Интервю с шестгодишна

Добро утро. Ще ми дадеш ли интервю?

– Как да ти го дам? Наужким ли?

Абсолютно наистина! Ще ти задавам въпроси, а ти ще ми отговаряш. Какво означава името ти?

– казвам се като татко ми. Ама ме е кръстила Жени. Питай нея. IMG_0447

Jeny

 

 

 

 

 

 

 

Как се чувстваш на шест години?

– добре ми е. Много добре! Най-после! 

???????????????????????????????

 

 

 

 

 

 

 

Какво означава да ядеш шоколад вечер?

– това е неспазване на закона. Законите се спазват, иначе ти се скарват. Ти ги разбираш повече тези неща.

photo (2)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Какво можеш да правиш, когато си на шест?

– мога да намирам приятели. Аз зная как. Нося им книги, които обичат да четат. Помниш ли как взех книгата с чудовищата и я занесох на градината. Тогава Боби Андонов ми обърна внимание.

Къде искаш да отидеш?

– В Япония. И в Китай. Ама те нали са близо, като ида в едната, значи ще отида и в другата. Сега ще ме попиташ каква искаш да станеш, ама ти го знаеш това: Китайска императорка.

Ха, ти ми взе въпроса.

– Казах ти! 

Защо искаш да станеш китайска императорка?

– Досадна си, но ще ти кажа – за да лежа върху цветя, да пея, да имам собствен дракон,                                   да побеждавам също. OLYMPUS DIGITAL CAMERA

 

 

 

 

 

 

Кой искаш да победиш?

IMG_1488

   

 

 

 

 

 

 

– Германия и батковците. Още малко им остава да са по-силни.

Батковците – разбирам. А защо Германия?

  – Ти пък сега! Трябва да ги знаеш тези работи, не да питаш.

Защо обичаш тренировките по фигурно пързаляне?

– защото ми харесва да дишам студеното и когато Марияна ме кара да правя нещо, да ми е трудно, но да го направя. И защото вие ме гледате, а аз ви махам.

???????????????????????????????

                     ???????????????????????????????

 

 

 

 

 

 

 

 

На кого искаш да приличаш?  

 

– на теб. Много си хубава и мила. Само не ти обичам онази синя вена, когато се ядосваш. И искам да си намеря някой, като татко, който да готви и да ме обича. И когато се кара, аз да отида с детето ми в другата стая и да се смеем, ама тайничко и да изчакаме да му мине. И после той да дойде и да ни целуне. Както тази сутрин 🙂

OLYMPUS DIGITAL CAMERA 

IMG_0430

 

 

 

 

 

 

 

А на кого не искаш да приличаш?

– на бебетата. Много са смешни и малки. Никога повече малка!!!

IMG_0842

Eti

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коя е думичката, която най-много обичаш?

– „Моля!“ Чакам да й се сбъднат вълшебствата, нали ми каза, че е вълшебна?!

Какво си пожела снощи, когато изпратихме светещите фенери в небето?

???????????????????????????????

 – да съм здрава и да съм си с вас. Пожелах си Рафи и леля Петя да си дойдат скоро.

А какво ще си пожелаеш за новата година?

– да мога да чета, за да не те карам повече да ми прочетеш книжката, а ти все да учиш и да си заета. Още малко ми остава. Баба се справя добре с мен. Май ще успее, докато й порасне отново косата…

Знаеш ли, че ще дойде годината на коня?

– Ще дойде на кон?! Глупости, годината идва със заря и тогава си пожелаваш нещо. Тогава можеш да си пожелаеш кон! Разбра ли?! Приключвам с интервюто ти, защото  имам работа – да поиграя малко! 

Advertisements

Ода за духа на материята

Да ти загори тенджерата със сармите, докато се изсипва чубрица върху главата ти, понеже си заел онази Г- образна поза, при която даваш отпор на тегленето на крачола от дъщеря ти, която настойчиво иска да помага в приготовленията около празника… е на нов телевизор.

Ама не, щото си го включил в писмото до дядото, понеже ти мечтаеш за духовни подаръци, за любов, топлина, святост и извисяване, а защото някой го е искал от все сърце. А на този някой майката до ден днешен казва: „Светланко, мамо, като че пред телевизора съм те раждала“.
Светланкото е нашият тати, с трудния характер, с малкото говорене, със сериозната професия, с многото мислене и с неговото „тихо, че гледам“.

Аз, като негов антипод, се гордея, че не гледам телевизия или ако се случва, то са новини и някой филм, който дълго анализирам по нощите – ако онзи Бен  си беше  обул електриковите кецове, дали Дейв би го забелязал по- отдалече и щяха ли акордите на Цимерман така тържествено да фиксират края на филма?!

