Който пуши – хваща рак, който не пуши – хваща риба

Дъщеря ми, тези дни брои нещастните диагнози в семейството, които ни срутиха ежедневието за седмица и малко.

„Баба нещо е много неВРна. Защо само се кара? Така ще й умрат неврите клети. Виж сега – някакъв рак я е ощипал“

„Другият деди, и той – нещо не е слушал. Ракът му се е скрил в корема и му е объркал червата. Ох, сега ми остава да съм много послушна“

Тъкмо го умозаключи и докато ми показваше как играе ръченица, след тренировките на леда онази вечер – стъпи на криво, та сега сме в гипс до коляното.

Докато Скулпторът – доктор оформяше дизайнерски гипсовия ботуш, Ети възкликна: „ама сега как да си обуя кънките?“ Тогава докторът се почеши зад ухото и предложи опцията да й направи два ботуша и да инсталира отдолу ножовете за леда и така да тренира 🙂

На другата сутрин, Елисавета изтормозена от тежестта на крачето подмрънква: „Ох, мамо, не искам този гипс вече. Не мога да ходя, където си поискам“. За да я окуража измислям  приказка за Куцото пиле, което не познавало думите „не мога“ и „не искам“. И понеже не ги познавало, то не знаело да ги използва. Затова можело и искало всичко и никога не се отказвало при трудностите. Разводнявам приказката с интересни детайли, само и само тя да вдене намеците ми. Обаче малката ме изслушва търпеливо, прекъсва патоса ми и заявява:

„Виж, какво, когато Куцото пиле беше предишния път в Пирогов, с тати, когато си беше разрязало нослето при падането, една доТкорка го попита дали може и дали то иска да му бият инжекция, за да не го боли повече. Тогава Куцото пиле каза че Не може и Не иска и го оставиха намира. Така че, ако обичаш промени приказката и разбери, че да познаваш тези думи не е бебешко, а Принцип!!!“

 Понеже долната ми челюст беше увиснала, намерих време да се окопитя, затворих си устата, хванах Куцото пиле под мишници и го сложих да седне пред телевизора. Пуснах му новините!

Един рак, два рака и Куцото пиле – така решихме да кръстим изминалата седмица 🙂

И понеже статусите в социалните мрежи потъват и трудно се изравят, реших, че сега е момента  да  изровя и компилирам в хронологичен ред менталните израствания на Елисавета под заглавието:

                                                   „Елисаветини“

 

3 годишна:

–         мамо, мамооо, пуснах паТофите от балконаааа.

–         И какво ще правим сега, трябва да тичат батковците да ги намерят.

–         Амиии, може да изчакаме някой пиНц.

–

Из Писмо за Коледа: „Миличък дядо Койеда, искам само едно море, една русалка и много сутиени“

* впечатлена от историята на Ариел, малката русалка, която има много горнища на бански, направени от шелчета.

–

На избори сме 2011 г. Ети се запътила с личната ми карта към урните и не я пуска.

–         За кого ще гласуваш, малката?

–         За Мама!

–

На фасадата на една сграда в центъра, Елисавета вижда ето това:

 

Спира се, застава на буквата Ф и пита: „Кой нарисува татко ми тук?“

–

Излезли по семейно му и най-после приседнала на един стол, отказах на дъщеря ми да тичам с нея през градинките. Тя помрънка, помрънка, и в един момент ми каза, че много й се ака. Аз приех, че ме провокира, само и само да стана. Казах й, че се прави и няма да стана. Тогава тя се фръцна, каза „офффф“ и се отправи към опашката от хора, наредили се да си купят бира, застана им отдолу и извика „Може ли някой да ме изака, защото мама не иска!“ . И ме посочи с пръст.

–

4 годишна:

– Мамо, какво учиш толкова?

– Тихо. Не ми пипай нещата. Уча за видовете вещи.

–  какво е вещи?

– Ами, видовете предмети, като тези у дома.

– Ми, че то е лесно, бе мамо. Има предмети, които могат да се пипат и такива, които не могат да се пипат, но можеш да ги погледаш малко!!! Толкова ли не можеш да го разбереш?!

