Ода за духа на материята

Да ти загори тенджерата със сармите, докато се изсипва чубрица върху главата ти, понеже си заел онази Г- образна поза, при която даваш отпор на тегленето на крачола от дъщеря ти, която настойчиво иска да помага в приготовленията около празника… е на нов телевизор.

Ама не, щото си го включил в писмото до дядото, понеже ти мечтаеш за духовни подаръци, за любов, топлина, святост и извисяване, а защото някой го е искал от все сърце. А на този някой майката до ден днешен казва: „Светланко, мамо, като че пред телевизора съм те раждала“.
Светланкото е нашият тати, с трудния характер, с малкото говорене, със сериозната професия, с многото мислене и с неговото „тихо, че гледам“.

Аз, като негов антипод, се гордея, че не гледам телевизия или ако се случва, то са новини и някой филм, който дълго анализирам по нощите – ако онзи Бен  си беше  обул електриковите кецове, дали Дейв би го забелязал по- отдалече и щяха ли акордите на Цимерман така тържествено да фиксират края на филма?!

Наскоро по стените в интернет социума се разпространяваше една трогателна реклама на американски авиолинии, решили да подарят коледно чудо на пасажерите си, които им се паднало да чакат по летищата навръх Коледа. В точката на излитане А, ги приканваха да споделят какво чакат за празника, като записваха тайничко пожеланията на всички от борда. Фотоапарат, таблет и такива разни аксесоарни радости различиха ушите ми от английския приказен дублаж на филмчето. Едно семейство обаче казаха, че искат голям телевизор и аз: „Тия пък!!!“

Докато се извършваше полета, работливите джуджета от авиошейната успяха да прикачат зад всяко желание, материалното му значение и докато нашите нищо неподозиращи пасажери очакваха багажите си в крайната дестинация – Б, от конвейерната лента, вместо куфари, заваляха опаковани и надписани подаръчни форми. Най-накрая изпадна и една огромна 42 инчова кутия, точно за онова семейство, което имаха най-нескромното желание от всички. Щото имаше и един готин пич, дето искаше бельо и чорапи и разбира се, си ги получи, че им се възрадва като, че никога не е имал такива – викам си „ето го моят човек! Истински, аматериален, радва се на малкото, сигурно душата му е голяма!“ – нали знаете – във всяка сцена търсим нашия прототип, че да се самоутвърдим, колко сме добри…

Това, което остана в мен като усещане, обаче, не беше онзи гърмящ лозунг „Човек е голям, колкото са големи мечтите му“ или „Не се страхувай от огромните си желания…“ и прочие, бях поразена от онова опулване, от онзи стоп – кадър на дишането, от изненадата, когато преди това си си помислил „да де, ама не може да стане“, от безумието на виковете, които сподавени, напират в гърдите ти и най-после намират писта за изява с едно звучно „Ааааааааааа“.

Семейството с огромното желание 🙂 Въпреки моето „Тия пък“!

 Все противопоставям краища, все измервам диаметри и си избирам по-положителната стериотипна страна, вечно аз съм правата, а другият крив, все осъждам и после се правя на благородната – да разбирам и прощавам уж, ама гледам с високомерие щото съм простила…

 А понякога, не разбирам, че магията е в капката олио, която плува на повърхността на водата и нищо, че не се разтваря в нея, тя я прави:

 друга, но интересна,

нехомогенна, но различна,

нечиста, но кехлибарена …

Магията е в онзи шарж на кардиограмата ти, когато вместо систули и екстрасистули на взаимната ви любов, сърдечната ти линия се изкривява в усмивка…

И като ти се случи същото онова, което е предизвикало твоето „тия пък“, лекинко се измъкваш на заден ход от сцената, на която ти си суперстар-а с духовните ценности, отиваш кротичко да седнеш сред публиката, която е твоето семейство с осветени лица в тъмното и да се радваш на чуждите таланти. Защото и гледането на телевизия е талант, а Коледа е радост!