И трите, дядо попе :)

Получих резултатите от хистологията на мама. Снощи. Вечерта късно. Слезе ми всичката кръв в земята, глътнах половин приспивателно, с идеята, че утрото е по-мъдро от вечерта, та сега ми се наложи да изпия два зелени чая, за да прогоня сънливостта, която не ме пуснала все още, а вече е 12 часа на обяд, на другия ден…и ефектът е хиперактивност.

Само простотии са ми в главата, а трябва да намеря начин да съобщя всичко на мама, да я изчакам да й мине от шока и после да му мисля за другите неща…

Ама то, това, минаване има ли, бе?!

В момента, единствено, се чудя по какъв най-безболезнен начин да разбере. Дали да й изпратя картичка, мейл, дали да го напиша на лозунг с текст „потвърдено! Обичам те!“, който да поставя пред прозореца на офиса им, с тати и се сещам за вица, дето на  Петров починала майка му и се чудели в цялата казарма как да му съобщят новината, та взводният им повелил да се строят в редица и казал: Всички, които имат майки – една крачка напред! Петров, ти къде, бе?!”

И като се сетя само, тези дни, между операцията и изчакването на резултатите, майка ми що годжи бери и кайсиеви ядки, и що количества от пустия витамин В17 изяде и колко се смяхме на всякаквито ситуации, които се изпонаслучиха…просто да му стане смешно на човек как ще му се смързне всичкото като научи…

А мама има две сестри. Като се съберат трите и ако си наоколо, трябва да си носиш памперс. Не един. Няколко памперса. И да се правиш, трябва, че не ги слушаш, щото ако усетят, че наостряш уши, имат способността да се самоцензурират и всичко губи смисъл и очарование.

И двете сестри се стреснаха като узнаха за операцията преди две седмици. И едни, такива, се ошашкаха. Сила излъчват и така уверено говорят, ама отвътре им трепери. Мило ми е като ги гледам, защото се обичат много, ама много. Харесва ми да виждам чувствата им. На интуитивно ниво – любовта им е Вселена, ама винаги имат за какво да се дракат. Даже го правят прикрито, уж не им пука, ама си дуднат под юрганите вечер, провеждат си монолозите и заспиват. А като се съберат и за да не отприщят междуличностната си проблематика, почват да обсъждат дъщерите си, какви неопитни майки били, как не се вслушвали в думите им, па зетовете – на китка да ги боднеш, ама то техните си били виновни…И, милите те, не знаят, че ние, техните дъщери си имаме наша си система да научаваме коя, какво е казала и също ги нищим, ама нейсе, все пак са майки!

Та как да не се разплаче човек от смях с тях. Решили, трите, да се изненадват една друга тия дни, да дойде едната от Варна и да каже „бау” на другите две в София, че да стигнат заедно и до Бяла Слатина – родното им място, по задушница, идната събота.

Айде, да не споменавам как минават почти всички задушници, когато тринките се съберат. Как донесената храна за помена, вместо да се раздаде, както е обичаят, едната сестра опитва, после другата, после се искат рецептите, изяждат си всичко саминки, облизват си пръстите, изобщо не се и усещат да подадат на някой, наоколо. То, всъщност така научих от голямата леля рецептата за израелските питки, дето сега сума ти хора, мои приятели, ги обожават. А с чесньовка как вървят – бегай!!!

Та, няма да казвам и какъв смях пада на гробищата. Ама те, и трите, са овладели едно свойство да се заливат от смях безмълвно. Картинката е следната: едната каже нещо, за да споменат баба и дядо и техните там родители, уж безобидно, другата го подхване, та го доразчепка, третата обаче апострофира първите две, защото е най-голяма и най помнела каква била случката там и както няма нищо смешно, ами е редно и да си поплачеш, изведнъж се дава старт на едно „Ох, не могаааааа” – гледаш ги и трите как се извиват, очите си стискат, лицата им стават червени от нахлуването на кръвта, приклякат, явно ще се изпуснат от смеха, обаче – гък, ама нито звук не се чува. Все пак са на гробища…И тъкмо си мислиш, че не сме се изложили пред останалите близки на покойници, които се суетят и криволичат между плочите, голямата леля като прихне, едно гърлено, като го отпусне тоя тютюнев смях / никога не е пушила, ама за сравнение с плътността на звука /, пък като прихване и втората, че и майка ми, и вече всичко отива по дяволите със задушницата.

