Позволявай си разкош, моля!

Любима фраза. Ето как: 

Петкова, Петрова и Аврамова сме три колежки и приятелки, които ни свързват много неща. Особено едно от представленията на Камен Донев.

 Всяка година по това време ме напушва смях за случката по-долу и се изпълвам с благодарност на Петрова, за това как приложно ми онагледи действието на закона за привличането.                                     

                                                The Law of attraction

 Чела била книгите на Вадим Зеланд – квантов физик, чийто философски трудове постоянно ни набутваше измежду проверките, по време на командировките и особено в обедните почивки. И ни облъчваше безмилостно за това как трябва да си „позволим разкоша“ да сме щастливи. Постоянно цитираше абзаци от „Транссърфинг  на реалността“, като при все това се хилеше ала напушена.

Моя милост и Аврамова отначало не й обръщахме внимание или пък кимахме с „аха“ и продължавахме с взирането в документите. И не защото не искахме да сме Щастливи, ама нещо не бързахме да си позволим този разкош, точно щото Петрова ни караше, искахме си нашият момент на убеденост в тази емпирика да дойде сам.

Петрова ни се струваше прекалено дълга, висока и идеална за гуру. Не си бяхме представяли гуруто като манекенка, амаха 🙂

Обаче си имахме една мечта и тя беше да отидем трите на представлението на Камен Донев. По него време, спектакълът се играеше под единственото заглавие „Възгледите на един учител към народното творчество“, още нямаше втора част. А дългокракото ни гуру реши, че щом го искаме, то трябва да визуализираме какво искаме и то ще стане. Ще го привлечем.

 Търсих начини доста време преди това да намеря билети и хич не си бях помисляла, че за три напечатани хартийки ще трябва да си навивам часовника за два месеца напред, за един вторник, за 9:00 ч., защото ми бяха казали, че именно на този ден, в толкова часа, ще отворят касите и ще почне продажбата на билети за Негово Величество мултивалентният Донев. Визуализирах тези месеци – подавам едни пари и купувам билети. Кво толкова има да му визуализирам 🙂

Обаче като срещнах три, четири „ми няма билети“ по телефона и почнах да визуализирам по-често и по-изразително.

Цял план си имахме трите. Да гледаме този ден да не ходим в командировка, ако може да сме наблизо до центъра през деня, да сме и трите там, да успеем да се измъкнем преди обяд и да купим билетите. Все неща, които при обикновени обстоятелства никога не се бяха случвали.

И ето, че точно този ден се оказа супер подходящ момент да проверим теориите на Вадим Зеланд и на Петрова.

„Шефе, ние отиваме на проверка да оставим призовка, ако има нещо ще се обадим“ – лекинко поизлъгахме. Лекинко, защото Аврамова наистина имаше да оставя в центъра някаква призовка. А поизлъгахме, защото иди обяснявай на шефа си колко е важно да си Щастлив и да привличаш щастието със законите на един квантов физик и Петрова, която станеше ли въпрос за Зеланд, почваше да присветква от вълнение.

Излизаме трите и нашата пасторка по пътя към Светите билети обяснява как нямаш право да не си убеден в това, което ще се случи. Убеден си, че ще вземеш билети и толкова. Ама няма „ами ако“, „ама как“, „дано“ и прочие. То ставало. Ок, бе Петрова, не викай така! Споглеждаме се с Аврамова и си намигаме. Убедени ли сме, бе?! Е, как!

На земята проблясва монетка от 2 стотинки, взимам си я в джоба и Петрова – Видя ли? Знак!

-Добре, добре! Отиваме и КУПУВАМЕ БИЛЕТИ! И няма „ама свършиха“!!!

Убедени до мозъка на костите си вече, на последната пресечка до касата на Сатирата, завиваме откъм гърба на НАТФИЗ и о, майко мила…убежденията ни се изтъркаляха през крачолите, та в ботушите.

