Каза, че е карма

Пресичаш трамвайната линия, с лека стъпка и отнесени мисли, дълга рокля, тип гръцка богиня, черен пърхащ воал…

Почти щяхме да се разминем – аз по скърцащата пътека към администрацията, ежедневно и всячески се опитвам да й смажа сухотата, ти – към любимата си нотариална кантора – нижеш сделки и удостоверяваш истини…

 

В последния момент устата ми се сви в позиция за свирка, исках да ти изсвиря нашия сигнал, за да се обърнеш, но сутрин, рано, не съм свиркала по хората от онези, наши, любими години…

 

Случваш ми се като годишен ритуал. Година, две – никаква те няма. Още една година – среща. После пак изчезваш, после пак – среща…

 

Как ме стегна в прегръдка сутринта и не ме пускаше цели, няколко, огромни минути…

 

Помниш ли?

 „Кажи ми, Кармен, любиш ли ме ти”

 И ако си горе, в блока, се показваше на терасата и ми изсвирваше втората фраза. Ако не си – баба ти, баба Фани я довършваше и ми обясняваше, че още не си пристигнала от Пазарджик.

А помниш ли, че докато си измисляхме сигнала, който да си е нашата парола, само нашата, първоначално се бяхме спрели на парче на Юрая Хийп, но после решихме, че ще е по-културно да свирукаме оперни акорди, нали бяхме внучките на Фанка и Клементина, и ти измисли това…

 

Помниш ли колко пъти те нямаше и аз засядах, отсреща в къщата ни, продължавах да правя кюфтета от кал, сладолед от кал, забърквах десерти от иглики и теменужки и те очаквах да пристигнеш, заедно с Мария – първата ти братовчедка.

 

Помниш ли, като ти продадох един „лак” за 5 ст. Ти вярваше, че ще си намажеш ноктите и ще изглеждаш красива, аз вярвах, че съм забъркала уникалната смес от настъргани многоцветни пастели и листенца от розите на баба и че един ден ще имам собствена лаборатория…

 

Помниш ли, как ме научи да правя онова руло от бисквити, шипков мармалад и масло, с което трябваше да изненадам баба и дядо, пък то, докато ги изненадвах, от стоте дегустации „чакай, още малко да видя дали се е стегнало вече” и нищо не остана…

 

Помниш ли, когато с Мария, бързахте през центъра на Бяла Слатина да си купите нещо от аптеката и гордо ми заявихте, че аз тия работи още не ги разбирам. Вие вече сте били жени, аз – имала съм време…И се смяхте много, докато се отдалечавахте. Пък аз, нали още не съм била жена, с учуден поглед се върнах в двора на къщата и ви чаках…

 

Помниш ли, че винаги донасяхте някаква мода, нещо ново и неподозирано готино за малкото градче. Е, точно преди два дни се помъчих да направя комбинация от окъселите дънки на дъщеря си, да ги срежа на ниво – къси панталонки и да пришия шарени басмени волани, редуващи се с дантелка, плетена на една кука – кънтри поличка. Мислех си поличка „Деси & Мария”, помниш ли като се фръцкахте с по една такава пред блока …

 

Помниш ли, когато вече Бяла Слатина остана само пристан на детството, как се видяхме пред пощата на града – аз бях идвала на гроба на моите баба и дядо, ти на твоя дядо Боко…

 

Помниш ли как се оказа, че живееш в съседния апартамент до този на брат ми и как дъщеря ти си е играела с племеницата ми, без да подозират, че родителите им се познават от години…

 

Помниш ли как се засякохме на улицата в закътания ни софийски квартал, как ме запозна с Беан и с блеснали очи ми разказваше как току що влязла в немската с най-висок бал, без никой да я е подготвял, запознахме малките си дъщери, които се оказа, че сме кръстили почти с еднакви имена…

 

Година, две и пак ще изчезнеш. После ще ми се случиш, така както са били срещите на бабите ни, майките ни и както ще бъдат срещите на децата ни. Каза, че е карма…Помниш ли?!

Advertisements

9 thoughts on “Каза, че е карма

  1. Гери, невероятно….. върна ме в онези безгрижни летни дни, в които измисляхме какво ли не, за да се забавляваме и да се смеем, да бъдем деца, да бъдем щастливи…..Дали сегашните деца ще се сетят да си направят телефон от пластмасови кофички и канап, за да може като искат да играят да не свиркат или викат силно през улицата, а просто да крещят в кофичка??? Забавлявах се много….и преди и сега….. Ще се радвам да се видим!

    • хахаха, Мимс, чудех се коя от двете беше изобретила тази комуникационна система и не исках да изпадам в некоректност :))) Защото и с Йоана, от горния етаж,
      имахме много подобни, но това в друг пост :))) И аз се радвам, че те „виждам“ тук :)))

  2. Не знам защо, но всеки път когато те видя, макар и за кратко, мигновено се връщам в детството си. Вероятно гласът ти ме прави по детски наивна и безпомощна. Но…….снощи дълго мислих за теб, за децата ти, за мен, за децата ми, за бабите ни, за къщите им, за дисциплината, за миришещите на вкусно закуски, обеди, вечери, за тишината в следобедите, когато се спи (задължително!), за играта на дама, на федербал до през нощта почти, за светулките през юни, за нова (вече стара площадка), за филиите с масло и шарена сол, за разговорите за момчета (и хихикането по време на тях), за това, че брат ти не ни приемаше на сериозно, биволите в съседни ви двор (в центъра на града!), за красивата ви градска жълта къща с малка тераса с парапет от ковано желязо, за розите пред блока ни (които си растяха като че ли ей така, без никой да се грижи за тях), за москвича на дядо Боци, за това, че вече никой и нищо не е същото……там вече никой не живее, или поне никой от тези, които са ни създали всички тези спомени. Знаеш ли….с годините носталгията по миналото става все по-голяма, спомените – все по-ясни, обичта ни все по-силна, мислите ни все по-мъдри. Като, че ли всичко се променя с нас. А всъщност си е все същото – децата ни имат своето детство, ние имаме своята работа, бабите са все така добри и грижовни, игрите са пак така щури, макар и различни, филиите с масло и чубрица пак заменят по-сложните закуски, розите все така си цъфтят навсякъде (и пак не знам кой се грижи за тях). Не искам да остарявам. Огледалото ми казва друго…..
    Преди да заспя, след всички толкова различни мисли за минало и настояще, си дадох сметка, че възможността да помним повече от слоновете е нещо, за което трябва да благодарим на силата, която ни е направила различна от тях. Иначе щяхме да забравим всичко. Благодаря, че мога да имам този друг свят, от миналото ми, в който мога да се ходя всяка вечер, преди сън, в който мога да скачам на ластик и да се крия, лягайки под някоя кола, в който мога да бъда на 5, на 9, на 16, изобщо на колкото си поискам години. Благодаря ти, че ми даде повод да се върна там. С обич

  3. Скъпа Гергана,дизайнер на бутиковите поли бях аз, майката на Мими, времената ни караха да сме креативни, намаше нищо, с което да ви обличаме различно, не е като сега. Много ми беше приятно да прочета, всичко което сте съхранили от онова безгрижно и прекрасно детскто. Поздрави майка с Роси.

  4. Не е карма!
    Нормално е за душите, които реят под дъгата, пришпорвани от любвеобилни сърца…
    Този блог е една от най-специалните ми почивки! 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s