Всичките им задушници са такива. Пък после – що се натискам да ги карам и съпровождам. Никъде, другаде не съм се смяла така, освен на Камен Донев на представленията.

Та като тръгнала голямата, варненската леля, с идеята да изненада софиянките, да вземе да се покатери с достолепната си възраст на Райската ябълка в градината, че да носи гадния плод на болната си сестра, щото като се казвала райска ябълката, белким райско да й стане, и да вземе да падне от дървото, че пукнала ребра – Адамови, че се натъртила, посинкявила се – чудо. Лежи и пъшка сега.

Да вземе другата сестра, в същия тоя момент, да сготви деветте ястия за деня, та по три на ядене – кое от кое по био, по-здравословно, като че ще живеем с орлите, та като се сецне в кръста. Лежи и пъшка сега.

А мама, жива, здрава, права щото, държи връзка по телефона с всяка от тях, после препредава на другата, захласват се трите в импровизирана конферентна връзка, самоиронизират неволите си, а сега хал хабер си нямат, че ни чака усилена работа с позитивното мислене, сила за преодоляването на големите скали, по които се изкачвах последната нощ, насън, и умение да се обичаме навреме, вкупом с всичките си недостатъци…

Милите ми, три!!!

Ангелите на Михаела

Три статии ме посрещнаха на прага при сутрешния преглед на света наоколо. А светът, вярно, че е навсякъде, но тук, в интернет е локалната му библиотека.

Първата статия беше на Михаела Петрова – за ангелите /
https://www.facebook.com/notes/%D0%BC%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B5%D0%BB%D0%B0-%D0%BF%D0%B5%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B0/%D1%82%D0%BE%D0%BB%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%B4%D0%B0-%D0%B3%D0%B8-%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D1%87%D0%B0%D0%BC-%D0%B0%D0%BD%D0%B3%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5/10153738194464096
Безкрайно топло и отговорно казано – Те са навсякъде и чуваме шепота им в онези моменти, в които усещаме как ни олеква, защото те поемат товарите ни…

Втората статия разказваше за благодарността, безбройните варианти да я изразяваме, да даряваме благост, когато са ни дарили добро – висше умение!

Третото, всъщност не беше статия, а заглавие на група в социалната мрежа, към която се присъединих: „Ракът е диагноза, а не присъда“! За себе си вече знаех, че редовете по-долу са  „ангелска любов“, която свети в червено…за всеки случай и за едно наум!

И всичко това, след като последните два дни бяха изпробвали силите и сензитивността ми и бяха преобърнали ежедневието ми в тренировъчен лагер. Успях да видя като на филм как може да се случи всичко лошо и всичко добро в един кадър.

Никога не съм имала възможността да чакам много близък човек да излезе от операция. Все мен са ме чакали. Сега аз – мама.

Не съм и предполагала, че ще се случи така. Да си разменим ролите и да имаме нужда една от друга, в обратен ред. Вместо тя да чупи пръсти и хапе устни до кръв от притеснение, този път беше мой ред да се изправя пред неизвестността, в продължение на няколко часа.

Бях я помолила само да ми се обади, малко преди да я отведат в операционната, за да имам представа в колко часа ще започне всичко.

Изпратих дъщеря си на екскурзия, махах й за довиждане с едната ръка, както й бях обещала, а с другата държах телефона и пак съм успяла да пропусна позвъняването в 8:42 сутринта. Паля колата и газ, обратно до болницата, за да съм там, наблизо. Всичко в мен получи спазъм и не действаше по предназначение, а шофирах и трябваше да съм внимателна. Няма как да забравя моментът „9:05 ч.“ – завих с колата по ул. „Св. Наум“ и изведнъж нищо, ама нищо  не виждам, защото Слънцето беше кацнало  на асфалта и  пързаляше  светлината си срещу мен. Усетих нещо много силно и интензивно. Като връзка. Като топлина. Като обич.  Аз влизах в светлината, тя прииждаше срещу мен и така образувахме прекрасна симбиоза – тя взимаше моя товар от страх, безсилие, притеснение и неизвестност, а аз просто я обичах и се разтапях в нея. И шофирах по интуиция. Паркирах пред болницата в кв. „Дървеница“, чието име съзнателно не назовавам, за да не събудя лошото й значение.

