Ангелите на Михаела

Три статии ме посрещнаха на прага при сутрешния преглед на света наоколо. А светът, вярно, че е навсякъде, но тук, в интернет е локалната му библиотека.

Първата статия беше на Михаела Петрова – за ангелите /
https://www.facebook.com/notes/%D0%BC%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B5%D0%BB%D0%B0-%D0%BF%D0%B5%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B0/%D1%82%D0%BE%D0%BB%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%B4%D0%B0-%D0%B3%D0%B8-%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D1%87%D0%B0%D0%BC-%D0%B0%D0%BD%D0%B3%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5/10153738194464096
Безкрайно топло и отговорно казано – Те са навсякъде и чуваме шепота им в онези моменти, в които усещаме как ни олеква, защото те поемат товарите ни…

Втората статия разказваше за благодарността, безбройните варианти да я изразяваме, да даряваме благост, когато са ни дарили добро – висше умение!

Третото, всъщност не беше статия, а заглавие на група в социалната мрежа, към която се присъединих: „Ракът е диагноза, а не присъда“! За себе си вече знаех, че редовете по-долу са  „ангелска любов“, която свети в червено…за всеки случай и за едно наум!

И всичко това, след като последните два дни бяха изпробвали силите и сензитивността ми и бяха преобърнали ежедневието ми в тренировъчен лагер. Успях да видя като на филм как може да се случи всичко лошо и всичко добро в един кадър.

Никога не съм имала възможността да чакам много близък човек да излезе от операция. Все мен са ме чакали. Сега аз – мама.

Не съм и предполагала, че ще се случи така. Да си разменим ролите и да имаме нужда една от друга, в обратен ред. Вместо тя да чупи пръсти и хапе устни до кръв от притеснение, този път беше мой ред да се изправя пред неизвестността, в продължение на няколко часа.

Бях я помолила само да ми се обади, малко преди да я отведат в операционната, за да имам представа в колко часа ще започне всичко.

Изпратих дъщеря си на екскурзия, махах й за довиждане с едната ръка, както й бях обещала, а с другата държах телефона и пак съм успяла да пропусна позвъняването в 8:42 сутринта. Паля колата и газ, обратно до болницата, за да съм там, наблизо. Всичко в мен получи спазъм и не действаше по предназначение, а шофирах и трябваше да съм внимателна. Няма как да забравя моментът „9:05 ч.“ – завих с колата по ул. „Св. Наум“ и изведнъж нищо, ама нищо  не виждам, защото Слънцето беше кацнало  на асфалта и  пързаляше  светлината си срещу мен. Усетих нещо много силно и интензивно. Като връзка. Като топлина. Като обич.  Аз влизах в светлината, тя прииждаше срещу мен и така образувахме прекрасна симбиоза – тя взимаше моя товар от страх, безсилие, притеснение и неизвестност, а аз просто я обичах и се разтапях в нея. И шофирах по интуиция. Паркирах пред болницата в кв. „Дървеница“, чието име съзнателно не назовавам, за да не събудя лошото й значение.

Съзнавах, че не бива да генерирам лоши, грозни и ужасни мисъл-форми, които да навредят на ситуацията и именно тази светлина ми помогна да не го правя. Някой, нещо, поемаше и носеше, вместо мен. Не бях сама, а единственото, което регистрираха възприятията ми – беше светлината – навсякъде около мен. Цялата бях настръхнала и усещах присъствието й по мой си начин. И имах уверението на тази светлина, че мама се държи, че е добре под действието на анастезията. Получавах информацията бързо, тя просто се вливаше в мислите ми и изглеждаше като моя, собствена. Поддържах добър нервен статус, докато говорих с Льони, моята балансьорка на нерви и с Вени Каталиева – един нов приятел, с които успях да  разсея напрежението, което не отказвах все пак да пусна от себе си, защото го бях завързала с един ластик и си го придърпвах на моменти, да ми напомня, че съм земна и че съм наред с психиката. По едно време, в собствения ми киносалон, светнаха лампите и на екрана се изписа „Наред!!!“. Това видях.

Точно в 12:30 ч., телефонът ми иззвъня и на дисплея му се появи „мама“. Успях да издишам, когато се уверих, че гласът беше нейният и макар и заваляно, тя насълзи очите ми с думите: „гърдата ми е тук, сигурно означава, че съм здрава“.

Запътих се към отделението, за да говоря с ръководителя на операционния екип. Докато вървях, в съзнанието ми изплуваха кадрите от предпоследния ми сън – държах в ръце малко, черно кученце, а то напишка обувките ми и  после се появи и делфинът от последната нощ: изправен пред дъщеря ми, измежду вълните, той докосваше бузите й, а тя го  целуваше по муцунката, огромните му, добри очи ме гледаха в напрегнатия ми сън и ми изпращаха спокойствие. Някой приятен човек, някъде, след всичко преживяно ми каза, че делфинът означава добри новини…

Влизам в болницата, дезориентирана от цялото напрежение и търся някой да ме насочи. Медицинска сестра, в зелен екип, топъл поглед и закачлива бенка на лявата скула – смътен спомен за приятелство и добра енергетика, ме въведе в кабинета на доцентката с руски имена, която с уморен, но безкрайно търпелив глас обясни, че са отстранили буцата и лимфните възли наоколо и ще се разбере тепърва как ще се процедира, но аз знаех, че всичко е наред. Нали  вече Някой ми го беше написал…

Момичето, със зелените дрехи ме посрещна, отново, този път в стаята на мама, като ми каза „Гери, здравей! Аз съм Петя от Враца, сигурно не си ме спомняш, но искам да знаеш, че съм тук и можеш да разчиташ на мен“ –  и сякаш светлината придобиваше вече телесни измерения… Цялото останало напрежение слезе от мен и си остана там, на прага на вратата /защото всичко с мама се случи за няколко дни, в които трябваше да пренаредя програмата си, работното ежедневие и ангажиментите ми свързани с визитата на одитиращите европейци, които наблюдаваха работата ни под лупа,  да подредя и разпределя домашните отговорности, заради това, че и съпругът ми замина по спешност в командировка точно в тези дни, да озаптя притеснението, че татко ще забрави да си пие хапчетата, защото тази, която му контролираше дозите, изведнъж се оказа с нужда от помощ и грижа…и защото всичко това беше много, беше забързано и всяваше ужас в мен/.

Видях как ръцете на мама отпуснаха чаршафа, като разбра, че ще е в добри ръце. И как усмивката й изтика страничните действия на упойката, като се добра до крайчеца на устните й, когато в стаята от операционната докараха момичето от съседното легло и то успя да каже, че е от родния град на мама – Бяла Слатина. Всичко необходимо беше там, в онази стая. Споменът от детството й и уверението за безкористна помощ.

И това, ако не бяха ангели на работното им място…

И да, Те бяха наоколо, през цялото време и се умножаваха…

Михаела беше права…

Advertisements

One thought on “Ангелите на Михаела

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s