И Капитолия ке падне!

      Може в къщи да се случиха безброй безобразия тия дни, но аз си купих рокля, отидох на маникюр и придадох на огнената си грива още огън и още вятър. С Лили решихме да направим някоя и друга непокорна къдра и си излязох от салона й като червенокосо херувимче.

Ходя, уж бързам, тръскам къдрици, уж случайно, обръщам глава на ляво и дясно, уж някой ме вика… женски смешки…

Намърдвам се в едно такси, че и слънцето не се пошегува като предупреди, че залязва, изстрелях си дестинацията и чакам да тръгнем, обаче шофьорът ми казва „ей са, чакай малко, че ме нападат“ и си се вглъби най-безотговорно в заниманието.

Ако бях обикновена домакиня, послушна жена и прекрасна майка, щях да реагирам така :О

Обаче на мен тези думи не ми бяха непонятни. Поглеждам в скута му, лап топ – че, на дисплея свети анимирано селище, отстрани два кръстосани меча в червен цвят, до тях – изтичат секунди до финалната битка и през това време шофьорът мести армия и ресурси от единия си виртуален град в другия.

Правя бърз оглед на ситуацията и му предлагам: „гледай да оставиш солиден дифенс! К’ъв го играеш? А, римлянин. На вас нападателите ви бяха силата, но в защита ви няма никакви. Няма ли кой от галите да ти прати фаланги, друиди и хедуани? И вземи, че скрий вожда, какво си го изтъпанил там?“

Моят Император ме погледна, блеснаха му очите и запали колесницата. Като се въодушеви! Как пета година играел. Как бил един от основните създатели на клана Респект /играчите се обединяват в кланове, за да си помагат/, как това му бил нам си кой сървър и да съм видела аз как последния път бутнали „чудото“ и спечелили международния спийд.

Ти, вика, играеш ли, та го знаеш Травиана. Разправям му, че съм играла преди 5 години, докато бях по майчинство с третото дете и „благодарение“ на тоя Травиан, това дете израсна беломуняво и анемично, защото майка му не смееше да излезе навън и да стои с другите майки на слънце и да люпи семки, защото вечно някой я нападаше и тя трябваше да си защитава населението. А нощите не спеше, не защото детето й ревеше, то на това дете гласът му не се чу, а защото трябваше да храни армията, да гради инфраструктура, да развива селища, както и да развива дипломация с другите халтави, във виртуалния свят. В тази игра воюваха гали, римляни и тевтонци. Тази майка го играеше девойка – французойка, т.е. галка и имаше най-силната защита по правило.

Не скрих неприязанта към клана Респект, защото именно от неговия клан най-много страдах. Понеже в началото бях слаб играч, не разбирах много от стратегиите на играта и ме касираха нон-стоп. Правеха набези и ми отмъкваха ресурс, умираше ми населението и ме изравняваха със земята. Сетих се да го попитам кой го играе в Респект, защото повечето „гадове“ там, които си бяха реални хора ги ненавиждах неистово. И той ми вика: Ма3х – типично виртуално име, което обаче ми образува нервен тик на лицето. Една мускулна фасция се закачи и ми повдигна края на горната устна, а аз усетих как ми се изкривява лицето в ужасна гримаса. Видях се как набивам спирачки, слизам и му потрошавам римското возило.  И без друго тракаше като талига. Точно тоя беше един от онези, които ме касираха постоянно и заради който дни и нощи не съм спала. И между другото отглеждах  бебе. Кърмех пред компютъра, пеех й военни песнички, говорех й как мама е най-добрата войничка и ей сега ще видят другите, нейните градове колко силни ще станат.

Как, бе Боже, можа да ми пратиш точно тоя да ме вози. В латинските имена на всичките му градове, дето си ги беше построил в играта  имаше правописни грешки. Беше римлянин, колкото аз Помпея – жената на Цезар.

Гледам, пред къщи съм вече и му ги редя едни наум. Направо ми се изправиха къдриците от яд. Вика ми „7 и осемдесет“. Подавам му банкнота от 10 лева. Той продължава да си бръщолеви за нападението, колко оазиси опаткал героят му и как новата версия на Травиан била много по-готина и интересна и що не съм се била включила пак да играя, на него му трябвало някой, от който да се захранва, пък после щял да ми пусне ботове, да не ставам по нощите, ами компютърът сам да си играе, вместо мен, пък щял да лобира за мен в клана и да ме пуснели да им стана организаторка и както си мели хич не му личи да се бърка за ресто. По едно време вмъкна едно „ми нямам да върна, че преди малко се отчетох“ и аз, чак тоя път : О

Слязох си чинно от таксито, току що касирана за пореден път.