Съзнавах, че не бива да генерирам лоши, грозни и ужасни мисъл-форми, които да навредят на ситуацията и именно тази светлина ми помогна да не го правя. Някой, нещо, поемаше и носеше, вместо мен. Не бях сама, а единственото, което регистрираха възприятията ми – беше светлината – навсякъде около мен. Цялата бях настръхнала и усещах присъствието й по мой си начин. И имах уверението на тази светлина, че мама се държи, че е добре под действието на анастезията. Получавах информацията бързо, тя просто се вливаше в мислите ми и изглеждаше като моя, собствена. Поддържах добър нервен статус, докато говорих с Льони, моята балансьорка на нерви и с Вени Каталиева – един нов приятел, с които успях да  разсея напрежението, което не отказвах все пак да пусна от себе си, защото го бях завързала с един ластик и си го придърпвах на моменти, да ми напомня, че съм земна и че съм наред с психиката. По едно време, в собствения ми киносалон, светнаха лампите и на екрана се изписа „Наред!!!“. Това видях.

Точно в 12:30 ч., телефонът ми иззвъня и на дисплея му се появи „мама“. Успях да издишам, когато се уверих, че гласът беше нейният и макар и заваляно, тя насълзи очите ми с думите: „гърдата ми е тук, сигурно означава, че съм здрава“.

Запътих се към отделението, за да говоря с ръководителя на операционния екип. Докато вървях, в съзнанието ми изплуваха кадрите от предпоследния ми сън – държах в ръце малко, черно кученце, а то напишка обувките ми и  после се появи и делфинът от последната нощ: изправен пред дъщеря ми, измежду вълните, той докосваше бузите й, а тя го  целуваше по муцунката, огромните му, добри очи ме гледаха в напрегнатия ми сън и ми изпращаха спокойствие. Някой приятен човек, някъде, след всичко преживяно ми каза, че делфинът означава добри новини…

Влизам в болницата, дезориентирана от цялото напрежение и търся някой да ме насочи. Медицинска сестра, в зелен екип, топъл поглед и закачлива бенка на лявата скула – смътен спомен за приятелство и добра енергетика, ме въведе в кабинета на доцентката с руски имена, която с уморен, но безкрайно търпелив глас обясни, че са отстранили буцата и лимфните възли наоколо и ще се разбере тепърва как ще се процедира, но аз знаех, че всичко е наред. Нали  вече Някой ми го беше написал…

Момичето, със зелените дрехи ме посрещна, отново, този път в стаята на мама, като ми каза „Гери, здравей! Аз съм Петя от Враца, сигурно не си ме спомняш, но искам да знаеш, че съм тук и можеш да разчиташ на мен“ –  и сякаш светлината придобиваше вече телесни измерения… Цялото останало напрежение слезе от мен и си остана там, на прага на вратата /защото всичко с мама се случи за няколко дни, в които трябваше да пренаредя програмата си, работното ежедневие и ангажиментите ми свързани с визитата на одитиращите европейци, които наблюдаваха работата ни под лупа,  да подредя и разпределя домашните отговорности, заради това, че и съпругът ми замина по спешност в командировка точно в тези дни, да озаптя притеснението, че татко ще забрави да си пие хапчетата, защото тази, която му контролираше дозите, изведнъж се оказа с нужда от помощ и грижа…и защото всичко това беше много, беше забързано и всяваше ужас в мен/.

Видях как ръцете на мама отпуснаха чаршафа, като разбра, че ще е в добри ръце. И как усмивката й изтика страничните действия на упойката, като се добра до крайчеца на устните й, когато в стаята от операционната докараха момичето от съседното легло и то успя да каже, че е от родния град на мама – Бяла Слатина. Всичко необходимо беше там, в онази стая. Споменът от детството й и уверението за безкористна помощ.

И това, ако не бяха ангели на работното им място…

И да, Те бяха наоколо, през цялото време и се умножаваха…

Михаела беше права…

Да отгледаш…две деца и…буца огорчение?!

8:00 ч.

…- Хубав ден!
– и на теб, айде чао, че влизам в метрото!
След секунди я набирам пак, защото метрото не беше обичайното й превозно средство до офиса.
– Мамо, защо в метрото?
– Нали отивам на изследвания… ТАМ с метрото…

„…значи вчера, това което каза, за да ми покажеш, че не ме боли само мен не е било шега?!…“

Мамо, започвам ли да те губя?! Малко по малко, косъм по косъм, усмивка по усмивка…

И защо, мамо, на другите майки нищо им няма…Защо ти?! Нали отслабваш просто, заради разделното хранене и пиеш онази жива вода?!

