Четирите стихии и Тя – петата. Житейски изводи и препоръки от извора

По въздух:

„Не е важно какво изпитваш сега, важно е какво ще изпитваш след това“, й каза инструкторката по бънджи скокове. Това го каза след 15 тата минута колебания, предвид нарастващия брой желаещи след нея да скачат. Никой не я буташе. Идеята беше сама да го стори. „Ами ако…“ – помисли си тя. Ами ако – Бог дал, Бог взел и полетя. То, не че летя. Хвърли се в едно такова, надолу, разпори един въздух и нищо не мислеше. Някъде около 5 до 7 секунди беше в мисловен вакуум, т.е. никаква я нямаше, засмукваше се навътре в себе си и беше отговорна за собствената си глупост.

Имаше късмета да усети, че тежи на въжето и  го е опънала като тетива, че се и люлееше на него, което означаваше, че е жива, че щеше пак да яде, да се вижда с приятели, пак да ходи на работа. Другата опция не я беше изследвала, слава Богу.

Много крещя. От кеф, от гордост, от величието на височината. Комплексно беше. После, наистина, това усещане я държа поне година и знаеше, че може и още. Това му беше полезното на бънджито. След време скочи пак. Държа я още една година.

Тя, проблеми с височините никога не е имала. Даже като дете пееше на фалцет, който никой не можеше да имитира и някои използваха гласа й за плей бек, а други просто запушваха уши и й купуваха сладолед, за да редуцират децибелите. Много се забавляваше с осцилоскопа и с високите честоти…

Когато живееше на 16 тия етаж и беше на 4-5 годинки, на няколко пъти проучваше възможността да скочи с  детското си чадърче  от терасата. Беше виждала как го правят парашутистите, брат й и родителите й бяха скачали с парашут и имаха различен опит. Много й се искаше да участва в разказите им със собствени спомени. Скочи няколко пъти с една разтворена над главата си носна кърпа, от ръба на кревата, на пода и видя, че пробите не навреждат на резултата. Тогава тръгна да подготвя и големия скок. Тъкмо беше обкрачила парапета на терасата, на същия този 16 ти етаж, клатеше си краката, като същевременно съзерцаваше миниатюристичните фигури долу, и докато връзваше с ластици чадъра за ръцете си, да не би да го изпусне, докато се наслаждава на полета и разглежда апартаментите от външната страна на блока, майка й дотича ужасена на терасата. Някой от съседния блок беше имал време да види, да мине разстоянието между блоковете, да изкачи всичките етажи, понеже асансьора отдавна не работеше, да предупреди родителите й и да попречи на научното начинание, на току що вдъхновения от опитните постановки, млад физик. Изяде си боя без да мрънка. Просто нямаше време за това.  Мислеше, дали да не увеличи площта на чадъра, като го смени с по-голям.

Беше твърде малка и лека, за да я е страх и когато заедно с брат й седяха на ръба на пещерата Скакля, до най-високия водопад в Европа / когато се топяха снеговете, че иначе не действаше по предназначение/. И тогава безгрижно си клатеха краката над едни стотина метра височина. Страх ли? Какво означаваше той, а как се пише и има ли дефиниция за него?!

Извод: страхът е болест на възрастта и на егото.  

Препоръка: ако ще си смел, прави го, докато не те научат на страхове. После е трудно да ги преодоляваш.

Друг извод: физика трябва да се изучава от три годишна възраст, а може и от самото прохождане и задължително с учител, че иначе самоуките – трудно ще оцелеят.

По вода:

Отстоеше на около три години от началото на живота си, когато на плажа в Несебър, тичаше измежду кърпите на плажуващите, вързана на две опашки, които от водата, по-скоро приличаха на нарисувани с тънка четка s- образни ивички, и крещеше неистово „Удавих сеееее, удавих сееее“.  Удавила се беше! Само дето, що й трябваше да вади пластмасовата тапа на пояса, че да види какво ще излезе от там. Видя много добре! Духаше й по миглите и тя се смееше, докато не усети, че леко се свлича от омекналата пластмаса…

Е , затова, след време беше решила, че ще  се научи да плува и да диша под вода. Като истинска амфибия. И щеше да си живее там, под водата, хем никой да не я вижда какви ги върши, хем да изследва дълбините и да си говори с рибите, особено ако можеше с Ум, белият делфин. Първият път използва коритото под мивката, в което перяха дрехи по време на водната криза в града. Отначало успя да се научи да гледа под вода, а после и да задържа дъха си. С две, три засмуквания и дълги изкашляния бързо се отказа да обдишва флуиди. После, доста поотраснала, с плуването й се получи и оставаше да се гмурка, докато кожата й не се сбабичасваше и ушите й започнат да отказват налягането на дълбочината. Разви гръдния си кош, малко повечко от необходимото, с което не че се гордееше, но й харесваше да е с едни гърди напред.