Жената в мен, обаче, не дремеше, ами направо си беше начертала стратегията. Обаждам се на телефона на оператора на тази марка таксита, продиктувах номера, който се отдалечаваше все повече от мен в тъмното, обясних чинно как ме е возил пиян шофьор, как ме стресирал постоянно като обяснявал, че някой го напада, ей на, така съм се стреснала, че лицето ми се е изкривило, медицинското ми ще го потвърди, как на всеки километър е отбивал, за да си играе нещо на лап топа, как съм искала да сляза, ама той е бил заключил вратите и ме е забавил, а у дома са чакали три деца…Как не е имал да ми върне пари, как не ми е издал и касова бележка и как ей сега ще пусна жалба срещу компанията им в Комисията за защита на потребителите и НАП…

Самодоволно се подсмихнах на операторката, която каза, че ще провери случая. Затварям телефона и чувам как  редя заклинания на латински:

„Faber quisque suae fortunae! Ubi fumus, ibi ignis! Pelle sub angina letitat mens saepe lupine”*

Гледам, пълнолуние като че беше…

 

*Всеки е ковач на своята съдба / където има пушек – там има и огън / Под кожата на всяко агне, дреме нрав на вълчица

Advertisements

Който пуши – хваща рак, който не пуши – хваща риба

Дъщеря ми, тези дни брои нещастните диагнози в семейството, които ни срутиха ежедневието за седмица и малко.

„Баба нещо е много неВРна. Защо само се кара? Така ще й умрат неврите клети. Виж сега – някакъв рак я е ощипал“

„Другият деди, и той – нещо не е слушал. Ракът му се е скрил в корема и му е объркал червата. Ох, сега ми остава да съм много послушна“

Тъкмо го умозаключи и докато ми показваше как играе ръченица, след тренировките на леда онази вечер – стъпи на криво, та сега сме в гипс до коляното.

Докато Скулпторът – доктор оформяше дизайнерски гипсовия ботуш, Ети възкликна: „ама сега как да си обуя кънките?“ Тогава докторът се почеши зад ухото и предложи опцията да й направи два ботуша и да инсталира отдолу ножовете за леда и така да тренира 🙂

На другата сутрин, Елисавета изтормозена от тежестта на крачето подмрънква: „Ох, мамо, не искам този гипс вече. Не мога да ходя, където си поискам“. За да я окуража измислям  приказка за Куцото пиле, което не познавало думите „не мога“ и „не искам“. И понеже не ги познавало, то не знаело да ги използва. Затова можело и искало всичко и никога не се отказвало при трудностите. Разводнявам приказката с интересни детайли, само и само тя да вдене намеците ми. Обаче малката ме изслушва търпеливо, прекъсва патоса ми и заявява:

„Виж, какво, когато Куцото пиле беше предишния път в Пирогов, с тати, когато си беше разрязало нослето при падането, една доТкорка го попита дали може и дали то иска да му бият инжекция, за да не го боли повече. Тогава Куцото пиле каза че Не може и Не иска и го оставиха намира. Така че, ако обичаш промени приказката и разбери, че да познаваш тези думи не е бебешко, а Принцип!!!“

 Понеже долната ми челюст беше увиснала, намерих време да се окопитя, затворих си устата, хванах Куцото пиле под мишници и го сложих да седне пред телевизора. Пуснах му новините!

Един рак, два рака и Куцото пиле – така решихме да кръстим изминалата седмица 🙂

И понеже статусите в социалните мрежи потъват и трудно се изравят, реших, че сега е момента  да  изровя и компилирам в хронологичен ред менталните израствания на Елисавета под заглавието:

                                                   „Елисаветини“

 

3 годишна:

–         мамо, мамооо, пуснах паТофите от балконаааа.

–         И какво ще правим сега, трябва да тичат батковците да ги намерят.

–         Амиии, може да изчакаме някой пиНц.

Из Писмо за Коледа: „Миличък дядо Койеда, искам само едно море, една русалка и много сутиени“

* впечатлена от историята на Ариел, малката русалка, която има много горнища на бански, направени от шелчета.

На избори сме 2011 г. Ети се запътила с личната ми карта към урните и не я пуска.

–         За кого ще гласуваш, малката?

–         За Мама!

На фасадата на една сграда в центъра, Елисавета вижда ето това:

 Изображение

Спира се, застава на буквата Ф и пита: „Кой нарисува татко ми тук?“

Излезли по семейно му и най-после приседнала на един стол, отказах на дъщеря ми да тичам с нея през градинките. Тя помрънка, помрънка, и в един момент ми каза, че много й се ака. Аз приех, че ме провокира, само и само да стана. Казах й, че се прави и няма да стана. Тогава тя се фръцна, каза „офффф“ и се отправи към опашката от хора, наредили се да си купят бира, застана им отдолу и извика „Може ли някой да ме изака, защото мама не иска!“ . И ме посочи с пръст.