Защото, когато беше до мен в болницата, да сменяш подлогата ми, да броиш капките от системите и да наместваш катетрите ми и когато се скарахме ти казах, че ти си здрава, а аз все болна?! Защото ме умори с въпроси „кой ти звъни“, „ти имаш семейство“, “ сама си си виновна за неволите у дома“…така и не допусна факта, че имам много приятели и колеги, които бяха искрено притеснени за мен…винаги си се съмнявала в мен…Защото те изгоних от стаята посред нощ, заради истерията ми и страха, че няма да се движа повече?! И ти тръгна, а после се върна при мен, в стаята, легна, стана и мълчаливо пак сменяше подлогата под мен…

Заради собствените си страхове, нараних теб?!

За това ли, мамо?!

Защото толкова години не успяхме да си говорим като приятели, постоянно ме назидаваше и се разочароваше от мен, а аз се дистанцирах и си запушвах ушите, защото ме болеше от това, че с татко бяхте определили „пътят“ ми като „нанадолнище“?!…

Затова ли, мамо?!

Всичко си поела в себе си, отглеждала си го и сега с Неговите щипци ще изваждаш от мен нежността и заключената обич?!

Срам ме е, мамо! Че не знаех как да те обичам…а сега ще те обичам, защото те губя…

Мамооооооо!

http://www.youtube.com/watch?v=hSkqrig-jHU&list=PL413F2BBFBCDD6C43

9:00 ч.

Мамо, измислих!

Ще сме заедно, мамо, повече, отколкото сме били до сега…И няма да се борим срещу лошото, ще го приемем и двете, може би ще го погалим, ще го разделим на части и всяка една ще изживеем отново, докато не се смали до първоначалната си емоция…

Горе главата! И двете сме мъжки момичета 🙂 Нали така си ме създала 🙂

И не е вярно, че ще си отидеш спокойно…Ще стоиш до мен неспокойна и изискваща, а аз просто пак няма да те слушам…

http://www.youtube.com/watch?v=3JWTaaS7LdU

14:00 ч.

Мамо, говорих с толкова много хора. Не като количество. Като мащаб на светоусещанията им. Иначе бяха трима.

Дени каза колко е важно сега да съм с теб. Не само аз. А всички, които не сме били. И да не те гледаме като обречена, а с благодарност за всичко, което си преляла в нас. Аз лично ще те гледам с реализъм. Нали винаги ми казваш,  че си реалист. И с това ще те гледам, дето винаги като съм мрънкала и имала нужда да ме помилваш, ти ме потупваше по рамото и вместо да ме оставиш да плача, ме изритваше „навън“ отново да се боря…

Сигурно съм много виновна затова, че не съм искала да суча като бебе и заради мен си получила онзи мастит, заради който си била в болница дълго време, с разрязана гръд и оставена да зараства – жива рана…Сигурно съм виновна за всичко, което ти причиних през пубертета си, с личния си живот, с възпитанието на децата ми, твои внуци…Все не ги възпитавам по начина, който ти е идеал…

После се видях с един мъж, който отдавна е загубил  родителите си и който израстна със себе си и е по-силен от всички мъки на света…говорихме за бизнес, но и той каза, че просто трябва да сме заедно и да те запомням повече…Изчака ме да си поплача и това каза.

През това време си писах с Юлия. Днес е починала леля й, от рак на гърдата. С нея се усмихваме на погребенията…и на смъртите, защото сме си играели по гробищата като малки…

Мамо!

После си мислех, че какво, ако ей сега получа инсулт или случайно застана на пътя между куршумите на враждуващи групировки и си отида за миг. Даже ще те преваря и ще те чакам горе. За да има кой да те чака и да те оправи с коловозите, че нали вечно си зле с ориентацията…

Ще се разберем с теб нещо. Все ще го измислим. Нали и двете сме по сценариите…После ще поканим Господ на представлението и ще ни ръкопляскат ангели, баби, дядовците, роднини и приятели…

Знам как ще четеш с патетика. Така както ме научи да рецитирам стихове и спечелихме заедно не един конкурс в миналото. Знам как ще напишеш и текста. Така както ме научи да подреждам думите и всяка дума да сълзи, да се смее и да настръхва кожата едновременно…

Тогава татко ще си поплаква. Нали го знаеш с неговите емоции. Винаги сме се смеели, когато той иска да каже нещо истинско и чувствено. Винаги му се разтреперва гласеца. То и аз това го имам…

Ох, като казах татко…

Я се стегни! Къде си ми тръгнала?! Само ти можеш да му се караш, че не си е изпил хапчетата, че ще вземе да направи поредната щуротия, като да се върже на телефонна измама и да се юрне да прави бизнес с ремъчки…

http://www.youtube.com/watch?v=KtBbyglq37E

15:00 ч.