Интересът й да скача във водата от високо, обаче, намаляваше с годините, обратно пропорционално на възрастта й – от 10 метра височина на корабчето, с което обикаляха като деца по време на един лагер в Украйна, на 4 метровия трамплин в местния басейн и последно от двата мижави метри височина, последното лято, над Гьола в Тасос. Какво толкова се страхуваше, като Плутон в Дева, 3 тият й дом от хороскопа вещаеше съвсем различни краища на живота…

Извод: ако ти е писано да те обесят, няма да се удавиш.

Препоръка: ако схванеш горното, пробвай всичко възможно и невъзможно. Животът е интересен!

По земя:

Не й се отдаваше да ходи по земята. То и зодията й не беше земна. Стрелче. Нямаше елегантна походка. Еле пък като си обуеше обувки с токчета. Смях и сълзи. Смехът на останалите, сълзите за нея. А паданията й по равното си остана медицинска загадка. Особености на скелета, най-вероятно. Другият път, щеше да си поръча от готините модели, с дългите тазобедрени кости и правилните метатарзални костици на ходилата и определено щеше да внимава къде ходи.

Реши, че щом не можеше да ходи, то ще се пързаля по задни части на турските гробища в градчето посред зима, но за зла участ, докато се спускаше с найлона по склона, попадна на камък или отсечено дърво, което така деформира опашната й кост, че после цял живот й се налагаше да спи по корем.

Пробва да ходи и на ръце. Продадоха апартамента, иначе там имаше следи от петите й, докато правеше опити да стои с главата надолу.

За момент беше решила, че ще преодолява разстоянията, като се търкаля и затова си позволи да попрелива от ръба на дънките като превтасал козунак, но бързо се осъзна и се вкара във форма след като приключи с ражданията.

И понеже опита всичко, се специализира в карането на кола и тротинетка. Не бе отличничка и там, но все пак – по-добре, отколкото няколкото гипса на крака и на ръце за последните години.

Извод: Когато си кажеш, че по-лошо не може да стане, винаги ще се намери обстоятелство, което да ти докаже противното…

Препоръка: Радвай се на всяко падане, летене, търкаляне и прочие. Движението, в каквато и да е форма е смисълът на това да имаш тяло. За медитацията – в друга тема.

За огъня:

Тя беше и пироман. От малка, разбира се. Всичките й страсти се кореняха откъм ранните й детски умности.

Едната й леля беше подарила на семейството красиво перде от кореком, дълго три метра и широко – сигурно двойно на дължината, че да се надипли красиво на панорамния прозорец. А кой беше оставил кибрита на удобното място?! Тя и до ден днешен, отказваше да поеме цялата вина за белята си. Тя, белята не беше кой знае какво, но откъм визуален ефект си я биваше. Огънчето беше поднесено в единия крайчец на пердето и за миг, цялата корекомска придобивка изчезна и остана само споменът за нея… и ехото от виковете на баща й. Но и на него не му беше лесно, след като за трите дни, в които родителите й бяха решили да я оставят у дома, случката с пердето беше само логично продължение на останалите няколко случки, измежду които и зашиването на пръста й с шевната машина, поради интересът й да види дали иглата ще пробие целия показалец или ще се счупи в нокътя още. Не се счупи. Дори влезе и излезе няколко пъти…Опитът да диша под вода в коритото в банята, също беше измежду тези злополучности.

Когато порасна и се готвеше за едно солово участие в ученическия хор, с огъня на свещта, незнайно защо използвана посред бял ден, беше успяла да си изгори миглите. После се появи на сцената с очи, намазани с крем Здраве, които се белееха като на извънземно, но тя смяташе, че прилича на Снежанка и не й пукаше от насмешките…Плюс това пееше за снежинката, така че й се получи със сценичния макиаж.

Опита от гнева на баща си и когато реши да види дали ще подпали памука, ако го доближи до нагрелия реотан на стенната печка. Лумна й в ръката, после на пода, че и мокета изгори.

Опита и гнева на мъжа си, когато прясно оженени, той белосваше с латекс –  вече третата ръка,  след изморителни три дни и нощи, апартамента, в който им предстоеше да отглеждат децата си, а тя от скука беше решила да провери как гори парчето стиропор от изолацията и после умно гледаше току що преобразувалата се материя в черни и хиляди на брой сажди, които никой не им беше казал да летят към тавана и да се лепят там, ама…Той после не й говореше, но това беше само началото на всеобщото им мълчание през годините, в което мълчание, тя се научи да мисли повечко.

Извод: когато си си чоглав по рождение и пет пъти да преминеш през горецитираните стихии, чоглав ще си останеш. И не знам дали е редно да мултиплицираш грешката цели три пъти.

Препоръка: Размножавай се! Бог е милостив и дава на децата ти твоите хубави гени и чуждите лоши. Пък и винаги има шанс крушата да падне по-далече от дървото, ако потенциалната й енергия е по-голяма от тази на първоизточника.

Advertisements

2 thoughts on “Четирите стихии и Тя – петата. Житейски изводи и препоръки от извора

  1. Хаха, познавам още една такава 🙂 Много е хубаво да знаеш, че не си сам на тоя свят, особено по отношение на експерименти и съпътстващите „интересни“ за тялото последици :)))

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s