4 годишна:

– Мамо, какво учиш толкова?

– Тихо. Не ми пипай нещата. Уча за видовете вещи.

–  какво е вещи?

– Ами, видовете предмети, като тези у дома.

– Ми, че то е лесно, бе мамо. Има предмети, които могат да се пипат и такива, които не могат да се пипат, но можеш да ги погледаш малко!!! Толкова ли не можеш да го разбереш?!

В къщи има коте. Понтифекс Максимус тире Йода, на кратко Макси / това му е цялото име по паспорт 🙂 /.

В спасяване на флумастера си от грубата игра на котката Елисавета го хваща зад врата и му заявява: „Момченцеее, това не е за игра. Ако щеше да е за игра, щеше да пише на него „За Котки“. Разбра ли ме какво ти казвам сега? „

* само да поясня, че имаме проблем с условните изречения. Още се поправяме.

*и Понтифекса вече не е сред нас…

Навън е пролет, вали дъжд и гърми:

– Мамо, това пролетен дъжд ли е?

– Да – казвам – и е много добричък за цветенцата!

– Те ще му се радват, но за да не се плашат от гърмите, ще им кажем, че това е само заря!

В ресторант. Запознанство. Ети:

 – Ти на колко си?

Момиченцето изважда да покаже с пръсти и почва да ги брои : „едно, две, три, четири“.

– оффф, и аз съм на 4, ама вече не ги броя!

Още малко от нашите историйки, вече на 4 и половина. Возим се с Елисавета в автобус, имаме си игра: единият казва някаква дума, другият трябва да я свърже в асоциация. Аз казвам „уста“, тя „гърло“, аз „сърце“, тя : „щом казваш сърце, аз ще кажа любов“, при което аз се попритесних леко и се забавих с асоциацията. Тя “ айде де!“, аз “ амииии, не знам какво да кажа“. Тя „като не знаеш какво да кажеш, можеш да използваш думичките на Пипи: “ любов? това не е ли много скучно?“, така ще кажеш „скучно“, а аз ще ти кажа, че не е!!! Любовта не е скучна!“

Ети към дядо си: „Абе, деди, ти на колко годинки си?“

Татко: „ми много съм голям, деди, на 60 сет и мноооого“.

Ети: „разбирам те, деди! Ама не мога да разбера защо тази жена – баба, ти се кара като си тооооолкова на мноооого“ ?! Не се ли научи да ги пиеш тия хапчета вече?“

– 

Ети на 5 г.:

 След разходката ни в IKEA, Ети уморена ми казва: „Майчицеее, в колко къщи бяхме на гостииии“

Eти от три дни си спи сама в стая /голям напредък за родителите  / и сутринта вика: „Мамо, аз достатъчно смела ли бях като спах сама?“ и аз да я поощря викам: „О, да, страхотна си, много си смела“, и тя почва да си върти един кичур коса, която отглеждаме като на Рапунцел и вика: „ми аз ще съм смела още малко и ще се прибирам“

Елисавета: Имам си гаджееее, като батковците мииии! Б. Андонов.

Аз: О, така ли? И как станахте гаджета?

Елисавета: Спечелих си го на BayBlade!

Елисавета: Мамо, аз знам какво е Е. С. Г. Означава моите имена.

Аз: Я тогава кажи моите и на баща ти!

Елисавета: М и Т – мама и тати.

Елисавета, в трамвая, води състоятелен диалог с по-голяма девойка относно зъбния им статус. Момиченцето – първокласничка се хвали, че вече й пораснали нови кучешки зъбки, а Ети ме поглежда и я поправя, че зъбите не са кучешки, а вампирски.

„Мамо, нали така е шпиц, а така е контра“ – показва ми с крачета Елисавета.

Да –казвам – точно така.

„Значи ние сме направени да ходим на контра. А защо дядо ми казва, че все съм контра? Аз не мога да ходя на шпиц. Не съм балерина. Аз съм фигурна пързалянка“

Пътуваме с колата до най-близкия банкомат, че ни се налага да плащаме нещо с мъжа ми. Елисавета възкликва: „Ооо, отиваме да ми купите нещо от магазинаааа“. Обясняваме й почти в един глас, че не сме тръгнали да ходим до магазина, за да й купуваме нещо. Тя: „Ами от къде ще ми го купите тогава?“

 Расте този малък козирог. Има си принципи! И то все важни!