И Капитолия ке падне!

Може да се бяха случили поредица от тежки дни, лошо настроение, симфония минорни ноти, но аз си купих рокля, отидох на маникюр и придадох на огнената си грива още огън и още вятър.

С фризьора решихме да направим някоя и друга непокорна къдрица и си излязох от салона му като червенокосо херувимче.

Ходя, бързам, тръскам къдрици, въртя глава на ляво и дясно, сякаш някой ме вика…абе момиче за реклама.

Намърдвам се в едно такси, че слънцето загатва залеза си, изстрелвам си дестинацията и чакам да тръгнем, обаче шофьорът ми казва „ей са, чакай малко, че ме нападат“ и се вглъбява в заниманието си.

Ако бях обикновена домакиня, послушна жена и прекрасна майка, щях да реагирам така :О

Обаче на мен тези думи не са ми непонятни. Поглеждам: в скута му лап топ, на дисплея свети анимирано селище, отстрани два кръстосани меча в червен цвят, до тях – изтичат секунди до финалната битка и през това време шофьорът мести армия и ресурси от единия си виртуален град в другия.

Правя бърз оглед на ситуацията и му предлагам: „гледай да оставиш солиден дифенс! К’ъв го играеш? А, римлянин. На вас нападателите ви бяха силата, но в защита ви няма никакви. Няма ли кой от галите да ти прати фаланги, друиди и хедуани? И вземи, че скрий вожда, какво си го изтъпанил там?“

Моят Император ме погледна, блеснаха му очите и запали колесницата. Като се въодушеви! Как пета година играел. Как бил един от основните създатели на клана Респект /играчите се обединяват в кланове, за да си помагат/, как това му бил нам си кой сървър и да съм видела аз как последния път бутнали „чудото“ и спечелили международния спийд.

Ти, вика, играеш ли, та го знаеш Травиана. Разправям му, че съм играла преди 5 години, докато бях по майчинство с третото дете и „благодарение“ на тоя Травиан, това дете израсна беломуняво и анемично, защото майка му не смееше да излезе навън и да стои с другите майки на слънце и да люпи семки, защото вечно някой я нападаше и тя трябваше да си защитава населението. А нощите не спеше, не защото детето й ревеше, то на това дете гласът му не се чу, а защото трябваше да храни армията, да гради инфраструктура, да развива селища, както и да развива дипломация с другите халтави, във виртуалния свят.

В тази игра воюваха гали, римляни и тевтонци.

Тази майка го играеше девойка – французойка, т.е. галка и имаше най-силната защита по правило.

Не скрих неприязанта към клана Респект, защото именно от неговия клан най-много страдах. Понеже в началото бях слаб играч, не разбирах много от стратегиите на играта и ме касираха нон-стоп. Правеха набези и ми отмъкваха ресурс, умираше ми населението и ме изравняваха със земята. Сетих се да го попитам кой го играе в Респект, защото повечето „гадове“ там, които си бяха реални хора ги ненавиждах неистово.

И той ми вика: Ма3х – типично виртуално име, което обаче ми образува нервен тик на лицето. Една мускулна фасция се закачи и ми повдигна края на горната устна, в нервен тик.

Точно тоя беше един от онези, които ме касираха постоянно и заради който дни и нощи не съм спала. И между другото отглеждах бебе. Кърмех пред компютъра, пеех й военни песнички, говорех й как мама е най-добрата войничка и ей сега ще видят другите, нейните градове колко силни ще станат.

Как, бе Боже, можа да ми пратиш точно тоя да ме вози. В латинските имена на всичките му градове, дето си ги беше построил в играта имаше правописни грешки. Беше римлянин, колкото аз Помпея – жената на Цезар.

Гледам, пред къщи съм вече и му ги редя едни наум. Направо ми се изправиха къдриците от яд. Вика ми „7 и осемдесет“. Подавам му банкнота от 10 лева. Той продължава да си бръщолеви за нападението, колко оазиси опаткал героят му и как новата версия на Травиан била много по-готина и интересна и що не съм се била включила пак да играя, на него му трябвало някой, от който да се захранва, пък после щял да ми пусне ботове, да не ставам по нощите, ами компютърът сам да си играе, вместо мен, пък щял да лобира за мен в клана и да ме пуснели да им стана организаторка и както си мели хич не му личи да се бърка за ресто. По едно време вмъкна едно „ми нямам да върна, че преди малко се отчетох“ и аз, чак тоя път : О

Слязох си чинно от таксито, току що касирана за пореден път.

Жената в мен, обаче, не дремеше, ами направо си беше начертала стратегията. Обаждам се на телефона на оператора на тази марка таксита, продиктувах номера, който се отдалечаваше все повече от мен в тъмното, обясних чинно как ме е возил пиян шофьор, как ме стресирал постоянно като обяснявал, че някой го напада, бавно е карал и спирал, за да играе на компютъра си, а у дома са ме чакали три деца…Как не е имал да ми върне пари, как не ми е издал и касова бележка и как ей сега ще пусна жалба срещу компанията им в Комисията за защита на потребителите и НАП…

Самодоволно се подсмихнах на операторката, която каза, че ще провери случая. Затварям телефона и чувам как редя заклинания на латински:

„Faber quisque suae fortunae! Ubi fumus, ibi ignis! Pelle sub angina letitat mens saepe lupine”*

Гледам, пълнолуние като че беше…

*Всеки е ковач на своята съдба / където има пушек – там има и огън / Под кожата на всяко агне, дреме нрав на вълчица