Наскоро по стените в интернет социума се разпространяваше една трогателна реклама на американски авиолинии, решили да подарят коледно чудо на пасажерите си, които им се паднало да чакат по летищата навръх Коледа. В точката на излитане А, ги приканваха да споделят какво чакат за празника, като записваха тайничко пожеланията на всички от борда. Фотоапарат, таблет и такива разни аксесоарни радости различиха ушите ми от английския приказен дублаж на филмчето. Едно семейство обаче казаха, че искат голям телевизор и аз: „Тия пък!!!“

Докато се извършваше полета, работливите джуджета от авиошейната успяха да прикачат зад всяко желание, материалното му значение и докато нашите нищо неподозиращи пасажери очакваха багажите си в крайната дестинация – Б, от конвейерната лента, вместо куфари, заваляха опаковани и надписани подаръчни форми. Най-накрая изпадна и една огромна 42 инчова кутия, точно за онова семейство, което имаха най-нескромното желание от всички. Щото имаше и един готин пич, дето искаше бельо и чорапи и разбира се, си ги получи, че им се възрадва като, че никога не е имал такива – викам си „ето го моят човек! Истински, аматериален, радва се на малкото, сигурно душата му е голяма!“ – нали знаете – във всяка сцена търсим нашия прототип, че да се самоутвърдим, колко сме добри…

Това, което остана в мен като усещане, обаче, не беше онзи гърмящ лозунг „Човек е голям, колкото са големи мечтите му“ или „Не се страхувай от огромните си желания…“ и прочие, бях поразена от онова опулване, от онзи стоп – кадър на дишането, от изненадата, когато преди това си си помислил „да де, ама не може да стане“, от безумието на виковете, които сподавени, напират в гърдите ти и най-после намират писта за изява с едно звучно „Ааааааааааа“.

Семейството с огромното желание 🙂 Въпреки моето „Тия пък“!

 Все противопоставям краища, все измервам диаметри и си избирам по-положителната стериотипна страна, вечно аз съм правата, а другият крив, все осъждам и после се правя на благородната – да разбирам и прощавам уж, ама гледам с високомерие щото съм простила…

 А понякога, не разбирам, че магията е в капката олио, която плува на повърхността на водата и нищо, че не се разтваря в нея, тя я прави:

 друга, но интересна,

нехомогенна, но различна,

нечиста, но кехлибарена …

Магията е в онзи шарж на кардиограмата ти, когато вместо систули и екстрасистули на взаимната ви любов, сърдечната ти линия се изкривява в усмивка…

И като ти се случи същото онова, което е предизвикало твоето „тия пък“, лекинко се измъкваш на заден ход от сцената, на която ти си суперстар-а с духовните ценности, отиваш кротичко да седнеш сред публиката, която е твоето семейство с осветени лица в тъмното и да се радваш на чуждите таланти. Защото и гледането на телевизия е талант, а Коледа е радост!

 

Тесте факти и късмет в шепите

Когато търсите подарък за Водолей, купете му Ангелчета и нека да са две. 

Фактите:

4 ти декември,2013 г. – Св. Варвара – сестра на св. Сава, дъщери на св. Никола.

Св. Варвара винаги ми е звучало морско, заради близостта на едноименното селце до любимата ми църква в кв. Василико, Царево; заради близостта на рибния празник и по руски, заради това как Тя разказва историите си, току що прочетени в поредната научна или историческа статия. А Тя е любим за мен и семейството ми човек, с руска жилка по майчина линия. Обожавам, когато избухваме и двете в смях, по-често заради поредните „герганизми”, както Тя ги кръсти, които съм казала в разговорите ни.

Тя си има прекрасно име, но тук ще е няколко местоимения с Главни букви.

 Още факти:

Същият този ден – проверка, документи, работодатели в стаята. Нещата вървят на към актове. Поне 4 се виждаха отдалече.

Звън на телефона. Павката: – „В центъра по кръводаряване сме, двамата с Илийката, за кого да дарим кръв?“ – преподавала съм им химия преди десетина години. Развълнувах се. Разбрах, че са прочели съобщението ми във фейсбук, с което преди ден молих приятели да откликнат с кръводаряване, защото таткото на мъжа ми имаше нужда от поредното вливане, поради влошеното му състояние, но благодарих с цялото си сърце на момчетата и казах, че всичко вече е отминало и че е важало за предишния ден. Добри хора вече бяха сторили това и дори мъжът ми се обади от болницата да ме зарадва, че дядото ни е една идея по-добре.

Боже, тези момчета…

Същисах се от това: нищо, че са прочели поста със закъснение и без да следят, надолу, историята са се качили на първия трамвай и вече ми се обаждат от центъра по кръводаряване – готови да направят този сакрален жест!