Разказа ми по телефона как си била сама в залата от чакащи страшни диагнози. Всеки е бил с някой придружител и покрай всеки  са жужали лекари – познати.

Как Тити Папазов е придружавал 85 годишната си баба и същата тази старица ти е разказала как годеникът й е починал няколко дена преди сватбата им и как тя си е мислела, че ще умре след още малко време и как е свършил живота й…Как се е смяла, когато ти го е разказала вече толкова пораснала…

Видя ли?! Животът не ни е даден, за да го прекараме с любимите си хора, а за да станем по-силни, по-високи, по-пораснали и за да вложим този потенциал в следващия живот…Винаги съм ти казвала, че любимите хора са сателити и са ни необходими, за да се учим взаимно и да се сритваме по задниците, в момент на застой…

Ще те оперират. Добре. Ще го преминем и това препятствие и може би ще отложим старта за надбягването 🙂

Обичам те, мамо!

Келешът и Царската дъщеря – семейна трактовка

Обичам нощта с чаша горещо кафе…

Глупости!

Нито будните нощи почитам, нито кафето. Не пия кафе, а нощем спя.

И все пак единични случаи на инсомния имам. Тогава кацам на дисплея и се чета в блога, преподреждам, изчиствам думи, фрази, добавям абзаци. Изобщо, домакинска работа.

Така видях следния коментар тук.

Anonymous:

 „поздрав на „царската дъщеря” за това й начинание (има предвид блога) от един „келеш” от неблизкото минало – демек брат ти! И ако се сетиш за него, може да му драснеш нЕкой ред ”

Бати, драскам ти веднага, така че да ти оставя белег от любов. Любов на сестра. И за да ти напомня как бяхме герои от приказка, том ІІ на Български народни приказки, далечната 1986 година.

Брат ми е 7 години по-голям от мен. Естествено, като недорасляци много, ама много се биехме. Апартаментът ни беше с интересно разпределение на стаите, така че три от тях бяха в редица, от всички се излизаше на огромната и дълга обиколна тераса и между всички имаше вътрешен преход. Общо взето, като тръгнехме да се гоним си правехме стабилни обиколки, съпътствани със затръшване на врати пред носа и преодоляване на други коварни препятствия.

За да ни бъдат по-гнусни обиколките си пълнехме спринцовки от онези конските – 40 мл и за да увеличим течната маса се и плюехме. Ама то това не беше гнусното. Предизвиквахме истериите си като пълнехме спринцовките от тоалетната.

Та на 10 години (аз), веднъж тръгнал на обиколка по стаите, което означаваше, че някой те гони, правиш глупости. Какво друго да правиш. Ааа, и бели!

Белята се състоеше в това, че брат ми, тъкмо ми беше изшуртял една спринцовка във врата, аз тичах с моята и събирах слюнчена течност, за да му го върна, но тогава цялото количество плюнка и вода се разпръсна  из стаята. В злополучната стая, баща ни, който е строителен инженер си беше ситуирал проектантското бюро, върху което за още по-зла участ беше застопорен с тежести един огромен чертеж – метър и петдесет на метър, почти готов, след дълги безсънни нощи.

Помисли ли си вече, какво толкова?! Ама следиш ли ми мисълта?!

Това, което се оказа предмет на раздора, беше, че чертежът, пак казвам, почти готов, с всичките му там тънки, дебели линийки с туш, оразмерявания, метални конструкции, ферми и нам си к’ви още спесификации, начертан на ръка, а не като сега на Auto Cad, отгоре на всичко беше начертан на паус. Оризова хартия.

Имаш ли такава?! А плювни сега лекичко върху нея! Ейййй, ама ти си като Адам Сандлър дето може да я проточи до долу и да си я върне обратно в устата. Браво бе!!! А аз като пробвам, все си оплювам обувките.

