13 април.
Денят носи спомен за празнично настроение, за обаждане по телефона, от тези с шайбите, на дядо Христо, в Бяла Слатина, с пожелания за живот и здраве и задължително, накрая „целувам те, деди“!
Дядо бил потомствен адвокат. Чичо му се казвал Съйно Тонков Манавски и бил изтъкнат юрист, признат в цялата Белослатинска околия. Девети септември го сварва като кмет на Бяла Слатина. Същият ден го задържат и през 1944 г. Народният съд го осъжда на смърт чрез разстрел. Името на този роднина е издълбано на мемориалните плочи пред НДК.
Жельо Желев и Петър Стоянов обявяват 1 февруари за ден на преклонение пред съдбата на всички злочести души от онова време.
Четейки характеристиката на баба, писана от отечественофронтовската организация в Бяла Слатина: “..съпругът Христо произхожда от кулашко семейство, бил е легионер и чичо му е ликвидиран от Народния съд.”
Дядо завършва право през 1938 г. Започва адвокатската си практика в родния град. Сянката на чичо му – Съйно Тонев, обаче, преследва неговата дейност през целия му трудов стаж. Неговата характеристика започвала с клеймото: “Мълчалив, но заклет враг на народната власт”. Нещо повече, когато голямата му дъщеря, моя леля, изявила желание да следва кинорежисура в Москва, градският партиен комитет изпраща следното мнение: “Белослатинската общественост ще бъде безкрайно възмутена, ако дъщерята на Христо Тонев отиде да учи в СССР”.
Не отива! …
На 9 септември 1944 г. дядо е мобилизиран и на самият ден за кратко е военен комендант на гр. Враца. Предава властта на Иван Тодоров – Горуня.
От 31 март 1948 г., съгласно чл. 59 от ЗА ( Закон за адвокатите ), Христо Тонев е заличен като адвокат. За да издържа семейството си – има 4 деца, той отива да балира слама в с. Две могили, Русенско. Цели осем години !…
Заличаването на дядо ми от списъка на адвокатите и лишаването му от право да упражнява професията си има репресивен характер.
Христо Тонев е възстановен като адвокат на 07.08.1956 г. Започва от „нулата”. Утвърждава се като един от водещите адвокати в Бяла Слатина. Гордееше се, че се е „ издигнал ” до член на профкомитета на адвокатското сдружение, което за него беше голямо признание, имайки предвид родствената му връзка с „разстрелян народен враг”.
След демократичните промени, дядо пише молба до Председателя на централната комисия по закона за гражданска и политическа реабилитация, да му се отговори, дали е репресиран от тоталитарната власт. Вълнуващо е последното изречение от молбата му: „Вашето мнение за мен ще бъде морално удовлетворение ”
Недко Добрилов – първи зам. министър на правосъдието на Република България, пише собственоръчно върху молбата : „Съгласно чл. 1 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на Вас се признава, че сте били политически репресиран”.
Наследниците на дядо предявяват искане за изплащане на еднократно обезщетение, съгласно закона за изменение и допълнение на закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица ( ДВ, бр. 12 от 2004 г.)
Със Заповед № РЛ – 004 / 08.03.2006 г. на Областен управител на София, е отказано искането на наследниците. Последните обжалват, но Върховния административен съд уважава оспорването на областния управител.
Дядо днес не е между нас. Често приживе споделяше, че не се е сбъднала мечтата му някое негово дете или внуче да поеме по неговия адвокатски път.
Така и не успях да му кажа, че мечтите винаги се сбъдват, но времето им на сбъдване си е лична магия – вече има една правнучка – дипломиран и практикуващ юрист, на път са още потомци…
klementinasblog 