За теб

Може би беше просто съвпадение на заглавия…

„За теб“ – онова, мое сексуално писмо, което ти изпратих, когато бях в остра фаза на липсата ти. Не знаех как да го озаглавя и това ми се стори, че най пасна…

„За теб“ – театралната постановка от тази вечер, на която се съгласи да дойдеш след работа. Треперех цял ден, дали няма да ме извести вайбъра, че „изскочи нещо, няма да мога да дойда“…

Тия, двамата, на сцената – Христо Мутафчиев и Станимир Гъмов, дето играеха братя, не ти ли се стори, че все едно играеха нас. Преплитайки наши черти, наши страхове, нашите Аз – ове, разиграваха наши реплики, мислеха наум като нас. Единият преминал през инсулт и парализиран – съвсем бях наясно какво усеща в безжизнената си телесна част, както, когато се събудих от операцията на гърба си и три дена не знаех ще ходя ли, няма ли, години наред ми е трудно да преодолея страха от невъзможностите си. Другият – едва цъфнал в сянката на брат си, останал раним и плах, но намерил себе си по компесаторен механизъм, почти като теб. И двамата имаха уж остатъчни, но всъщност дълбоко натъпкани личностни проблеми, като нашите – моите и твоите поотделно – страшни, съкровени, срамни, потресаващи и съвсем човешки…

По едно време се усетих толкова гола в залата: чувах си пулса, чувах преместването на адамовата ти ябълка, ослушвах се за премигването на клепачите ти, за да знам накъде гледаш и дали виждаш така, както виждам аз, дали чуваш посланията от репликите им, така както аз ги откривах във всичките им джедайски, словесни двубои…

Викам си, тези двамата какво ми насълзяват очите, все едно не рева като магаре от дни…

Какво ме разтърсват сега, все едно не съм в турболенция, непрекъснато, от както си тръгна от вкъщи. Защото ти казах да си тръгнеш, за да намериш себе си. Ти тръгна да се търсиш и се забакна…

Защо отварят с клещи торса ми, сякаш, гръдната ми кост сама не се беше разбила на парченца от агресивните сърдечните кризи, които направих тия дни…

Защо успяваха да си говорят, като ние, с теб все не успяваме, пък имаме същите роли…

Защо се държаха по идентичен начин по между си – ту бях Христо, ту Гъмов, и теб те разпознавах, ту в единия, ту в другия.

Нищо, че за разлика от Гъмов, мен не ме е страх от самолет и искам да летя с парашут, точно като него умирам от ужас, че не съм достатъчна за теб, и че ще ни свършат силите да довършим нещото, което сме започнали преди, близо, 20 години.

Нищо, че не си прекарал инсулта на Христо – ти си с парализирана душа и гласът ти е инвалидизиран, едва излиза от гърлото.

Нищо, че ти цял живот имаш усещането за втори, като Гъмов, ама си толкова раним, искрен и честен, че да го изкажеш пред мен. И да си себе си!

Нищо, че аз крещя и обиждам, като Христо –  от безсилие, ама всичко ми е насочено към теб, защото ти си моята противотежест от другата страна на везната.

В техния случай, балансът беше онази девойка, Леа, която така и не влезе през входната врата – защото и двамата си я пазеха в сърцата и нямаше смисъл да я показват пред публика. Те я разказаха – фино в подтекстовете си. Тя беше тяхната връзка и причина да говорят.

В нашия случай – равновесните точки са три, знаеш какво имам предвид. Само те ни докарват до взаимен смисъл, карат ни да крещим, че сме живи. И ни карат да си говорим.

Ами театъра?! Това, че винаги играем роли и сме много добри в това, да вярваме в отровата на другия?! Това, че в моментите, в които сме се обичали, сме били в дъното или на авансцената, в зависимост от това, дали сме  консумирали връзката си, за нас, двамата, или сме я правили показна, от необходимост да сме видими?! Ами прожекторите, които ни следят какви ги вършим, а ние се дразним от това?! Ами тежките, надиплени джобове на завесите, в които се крием – всеки на неговата си страна на сцената, когато ни свършват ролите?! А този повдигач, за изкуствени полети?! Все едно не сме си правили такива, един на друг?! И после, все едно не сме си крещели, че всичко е изкуствено?! И намразвахме собствения си театър…Кой да знае, че всъщост имаме само него. Театърът на любовта…

Ти пък, питал ли си ме кой ми е любимият сезон?

Аз пък, да не би да знам кой е любимият ти цвят?!

Замислих се, как ще се казва нашата постановка, в която ще си разкажем любимите неща:

„Нашата любовна история, в две части – преди и след раздялата“.

Ама ще си я изиграем ние, двамата. Защото, нали видя, как болката може да се изиграе, само от човек, който я е изстрадал. И всеки от нас, двамата, трябва да е и Гъмов – човекът, който да я поеме тая болка, и да я разпилее на хиляди зрителски въздишки…

Не толкова здравословният проблем и личният катарзис на Мутафчиев, колкото нашият семеен инсулт, който избухна в запушените ни комуникационни канали, ни накара да почувстваме тази постановка чак до мозъка на костите си, без упойка…Ама нека ни! То, колко симптоматика премина театрално през самонадеяното ни Его…

Цинично си помислих, че Христо е преживял това „За теб“, заради мен и теб, ама ей го на, на сцената е. Пък ти дали ще се върнеш у дома след всичко…

Е, поне ще знам, къде ще отидем заедно да си поплачем. В Йерусалим. Нали обичаш да пътуваме и да мълчим. Дано ни се случи онази бележка, тикната между тухличките на стената  от „За теб“. Помниш ли съдържанието й?! Може и да преживеем инсулта, но:

„Пази сърцето си, трябва ми“!…

Advertisements

7 thoughts on “За теб

  1. Дори и в тъгата си, си човек, който не спира да търси отговори, да отваря сърца, да прави нечии живот по – смислен или по – скоро да му дадеш тема за размисъл, за да стане по -по-, а може би и най-…… „Пази сърцето си, ще му потрябва…“

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s