Лична истина № 1

Сънувах, че пиша книга. Беше поредната. Изписвах молитви на ръка. Молитвите бяха мои, бяха моето ковано желязо, което изграждаше последователно моста ми към себе си. Но събирайки ги в книговезие, си давах сметка, че мога да продавам молитви на хора, които вървят в мъглата на мислите си. 

По началната страница имаше пясък, а когато го издухвах, отдолу се разкриваше името на автора: Религиана Църквичка…

 

Една от илюстрациите вътре беше на малка католическа църква, гледана от далече. Бях я запълнила с черен туш, с цел да се привлече вниманието на читателя върху цялата й форма – форма на сгънати пръсти и само показалец, който сочи нагоре, така щото ако хората от селцето бяха в нужда и искаха да разберат къде им е Бога сега, то киршето да им сочи посоката. От страниците миришеше на отминало време…

 

Моментната проекция на личната ми истината е, че днес куполът на църквата трябва да сочи навътре. Нещо като нишка, свръзка, мост и това да е  мостът към същността на човек.

И първата Божия заповед би означавала да нямам друг Бог освен Бог в мен. Първо Аз, след като съм изградила стабилна връзката със себе си, после всеки друг – родител, дете, партньор, приятел, политик, кумир и който и да е…

Заповедите стават лесни за изпълнение, когато пораснеш 🙂

момичето и чайките

​Rjeka, Croatia е родното им място – просторният дом на чайките, които кацат върху кирпичени покриви и пеперуди, които кацат върху чайките. Пеперудите красиво черни с червени кръгове от нежен прашец. Чайките после си киснат крачолите в реката, която се влива в залива, преодоляват устременото й течение и отлитат за нови закачки.

И ето, обръщам се. Изглед по уличка с нанагорнище и същите чайки, кацат долу, стоят на нисък старт и като усетят тътена на прииждащите мотопеди, и коли, се надбягват с тях до върха на кръстовището, а после шумно се смеят на техническите несъвършенства на човешкия свят.

По крайморската улица се движат трамваи, а навътре, в градчето, където в полуразрушени индустриални сгради са поникнали високи кипариси и палми, тъкмо под изсечените скали, преминава къс влак, но и той не заслужава страхопочитанието на огромните птици. Надминават го и заглушават ритъма на траверсите. Единствено вятърът и разбиването на вълните разтварят този шум в безвремието.

Резиденциите на първа линия са положили хоросановите си предници на прибоя. Проядени дървени капандури, полуотворени, полупропускат слънчевите забежки и морския повей в стаите с високи тавани. Терасите, обковани с елегантни извивки на патиносано желязо, издуват прозрачни воали на балдахини и завеси.  Надолу, до първите вълни криволичат полуразрушени стъпала, а отстрани, стърчат по две охраняващи колони.

Адриатическият архитектурен изказ на това градче напомня сънищата ми в последно време – метафоричен сюрреализъм. Държи дълго и забавя реакциите ми през целия ден. Романтична разруха.

Протягам мигли да обходя целия натюрморт тази сутрин, докато градчето пада на талази във водата, стоя и го изживявам с въздишка, с айрян и люспички бюрек по устните…