Та, виж сега как се нагърчва пауса. И всичко начертано на него започва да изглежда триизмерно. За онзи момент това означаваше само едно: Съсипан едномесечен труд!!!

Можеш да си представиш широко отворените ми очи и тези на брат ми. И колко още по-големи станаха, когато на вратата се звънна и татко ни обяви прибирането си у дома с типичното си изкашляне.

Последва реорганизация на взаимоотношенията. От врагове за секунди станахме съкооператори. Нахвърляхме някакви дрехи, уж случайно, върху чертежа, белким тъканите им осигурят изтеглянето на водата обратно…детска логика, изпълнена с вълшебства 🙂

Обаче, брат ми, още не мога да му го простя, влезе в тоалетната и се заключи. И друг път го правеше, точно когато ставахме от масата и трябваше да се мият чинии…

И аз к’во?! И сам воинът е воин!

Ама се сетих, че имам да си чета по литература приказките и да се поставям на мястото на литературните им герои, след това да преразказвам от тяхно име…

В мен бушуваха чувства, гонеха се мисли, преглъщах вече сълзите си, не помня да съм дишала.

Татко – начумерен, преуморен и тежък от проблеми на големите влезе в стаята и аз успях да му се оплача, че тоя, брат ми, пак ме е бил, пак ме е тормозил. „Виж ми това, тук, от него ми е“!!! Избързах да се презастраховам. Аз, невинната таткова дъщеря.

Тогава седнах, доволна от представлението си и започнах да чета на глас, ама да ме чуят и ония в тоалетната.

„Келешът и Царската дъщеря”

 Български народни приказки

 И пляяяяяс!!! Един звучен шамар се разби в голия ми врат и пръсна на хиляди парченца убеждението ми, че ми се беше разминало. Викам си: „ок, изядох го вече, значи е видял чертежа. Ще ми мине от шамара, какво толкова“. Втори не последва…

И тогава:

„Ти на кого ще викаш „келеш“, бе?!” – татко тайничко, винаги е бил на моя страна в спречкванията с брат ми, но си беше справедлив. Не ми позволяваше да заучавам и прилагам удари под кръста и то от тия, женските, дето жилят и хапят, цвърчат и кипят с една цветна дума. Не ми даваше да го обиждам.

„Ама това е заглавието на приказкатаааааа, която имам да чета по литератураааааа”…проплаках обидена, огорчена и осъзнаваща, че се е показал само малкият дявол, а големият предстои.

„И щом е така, да ме биеш НЕЗАСЛУЖЕНО, излизам навън да изхвърля боклука и да изведа кучето, и няма да се върна повече”!!!  – Успях да избягам.

….

Останалото не го знам, не съм го видяла, нямам и спомен. Сигурно брат ми има 🙂

Битовизми, какво ви ги разказвам и аз…

Току преди няколко години, обаче, с брат ми сме вече големи и със семейства. Една вечер превключвам каналите на телевизора, в час – време за лягане на малчуганите, 19:50 ч., и по БНТ, що да видя?! Разказват приказка с кукли. Една мила приказка.

Тутакси набирам телефона на позицията „Бати”, а отсреща гласчето на Аги, дъщеря му:

–        Ало?

–        Аги, леля ти е. Баща ти там ли е?

–        Да, гледа Би Ти Ви. Какво да му предам?

–        Кажи му, че Царската дъщеря му повелява да превключи на „Лека нощ, деца”!!! …И че го обичам…

Четирите стихии и Тя – петата. Житейски изводи и препоръки от извора

По въздух:

„Не е важно какво изпитваш сега, важно е какво ще изпитваш след това“, й каза инструкторката по бънджи скокове. Това го каза след 15 тата минута колебания, предвид нарастващия брой желаещи след нея да скачат. Никой не я буташе. Идеята беше сама да го стори. „Ами ако…“ – помисли си тя. Ами ако – Бог дал, Бог взел и полетя. То, не че летя. Хвърли се в едно такова, надолу, разпори един въздух и нищо не мислеше. Някъде около 5 до 7 секунди беше в мисловен вакуум, т.е. никаква я нямаше, засмукваше се навътре в себе си и беше отговорна за собствената си глупост.

Имаше късмета да усети, че тежи на въжето и  го е опънала като тетива, че се и люлееше на него, което означаваше, че е жива, че щеше пак да яде, да се вижда с приятели, пак да ходи на работа. Другата опция не я беше изследвала, слава Богу.

