Ама те, и трите, са овладели едно свойство да се заливат от смях безмълвно. Картинката е следната: едната каже нещо, за да споменат баба и дядо и техните там родители, уж безобидно, другата го подхване, та го доразчепка, третата обаче апострофира първите две, защото е най-голяма и най помнела каква била случката там и както няма нищо смешно, ами е редно и да си поплачеш, изведнъж се дава старт на едно „Ох, не могаааааа” – гледаш ги и трите как се извиват, очите си стискат, лицата им стават червени от нахлуването на кръвта, приклякат, явно ще се изпуснат от смеха, обаче – гък, ама нито звук не се чува. Все пак са на гробища…И тъкмо си мислиш, че не сме се изложили пред останалите близки на покойници, които се суетят и криволичат между плочите, голямата леля като прихне, едно гърлено, като го отпусне тоя тютюнев смях / никога не е пушила, ама за сравнение с плътността на звука /, пък като прихване и втората, че и майка ми, и вече всичко отива по дяволите със задушницата.
Всичките им задушници са такива. Пък после – що се натискам да ги карам и съпровождам. Никъде, другаде не съм се смяла така, освен на Камен Донев на представленията.
Та като тръгнала голямата, варненската леля, с идеята да изненада софиянките, да вземе да се покатери с достолепната си възраст на Райската ябълка в градината, че да носи гадния плод на болната си сестра, щото като се казвала райска ябълката, белким райско да й стане, и да вземе да падне от дървото, че пукнала ребра – Адамови, че се натъртила, посинкявила се – чудо. Лежи и пъшка сега.
Да вземе другата сестра, в същия тоя момент, да сготви деветте ястия за деня, та по три на ядене – кое от кое по био, по-здравословно, като че ще живеем с орлите, та като се сецне в кръста. Лежи и пъшка сега.
А мама, жива, здрава, права щото, държи връзка по телефона с всяка от тях, после препредава на другата, захласват се трите в импровизирана конферентна връзка, самоиронизират неволите си, а сега хал хабер си нямат, че ни чака усилена работа с позитивното мислене, сила за преодоляването на големите скали, по които се изкачвах последната нощ, насън, и умение да се обичаме навреме, вкупом с всичките си недостатъци…
Милите ми, три!!!
klementinasblog 