Notte Magica беше нощта на вещиците за градчето Carpeneto. Бяхме поканени на среднощната фиеста от огромни плакати, разлепени в околията на областта Piemonte.
Стигнахме покрайниниите на аскетичното местенце, долу в ниското, а след това ползвахме услугите на малки бусчета, които спестяваха изкачването ни по стръмния хълм.
Щом стъпихме върху каменната настилка, тутакси ни лъхна влажна миризма и ни обгърна усещане за отдавна отминали времена. Оттам именно започваха уличките на Carpenetto – от Вечността. Тясно се извиваха покрай високи средновековни къщи, с прасковен цвят на тухлите и мънички прорези за прозорчета. През няколко къщи се издигаха кули, осветени отдолу смугло и загадъчно. Така образувалите се естествени сенки, пълзяха по изтърканите от времето стени и още по-мистериозно проследяваха движенията на всеки минувач. От уличките, които образуваха комуникационната мрежа, се излизаше на нещо като сборен пункт на всички възможности за обход на градчето. В средата му си прокарваха път високо стебленни жилави дървета, на разстояние едно от друго, достатъчно че да образуват аркада. Прилепнало пълзящите растения и бръшлян по дървета и зидове наоколо, оставаха у нас впечатление за неизбежност. Иззад тази влажна зелена маса, само омагьосаните можеха да зърнат едно старо вековно дърво наполовина бор, наполовина кестен, а кората му покрита с мъх, който сменяше нюансите на заленото си според ъгъла на светлината.
Внезапно взорът ни беше отвлечен от движенията на улични артисти, които показваха своите умения, досущ като по панаирните времена от средните векове. Красив пират пробождаше езика си с дебел пирон, успяваше да говори и да се движи, и това всяваше вездесъщ ужас в публиката. Танцьорки с факли, рисуваха по прозрачния ефир и забавяха образите на появилите се огнени цветя, толкова, че да нахранят зрителите с шумни дихания. Магове продаваха своите фокуси с гарвани, а човечета с плачещи маски пускаха хартиени фенери.
Цялостното внушение се засилваше от музика на Вангелис, която донасяше истината за онова време – Бог е бил отделен от хората – далечна, илюзорна фигура, строга и наказваща. Шумът за миг отстъпваше място на акапелен камбанен звън, който отброяваше времето, оставащо до похода на вещиците, рицарите, тъмничарите, гледачките и смъртта, гримирана като старост.
Небето сякаш липсваше или го виждахме на късове през процепите на издигащите се стени, но беше оставило следи от падащи звезди, мъглявини и разхвърляни съзвездия за разбирачите.
Магията странстваше тихо, проникваше тайно в косите ни, засилваше буболечки по кожата ни, повдигаше миглите и бавно издишаше през ноздрите на дракони и митични създания, нарисувани по гърбовете на картите, в ръцете на гадателките наоколо.
Въздухът беше пиян от сангрия, наситен с ароматни подправки от тоновете пици и фокачи, приготвяни в сърцевината на гигантски пещи.
Нощта, в полусън, изкусно се врязваше в слепоочията ни.
Уморено поехме към утрото.
И отнякъде, от някой пласт на времето си подсвиркваха щурци:
“ като изтърсени от кош
валят звезди – изящна вечер
и без понятие за грош
спи половин човечество…“
klementinasblog 