Моят първи, смел, луд, мъничко финансов и много гръцки опит

 

Вчерашният ден ми достави новината за смъртта на Йорго. Съпругата му Елс ми каза. Тръгнал си е заедно с лятото, малко след рождения си ден. Погребали го в Неос Мармарас, там където преди много години се заселили родителите му, идващи от турското градче Мармари и основали своето ново място на гръцка територия. Свещта на гроба му още не е угаснала. Така каза. Някой я пали до ден днешен.

Той – капитанът на кораб, който през всичките си години съзнателен живот, всяка вечер се е будел от картината на единствения си кошмар – моряците му  загиват, а той не успява да отвори люка, за да ги спаси…След време слиза на един нидерландски бряг и се влюбва в синеоката Елс, която обслужвала  парите му, зад гишето на банков офис…Предложил да й даде името си Диамандидис и тя го приела. После стопанисвали семейния си хотел в сърцето на новия мраморен град, докато едно лято не споделили на приятел, че имат нужда от момиче, което да им помага в хотелските работи. И ето ме – на път за там, сама, млада и без пари, но с много желание да се докажа, че ме има, че мога да допринеса с нещо за семейството си и че мога да се изваждам сама от тъгата си.

Пристигнах следобяд. Наум разговарях много, на всякакви езици. Наяве ми трябваха няколко минути в чуждоезична среда, за да схвана, че не знам много повече от „найс ту мит ю“.

На другата сутрин започнах с измитането на шумките пред хотелчето, пръскането с вода, поливането на цветята с маркуч, приеманенто на гости, настаняването по стаите, почистването на освободените такива.

Оказа се, че когато аз имах работа Йорго не седеше на едно място. Винаги правеше нещо – подрязваше наровите храсти и олеандрите в градината, бършеше мушамите по масичките на верандите, поправяше пералнята, измиташе терасите, ако не съм успяла да го направя, зареждаше хладилниците по стаите с плодове за „добре дошли“. Така спонтанно ми съобщи, че няма да ми вика Гери, а  Беба. Каза, че си имам прекрасно име, производно на неговото, но ме има като дете и ще ми казва Беба.

Нямаше как да знае, че това обръщение ми беше сантимент от детството, когато така ме наричаха роднините ми. И в този момент ми послужи като знак, да се успокоя за престоя си в непознатия дом и земя.

Близо три месеца работих. Имах задължения, имах и права. Имах работодатели, имах и приятели в тяхно лице. Докато имаше работа, работехме заедно, после пак така заедно играехме домино с триъгълни плочки, с Елс ходехме на плаж, чак до залез слънце, вечер често на таверна или просто вечеряхме заедно на верандата, на семейния им апартамент. Бързо разбрах от съседите, че Диамандидис не се държат така с момичетата, които идват да им работят всяко лято – момичетата си имали статут на работнички и никоя до сега не е удостоявана с честта да е толкова близо до Йорго и Елс. С няколко думи – бяха ме обикнали и споделяха с мен дните си.

Учех гръцкия през оскъдния си английски и за щастие през повечето си руски език, тъй като Елс се оказа преподавател по гръцки и руски в Холандия и имаше трилингуален учебник – идеален за мен, защото все пак имах късмет да знам какво е  цыпленок още от детската  градина. („Пиленце“, за който е роден десетина години след моето поколение). Почнах да зная повечко от „nice to meet you“.

Йорго ми измайстори кораб за синовете ми. Изпълни корпуса му с бетон, за да могат да го пускат по вода, без да се обръща. Постави гръцкото и българското знаме едно до друго, за да е ясно, че корабът ще плава под приятелски флаг. Научи ме да пея „Gia panta mazi“ (Завинаги заедно). Тази песен стана символ на приятелството ни.

Покрай цялата морска романтика и безгрижни работни дни, получавах и пари. Не бяха много, но бяха достатъчно. Бяха дадени с лекота и зачитане на труда ми. Разходвах за μπουγάτσα (гръцка крем пита с канела и пудра захар), за плодове и гризини, както и да се обаждам от близкия автомат на семейството си, за да чуя гласовете им, след което се прибирах разревана.

Йорго купуваше често прясна ципура и лефер от рибарите на кея, вечер я приготвяше и ми казваше, че понякога е хубаво да се яде и хубава храна, освен на Елс буламачите с босилек и розмарин. Смигване.

Казваше ми, че парите не са да ги пазиш и да им трепериш, сакън да не свършат, нито са да се пилеят. Те, като всяко дете искат внимание и грижа.

„Можеш да ги яздиш като Св. Георги коня си – да ги сръчкваш със стремената и да следиш на къде отиват“. Тогава ме сръчкваше в ребрата и казваше „ето така“.

„Когато се налага можеш и коня си да смениш, щом твоят не те води никъде“;

„Да харчиш, колкото можеш, а не колкото искаш“;

„Да помниш, че децата са на първо място, но не трябва да се глезят с пари, а с ласки; И играйте си на труд, така бързо ще свикнат, че родителят стои по-високо и се уважава, както е с работодателя. После като порастат ще разберат, че могат достойно да застанат от другата страна“; „Отдолу  – нагоре, трябва, никога обратно“!!!

„А ти, Беба, знам защо си тук, но тук не е твоето място. Ще дойдеш другата година с децата си и съпруга си като гости, не да работиш, а на море, на почивка. Много си крехка и нежна, че да оправяш стаите на хотела ми. Имаш акъл в главата. Трябва да преценяваш кой труд ще те заведе като вълна до брега, не на всяка цена, но на добра цена. Аз ще те помня, защото си добро дете и освен да помагаш, дойде и ми даде настроение и жизненост“.

Когато ме изпрати на гарата с кораба под ръка, Йорго ми каза: „Не давай всичките пари на семейството си. Дал съм ти отгоре, защото заслужи повече от уговореното. Запази тази част и нека са твоя начален капитал. Научи се да спестяваш. Един ден като станат други времената, ще можеш да си купиш земя тук и ще си пеем „Gia panta mazi“ в таверната на Янис.

От тогава минаха почти 15 години. С децата и съпруга ходихме няколко пъти при Елс и Йорго Диамандидис на гости, на почивка, изпращахме познати и приятели, или просто се чувахме по телефона.

Йорго си е тръгнал с последното лято.

Тогава, някъде, аз тръгнах да ходя всяка сутрин на работа, пеш, от кв. Овча купел до центъра, за да не харча излишно, пък и за здраве, и добро настроение. Мислех, че е по неволя, пък то Йорго ме е сръчквал отгоре да го правя.

Синовете изкараха първите си пари – кой с работа, кой за награда от спечелено състезание.

С дъщеря ми си играем на труд и й плащам стотинки за миенето на чиниите, спестяваме за нов несесер.

Започнахме да харчим колкото можем, а не колкото ни се иска.

И най-важното обръщаме внимание на парите си, следим къде ги оставяме и за какво ги даваме, а не ги харчим просто. И, да! Имаме достатъчно!

P.I.P,  Йорго!

Gia panta mazi – Завинаги заедно