Изкуството да си едновременно – малкият син и средното дете

 

0 – 2 г. – ревеше без причина всяка вечер. Почваше точно в 18 ч., приключваше с усмивка, точно в 19 ч., все едно си се шегувал с нервите ни.

2 – 4 г. – редеше количките педантично в колонка, като ги подравняваше отляво и отдясно, за което ме посъветваха да посещаваме психолог и да направим за всеки случай една енцефалограма. Било патология. В момента, в който психологът ти даде цветни моливи, за да изтълкува рисунката, ти реши да нарисуваш самолети и черни бомби без да си виждал агресия никъде. Дори нямахме телевизор, защото го подарихме на детската градина, за да ви приемат с брат ти там.

Не можеше да изговаряш един куп звуци, гласни и съгласни. Повечето дечица имаха проблем само с „р”-то, а ти беше горд, че „р”-то го правиш от воле. Затова пък подскачаше по едни стълби и ми обясняваше „ат ъм мато айче дето тача доле и долу” /б.а. – аз съм малко зайче, което скача горе и долу/.

Беше впечатлително дете, с изострена чувствителност. Баща ти те носеше на ръце, когато бяхме на излет в балкана. От слънчевата поляна, преминавахме в гората и то, естествено, изведнъж се стъмни и ти ококори огромните сини очи и каза „Тута нето тава” /б.а. – тука нещо става/.

Играеше абсолютно сам, докато брат ти винаги вършеше белите си солидарно с други. Вечно тичахме в спешния център заради него, че беше много див, ти  сядаше до мен, на пейката и си клатеше крачетата, докато чакаше бати да го залепят, зашият и прочие.

Един, единствен път ме предизвика и ти изтеглих ухото от яд, тогава стоически ме изчака и ми заяви, че изобщо не те боли, защото си правиш ушите на мотор „бръм-бръм”.

4 – 5 г. – беше си останал с варицела у дома и ти пазехме тишина. Петя отиде да види защо е толкова тихо във вашата стая и те завари да гледаш парламентарен контрол, излегнат пред телевизора, с ръце под главата. Поне час!

Горе долу, по онова време, не искаше да си обличаш приготвената ризка за детската градина, защото не ти ходела на чорапите. Правеше самостоятелен избор от гардероба и ме уверяваше как „ето тата вече тава“.

Веднъж, докато се връщахме от детската градина, брат ти търчеше напред, а теб те носех на ръце, ми каза „Мамо, спри, виж луната. Много е интересна”. Мисля, че оттогава се научих да откривам и аз необикновености…

8 г. –  бях бременна със сестра ти и я очаквах всеки момент. Вечерта, на рождения ми ден, за да ме изненадаш, ми донесе бележник с пет шестици, които си изкарал точно на моя празник и аз се просълзих от радост. На другия ден ревях от ужас, защото класната ти ме канеше на среща с директорката на 20 ОУ, понеже си бил написал оценките си сам, че беше подписал и всички учители прецизно…

Сестра ти се роди и когато ме прибрахте от родилния дом и седнахме да вечеряме пиле със салата, татко ви сложи в чиниите двете бутчета /отдавна с него се бяхме научили, че и крилцата са вкусни/ и ти загрижен и обезпокоен от наличието на бебето, попита: „сега от къде ще намерим пиле с три крака, за да има за всичките деца?”

9 г. – написа най-сладкото есе на тема „Какъв ще стана като порасна”. Обясняваше, че харесваш екипната работа, че искаш да станеш вратар и да не допускаш топката да изложи отбора ти, а когато се пенсионираш като вратар, щял си да станеш хирург, защото тогава мама ще има нужда от пластични операции.

Там някъде ми обещаваше, че като свършиш тия, двете по-горе, ще имаш парички и ще ми купиш най-хубавата спортна кола. И то червена и много бърза.

Малко след това получи приза „Най-добър вратар” в детската гарнитура на националния футболен турнир, когато играехте три поредни дни и се състезавахте с над 20 отбора. Спомням си как ревях от вълнение, докато сестра ти, която беше откърмена и проходила покрай тренировките ти на Славия, тъкмо си беше намерила поредния фас и го набутваше в устата.

11 г. – тичахме постоянно по доктори, защото все те болеше корем и не знаехме причината. Едва след като ти поставиха пълна упойка и ти направиха гастроскопията, ми каза, че много ти е било интересно да видиш какво е, затова бил целия театър!

Четеше учебника по анатомия за студенти по медицина и ми обясняваше как някой в училище те е ритнал и затова сега те боли мандибулата /долна челюст/.