–

В къщи има коте. Понтифекс Максимус тире Йода, на кратко Макси / това му е цялото име по паспорт 🙂 /.

В спасяване на флумастера си от грубата игра на котката Елисавета го хваща зад врата и му заявява: „Момченцеее, това не е за игра. Ако щеше да е за игра, щеше да пише на него „За Котки“. Разбра ли ме какво ти казвам сега? „

* само да поясня, че имаме проблем с условните изречения. Още се поправяме.

*и Понтифекса вече не е сред нас…

–

Навън е пролет, вали дъжд и гърми:

– Мамо, това пролетен дъжд ли е?

– Да – казвам – и е много добричък за цветенцата!

– Те ще му се радват, но за да не се плашат от гърмите, ще им кажем, че това е само заря!

–

В ресторант. Запознанство. Ети:

 – Ти на колко си?

Момиченцето изважда да покаже с пръсти и почва да ги брои : „едно, две, три, четири“.

– оффф, и аз съм на 4, ама вече не ги броя!

–

Още малко от нашите историйки, вече на 4 и половина. Возим се с Елисавета в автобус, имаме си игра: единият казва някаква дума, другият трябва да я свърже в асоциация. Аз казвам „уста“, тя „гърло“, аз „сърце“, тя : „щом казваш сърце, аз ще кажа любов“, при което аз се попритесних леко и се забавих с асоциацията. Тя “ айде де!“, аз “ амииии, не знам какво да кажа“. Тя „като не знаеш какво да кажеш, можеш да използваш думичките на Пипи: “ любов? това не е ли много скучно?“, така ще кажеш „скучно“, а аз ще ти кажа, че не е!!! Любовта не е скучна!“

–

Ети към дядо си: „Абе, деди, ти на колко годинки си?“

Татко: „ми много съм голям, деди, на 60 сет и мноооого“.

Ети: „разбирам те, деди! Ама не мога да разбера защо тази жена – баба, ти се кара като си тооооолкова на мноооого“ ?! Не се ли научи да ги пиеш тия хапчета вече?“

– 

Ети на 5 г.:

 След разходката ни в IKEA, Ети уморена ми казва: „Майчицеее, в колко къщи бяхме на гостииии“

–

Eти от три дни си спи сама в стая /голям напредък за родителите  / и сутринта вика: „Мамо, аз достатъчно смела ли бях като спах сама?“ и аз да я поощря викам: „О, да, страхотна си, много си смела“, и тя почва да си върти един кичур коса, която отглеждаме като на Рапунцел и вика: „ми аз ще съм смела още малко и ще се прибирам“

–

Елисавета: Имам си гаджееее, като батковците мииии! Б. Андонов.

Аз: О, така ли? И как станахте гаджета?

Елисавета: Спечелих си го на BayBlade!

–

Елисавета: Мамо, аз знам какво е Е. С. Г. Означава моите имена.

Аз: Я тогава кажи моите и на баща ти!

Елисавета: М и Т – мама и тати.

–

Елисавета, в трамвая, води състоятелен диалог с по-голяма девойка относно зъбния им статус. Момиченцето – първокласничка се хвали, че вече й пораснали нови кучешки зъбки, а Ети ме поглежда и я поправя, че зъбите не са кучешки, а вампирски.

–

„Мамо, нали така е шпиц, а така е контра“ – показва ми с крачета Елисавета.

Да –казвам – точно така.

„Значи ние сме направени да ходим на контра. А защо дядо ми казва, че все съм контра? Аз не мога да ходя на шпиц. Не съм балерина. Аз съм фигурна пързалянка“

–

Пътуваме с колата до най-близкия банкомат, че ни се налага да плащаме нещо с мъжа ми. Елисавета възкликва: „Ооо, отиваме да ми купите нещо от магазинаааа“. Обясняваме й почти в един глас, че не сме тръгнали да ходим до магазина, за да й купуваме нещо. Тя: „Ами от къде ще ми го купите тогава?“

–

 Расте този малък козирог. Има си принципи! И то все важни!