За мен, която дори не им бях класна, а и училищните ни срещи бяха толкова отдавна…

Едвам си събирам мислите да довършвам проверката. Толкова ми беше станало мило, че мислено редуцирах актовете до два и оставих да пиша предписанията в протокол и да назидавам устно нарушителите. 

След двайсетина минути ми звъни пак телефона – Николай – мъжът на това Местоимение.

Извинявам се в стаята, че прекъсвам постоянно проверката, но този ден отдавна беше заявил важността си за мен вече:

–   Гери, здрасти! Аз…, то…, Тя…

–   Казвай, бе човек –  прекъсвам го – какво става, нали Тя щеше вчера да ми звъни, като се върне от прегледа, какво са й казали, защо не ми се обади? Ще го оперират ли този тумор или ще го смаляват с лъчетерапия? Кога и къде? – бълвам нетърпеливо, защото трябваше да сме се чули вече, но не исках да Й досаждам, все пак това са твърде лични територии и аз колкото и да не ми се отдава да ги спазвам, си бях мълчала няколко часа.Той:

– Ми Тя ще постъпва в болницата за операция, но са й казали, че двама души трябва да дарят кръв. Тя не иска да ти звъни, защото не иска да те притеснява, ама аз ти звъня тайно, да ми обясниш какво да правя и всичко ще направя…

– Стой! – викам му – след малко ще ти звънна и превключвам на линия за избиране на последния разговор с Павката.

Извинявам се повторно, че вместо да върви контролната дейност, говоря по телефоните, но заявих, че са жизненоважни въпроси. Те кимат. Какво да правят хората…

– Павка, къде сте?

– В трамвая сме вече, Гери, нали ни каза да си тръгваме. Защо, какво става?

– Моля те, Павка, странно звучи, но Тя е много важна за мен, може ли да се върнете с Илия и да дарите кръв, този път на името на….(Нея), за УМБАЛ …, еди кое си отделение?! – почти на един дъх му дообяснявам за случая.

                                             

 „ВРЪЩАМЕ СЕ!“

 

– само чух в слушалката и вече върху трудовото досие, което преглеждах на бюрото си, капнаха първите сълзи. От вълнение успях да бутна вазата с цветята, които бях получила за личния си празник, предишния ден и водата тръгна да пълзи към документацията. Управителите на фирмата се чудеха досието ли да спасяват или да не мърдат по-добре, че и без друго бяха респектирани и вцепенени от изхода на проверката, пък и от цялата ситуация – като че бяха не на проверка, а при диспечер на кръвни плазми.

Помислих си, какво толкова се шашкат и без друго няма да пиша всички актове, само един ми се мотаеше в главата вече, заради възпитателната цел…

След още малко време получавам потвърждение за дарената безценна кръв…и двете момчета са дали своята.

Това бяха емоции, без размери, просто не можех да ги стигна. Нито емоциите, нито височината на този жест!

Мислех си, как веднъж търсех за Нея нестандартен подарък. Четох в интернет, че подходящото за Водолей е ангелче…пък после й купих финтифлюшки, защото все пак е суетна и стилна жена. После си викам, егати късмета, тези момчета да бъдат точно днес на това място, когато Тя имаше нужда от подкрепа. Нищо не бяха сбъркали! Нито деня, нито мястото! Това бяха Нейните Ангели! А аз държах късмета Й в шепи и насочвах хора, случки…

 Фактите?!

Приключих проверката само с протокол, подадох документите на управителите и им казах:

„Днес е Св. Варвара и не е ден за актове, а за добро! Направете вашето добро, като си оправите нарушенията! Важно е да не прекъснете нишката, защото вече оставих знак върху документите ви…”

На Герберите капят цветовете

И тъй:
Обиколих си зверовете.
Постлах им обещания за Разум.
Замесих песни с Боговете,
Очаквах коронясване за Цялост.
А те ме кръстиха Незряла!
Тропосаха ми още сто живота…
Търкулнаха ме в новото ми бреме…
И ето ме на тридесет и седем.

Таман са ми човешките неволи, дори и чуждите уверено зашивам,
във себе си да мога да се вграждам, разбрах,
Не ми е нужна вече сила…
И всичко се смалява с единица
Във нашите триъгълни квадрати…

Дали ще смогнем само да се чуем, когато върху съвместното ни петолиние, останем две изтъркани от гняв самотни ноти…

Научно и житейско, а?!
Предполагам, и нормално,
даже някой споменава Рая.
Инатът ми, обаче, да съм с тебе,
расте като живачен стълб във ада…

20131203-003718.jpg