13 г. – бях на работа, когато директорката ти ми се обади по телефона и ме покани на среща. Оказа се среща на още няколко родители и инспектори от детска педагогическа стая, както и районни полицаи. Отегчена, си навивах кичур коса, понеже си мислех, че е поредната амбициозна постъпка на ръководството на училището ви, да ви назидава за някоя незначителна беля, пък и кой можеше да ми разбие прекрасната представа за детето ми, което беше отличник и любимец на учителите там, защото винаги помагаше и се включваше в инициативите на школото. Някакви дечурлига били влезли без разрешение в къщата, в съседство. Викам си „голям праз”, ти и без друго вече ми беше разказал как, докато сте играли футбол в училище, топката паднала в съседния двор. Прескочили сте да я вземете и дошла полиция отнякъде, нямало проблеми де, можело да ми кажат по телефона, ама аз нямало за какво да се притеснявам…

Само не можех да разбера защо полицаите ти казаха да разкажеш всичко пред всички, защо точно ти. Предположих, че защото си най-отговорен и най-хубаво обясняваш. Нали беше тотален лидер. Те, викам си, лидерите са така, умеят да говорят пред публика. На майка си се е метнал…

Когато започна да разказваш ме погледна и те окуражих „давай, мам, с теб съм”.

Леле, като почна да обясняваш какво се е случило. Нищо общо нямаше с това, за което ми беше разказал…

Оказа се, че е имало съревнование в двора по мъжество. Че сте спорили кой е по-храбър и за да го докажеш, ще влезеш в „къщата на духовете”, както я наричаха всички /изоставената и рушаща се сграда, тротоарът, пред която често беше преграждан с лента, за да не минават граждани/ и ще водиш някой с теб, за да снима, за доказателство. За зла участ обектът се охранявал от СОТ, разбили сте вратата, но сте потрошили и сензорите на охранителната инсталация, че сте проникнали чак до втория етаж по гредите на рушащите се подове и че за да докажете геройството си, сте взели и картина от там и на излизане са ви посрещнали полицаите…

Леле какво изпитах…

После ни извикаха с писмо, с баща ти. И двамата в работно време, трябваше да се извиняваме пред работодателите си, със сериозния ангажимент и да излезем пред 70 членния педаготически колектив на реномираното ти училище, за да те защитим от изключване, точно преди да кандидатстваш за гимназия. Нападаха ни словесно, заклеймяваха ви като престъпници, имаше и преподаватели на ваша страна, които трезво оценяваха глупостта и детинщината ви. Знаехме, с баща ти, че сте си за здрав бой, всички, но нямахме право да те предадем. Ти заслужаваше нашата подкрепа и обич.

Пък и двамата упражнихме психологическо-правната си реторика.

Спасихме те. Мълчах ти доста време и само ти подадох един, мой стар блузон, с който да успееш да боядисаш фасадата на училището, в най-проливния дъжд – трудово-възпитателната мярка, с  която беше наказан.

Беше изнервен дълго време. Хванах те, че пушиш. Прочетох едни смс-и, в които ме обвиняваше пред гаджето си, че не ти давам да живееш нормално /твоите представи за нормално, доста се различаваха от нашите, с баща ти/. Ревнах от обидите по мой адрес. Дълго баща ти говори с теб. После ти дойде и ме стисна здраво в прегръдка. Стояхме цяла вечност и без да говорим си казахме „Прости, обичам те”…

14 г. – пребиха теб и Стефчо, група цигани и ви ограбиха, общо 12 лв и два телефона, ден преди да се явите на олимпиадата по химия, за да се преборите за НПМГ. Стоически издържахте, когато цяла нощ прекарахме в писане на показания в районното полицейско управление. Съпреживях ужаса в очите ти, от разпознаването на заловените младежи…

После поиска да тренираш американски футбол, за кратко време натрупа солидна мускулна маса, стана набит и здрав, издължи се, сякаш съм те поливала с лейката всеки ден. Малко преди наказателното дело срещу нападателите,  подстрига косата си първи номер, нещо което озадачи всички ни, а така ми беше мъчно за непокорния ти перчем, който постоянно отмествах от очите ти…Едва после ми каза, че искаш да всяваш респект с външния си вид и че всичко е реакция от физическото и психическо нараняване, което си преживял…

Научи ме да оценявам малките неща. Когато ти се скарах, че си изкарал тройка по математика, ти ме прегърна топло и за секунди разтопи моята суровост: „Абе, маме, не ти ли е хубаво, че съм жив и здрав“…

Изяде френския език с парцалите тази година. От последните в класа, стана пръв. Направи баба си щастлива, като нито за миг не я остави сама, с болестта й, а постоянно й показваше, че ти е необходима…

Пееш фалшиво, но си любимият барабанист на тийнейджърската аудитория. Честно да ти кажа, май бяхте прави с брат ти, че не биваше да идваме, с баща ви, в Swinging Hall на първото публично участие на групата ви Save your skin. Но поне не бяхме поканили баба ви и дядо ви, както и сестра ви, да подскача еуфорично там…

15 г. – днес имаш рожден ден. Ден след ужасяващата буря, точно като денят преди толкова години, когато те раждах – ураганен вятър, удряне на прозорци, страховити облаци и ти, който дойде в 17:50, по най-естествения и щастлив начин, бял и тих, малко вълче, с трапчинка на брадата, а отнякъде Army of Lovers изливаха своята „I give my life…”  /винаги си бил нестандартен/.

Сутринта сестра ти ме попита, само ти ли имаш празник или понеже винаги сме заедно, то значи всички трябва да сме щастливи днес?!

 

 

 

 

*Снимка от фенка

 

Историята има продължение.

Днес вече си на 18.

Обичам те,

Върви по пътя си и отбелязвай точки в мач със себе си,

Ти си победителят!