Опашка! Не опашчица от десетина човека, а опашка, която представляваше една дебела плитка с навързани в гроздове глави чесън, които баба ме караше да плета в далечните детски години, да ги оставяме, за да съхнат под навеса. Отгоре на всичко опашката тръгваше от касата, продължаваше покрай цялото продължение на ул. Стефан Караджа, завиваше по Раковска, та почти до кръстовището на пл. Славейков. Чудна опашка от около 400 глави, шлифери, арт палта, шалове и възпитано обути крачка, които дори не почукваха нервно по плочките, а си очакваха духовната храна. Все пак бяха първите четиристотин.

Споглеждаме се, аз и Аврамова. Петрова крачи и ни приема, ни предава.

– Къде бе, дългата? Нали се сещаш, че няма да се наредим на опашката, защото това е цял ден висене, а ние сме на работа?

– Отиваме отпред. Да проверим дали чакат за нашия спектакъл, че може да си чакат за друг и да проучим нещата.

Няма шест – пет.

По Петрова, по Петрова, та най-отпред на опашката. Даже помолих един младеж да се мръдне малко от витрината на касата, че там залепили плакат и да видя поне за кои дати става въпрос.

Сигурно си мислите „е, кво? Най-много да са си купили билетите“

Как какво, бе мили хора?!

Естествено, че си купихме билетите! Но как! Ние убедени ли сме или кво!

Момчето, което ми откри част от плаката се наведе до мен и тихичко попита:

– Камен Донев ли искате да гледате?

Аз го възприех като прихванал от артистизма на постройката, която така прилепнало цялата опашка опасваше, че чак да се навежда, пък и говори тихо и викам „Да, да, за него идваме“. Той продължава да шепти почти:
– Дайте ми парите, за колкото билети ще ви трябват!
И в този момент проследявам погледа му, който притеснено поглежда към една гранде мадона от дясната ми страна, която и тя се навела да чуе. И разбирам защо е целия мини етюд.

Тая жена с голямо Ж, с две Ж- та, ако щете, като позина с червосаната си уста под аристократичната си капела, която пък усили звука, като от рупор и се раззея:

„Хораааа, вижте гииии! Тия, тритеееее, дойдоха на бял кон и ще ми купуват билетииии“

Нямах време да си търся убеждението, защото очаквах обществената вакханалия да отпочне СЕГА! Стискам очи и чувам гласа си, който откъде се взе, така и не разбрах да казва:

„Ми кой каквото имал, с това дошъл“ и подадох банкнотите в долното зрително поле на отзивчивия момък. За всеки случай се огледах. Никой не се беше вързал на виковете за помощ на дамата – пазителка на касата.

– Петрова, Аврамова, дайте да идем на отсрещния тротоар, да не пречим тук!

И ето ни там. Убежденията ни взеха да си подават пипалата от падението си в бутушите, ама само до половина, защото се усетихме как сме дали една добра сума пари на абсолютно непознат младеж, който къде е, опаааа, няма го. Сигурно е влязъл вече в касата, успокояваме се. Но и не смеехме много да се взираме в онази посока.        `

 Поглеждам Петрова за кураж. Тя се ухилила, както обичайно. А, Аврамова – реалистично притеснена. Чакахме си. Поне десетина минути. Почти прежалих парите за тренировките на децата ми. Аврамова вика „Е, здраве да е!“…

И младежът излезе, пресече улицата, отнесе още няколко моралистични лекции от онази реститутка и ни раздаде билетите. Питахме го как да му се отблагодарим, разбрахме че има фирма за озеленяване и му подадохме визитки от нас – поне можехме да помогнем с консултация по трудово право.

Гледахме го с ей такива очи.

 Изумени, впечатлени и ЩАСТЛИВИ!

И тогава, прибирайки се по работните ни места, видяхме с Аврамова, как  Убежденията ни в Закона за привличането, крачеха високомерно две крачки пред нас. А Петрова вика „Казах ли ви?!“ и си се хилеше:)

 Та:

Позволявайте си разкоша, моля!

Искате! Визуализирате! И привличате! Лесно е!

Advertisements