Много крещя. От кеф, от гордост, от величието на височината. Комплексно беше. После, наистина, това усещане я държа поне година и знаеше, че може и още. Това му беше полезното на бънджито. След време скочи пак. Държа я още една година.

Тя, проблеми с височините никога не е имала. Даже като дете пееше на фалцет, който никой не можеше да имитира и някои използваха гласа й за плей бек, а други просто запушваха уши и й купуваха сладолед, за да редуцират децибелите. Много се забавляваше с осцилоскопа и с високите честоти…

Когато живееше на 16 тия етаж и беше на 4-5 годинки, на няколко пъти проучваше възможността да скочи с  детското си чадърче  от терасата. Беше виждала как го правят парашутистите, брат й и родителите й бяха скачали с парашут и имаха различен опит. Много й се искаше да участва в разказите им със собствени спомени. Скочи няколко пъти с една разтворена над главата си носна кърпа, от ръба на кревата, на пода и видя, че пробите не навреждат на резултата. Тогава тръгна да подготвя и големия скок. Тъкмо беше обкрачила парапета на терасата, на същия този 16 ти етаж, клатеше си краката, като същевременно съзерцаваше миниатюристичните фигури долу, и докато връзваше с ластици чадъра за ръцете си, да не би да го изпусне, докато се наслаждава на полета и разглежда апартаментите от външната страна на блока, майка й дотича ужасена на терасата. Някой от съседния блок беше имал време да види, да мине разстоянието между блоковете, да изкачи всичките етажи, понеже асансьора отдавна не работеше, да предупреди родителите й и да попречи на научното начинание, на току що вдъхновения от опитните постановки, млад физик. Изяде си боя без да мрънка. Просто нямаше време за това.  Мислеше, дали да не увеличи площта на чадъра, като го смени с по-голям.

Беше твърде малка и лека, за да я е страх и когато заедно с брат й седяха на ръба на пещерата Скакля, до най-високия водопад в Европа / когато се топяха снеговете, че иначе не действаше по предназначение/. И тогава безгрижно си клатеха краката над едни стотина метра височина. Страх ли? Какво означаваше той, а как се пише и има ли дефиниция за него?!

Извод: страхът е болест на възрастта и на егото.  

Препоръка: ако ще си смел, прави го, докато не те научат на страхове. После е трудно да ги преодоляваш.

Друг извод: физика трябва да се изучава от три годишна възраст, а може и от самото прохождане и задължително с учител, че иначе самоуките – трудно ще оцелеят.

По вода:

Отстоеше на около три години от началото на живота си, когато на плажа в Несебър, тичаше измежду кърпите на плажуващите, вързана на две опашки, които от водата, по-скоро приличаха на нарисувани с тънка четка s- образни ивички, и крещеше неистово „Удавих сеееее, удавих сееее“.  Удавила се беше! Само дето, що й трябваше да вади пластмасовата тапа на пояса, че да види какво ще излезе от там. Видя много добре! Духаше й по миглите и тя се смееше, докато не усети, че леко се свлича от омекналата пластмаса…

Е , затова, след време беше решила, че ще  се научи да плува и да диша под вода. Като истинска амфибия. И щеше да си живее там, под водата, хем никой да не я вижда какви ги върши, хем да изследва дълбините и да си говори с рибите, особено ако можеше с Ум, белият делфин. Първият път използва коритото под мивката, в което перяха дрехи по време на водната криза в града. Отначало успя да се научи да гледа под вода, а после и да задържа дъха си. С две, три засмуквания и дълги изкашляния бързо се отказа да обдишва флуиди. После, доста поотраснала, с плуването й се получи и оставаше да се гмурка, докато кожата й не се сбабичасваше и ушите й започнат да отказват налягането на дълбочината. Разви гръдния си кош, малко повечко от необходимото, с което не че се гордееше, но й харесваше да е с едни гърди напред.

Интересът й да скача във водата от високо, обаче, намаляваше с годините, обратно пропорционално на възрастта й – от 10 метра височина на корабчето, с което обикаляха като деца по време на един лагер в Украйна, на 4 метровия трамплин в местния басейн и последно от двата мижави метри височина, последното лято, над Гьола в Тасос. Какво толкова се страхуваше, като Плутон в Дева, 3 тият й дом от хороскопа вещаеше съвсем различни краища на живота…

Извод: ако ти е писано да те обесят, няма да се удавиш.

Препоръка: ако схванеш горното, пробвай всичко възможно и невъзможно. Животът е интересен!

По земя:

Не й се отдаваше да ходи по земята. То и зодията й не беше земна. Стрелче. Нямаше елегантна походка. Еле пък като си обуеше обувки с токчета. Смях и сълзи. Смехът на останалите, сълзите за нея. А паданията й по равното си остана медицинска загадка. Особености на скелета, най-вероятно. Другият път, щеше да си поръча от готините модели, с дългите тазобедрени кости и правилните метатарзални костици на ходилата и определено щеше да внимава къде ходи.

Реши, че щом не можеше да ходи, то ще се пързаля по задни части на турските гробища в градчето посред зима, но за зла участ, докато се спускаше с найлона по склона, попадна на камък или отсечено дърво, което така деформира опашната й кост, че после цял живот й се налагаше да спи по корем.

Пробва да ходи и на ръце. Продадоха апартамента, иначе там имаше следи от петите й, докато правеше опити да стои с главата надолу.

За момент беше решила, че ще преодолява разстоянията, като се търкаля и затова си позволи да попрелива от ръба на дънките като превтасал козунак, но бързо се осъзна и се вкара във форма след като приключи с ражданията.

И понеже опита всичко, се специализира в карането на кола и тротинетка. Не бе отличничка и там, но все пак – по-добре, отколкото няколкото гипса на крака и на ръце за последните години.

Извод: Когато си кажеш, че по-лошо не може да стане, винаги ще се намери обстоятелство, което да ти докаже противното…

Препоръка: Радвай се на всяко падане, летене, търкаляне и прочие. Движението, в каквато и да е форма е смисълът на това да имаш тяло. За медитацията – в друга тема.

За огъня:

Тя беше и пироман. От малка, разбира се. Всичките й страсти се кореняха откъм ранните й детски умности.

Едната й леля беше подарила на семейството красиво перде от кореком, дълго три метра и широко – сигурно двойно на дължината, че да се надипли красиво на панорамния прозорец. А кой беше оставил кибрита на удобното място?! Тя и до ден днешен, отказваше да поеме цялата вина за белята си. Тя, белята не беше кой знае какво, но откъм визуален ефект си я биваше. Огънчето беше поднесено в единия крайчец на пердето и за миг, цялата корекомска придобивка изчезна и остана само споменът за нея… и ехото от виковете на баща й. Но и на него не му беше лесно, след като за трите дни, в които родителите й бяха решили да я оставят у дома, случката с пердето беше само логично продължение на останалите няколко случки, измежду които и зашиването на пръста й с шевната машина, поради интересът й да види дали иглата ще пробие целия показалец или ще се счупи в нокътя още. Не се счупи. Дори влезе и излезе няколко пъти…Опитът да диша под вода в коритото в банята, също беше измежду тези злополучности.

Когато порасна и се готвеше за едно солово участие в ученическия хор, с огъня на свещта, незнайно защо използвана посред бял ден, беше успяла да си изгори миглите. После се появи на сцената с очи, намазани с крем Здраве, които се белееха като на извънземно, но тя смяташе, че прилича на Снежанка и не й пукаше от насмешките…Плюс това пееше за снежинката, така че й се получи със сценичния макиаж.

Опита от гнева на баща си и когато реши да види дали ще подпали памука, ако го доближи до нагрелия реотан на стенната печка. Лумна й в ръката, после на пода, че и мокета изгори.

Опита и гнева на мъжа си, когато прясно оженени, той белосваше с латекс –  вече третата ръка,  след изморителни три дни и нощи, апартамента, в който им предстоеше да отглеждат децата си, а тя от скука беше решила да провери как гори парчето стиропор от изолацията и после умно гледаше току що преобразувалата се материя в черни и хиляди на брой сажди, които никой не им беше казал да летят към тавана и да се лепят там, ама…Той после не й говореше, но това беше само началото на всеобщото им мълчание през годините, в което мълчание, тя се научи да мисли повечко.

Извод: когато си си чоглав по рождение и пет пъти да преминеш през горецитираните стихии, чоглав ще си останеш. И не знам дали е редно да мултиплицираш грешката цели три пъти.

Препоръка: Размножавай се! Бог е милостив и дава на децата ти твоите хубави гени и чуждите лоши. Пък и винаги има шанс крушата да падне по-далече от дървото, ако потенциалната й енергия е по-голяма от тази на първоизточника.