Тишината отвътре

Вървя към тях. Подводни, зелени, и люшкащи се пасища.

Овчарче на пасажи риби.

Берач на шелчета и раковини.
Тялото ми гъвкаво обтекаемо, преодолява с лекота водния стрийминг. Лесно овладява аеродинамиката. Затова помагат и плавници. Мисля си за суперкавитацията. Възприемам нови усещания и възможности за активност.
Ръцете ми са до тялото. Задавам ускорение с рамене. Редувам движението им, като закърнели предни перки. Тези двигателни феерии възбуждат, унасят и ме губят. Най-вече в себе си.
Събуждат спомен за обитавани пространства, дълбоко под познатия ми сегашен ареал.

У дома съм и тук, долу. Навсякъде съм у дома. Умея го.

Усмихвам се и усещам гумата в устата си.
Приплъзвам се по снижението на континенталния шелф, следвам го до ръба на бездната. Оставам отгоре, все пак съм с шнорхел. Мисля си: „ами ако отгоре кацне някоя чайка“.

С двеста завивам към скалите. Там съм добре дошла да си поиграя с бебетата рибки. Безопасно дълбоко е за мен и тях. Стрелкат се. Показват ми скривалища, арки от морска салата, дишащи актинии и бързо ме водят до подводните пътеки, образувани от каменни урви, покрити с неоново зелена трева. Порести гъби дишат и ме засмукват с пулсациите си, за миг забравям да поемам моя си въздух. Подводният свят омайва с нещо. Търся химията, която просмуква през незащитените ми сетива, която ме наркоманизира и изтрива следите по пътя обратно към здравия разум. Ако искам да оживея, трябва да придърпам егоизма си. С диафрагмен ритъм. Иначе ще приема най-красивата смърт…

Втори ден живот под водата. В бездната. Плувам сред гигантски медузи, даже посмях да пипна една по „главата“. Покрай мен се стрелкат риби и всеки път, когато се озовавам срещу тях, се разцепват и ме обграждат, а после ме отминават.

Научих да се гмуркам с шнорхела в дълбочините, поемам въздух, тръбата се пълни и плавам спокойно надолу, докато ушите ми сигнализират за налягането, тогава не се паникьосвам, а си казвам, че мога да издържа и то спира да боли, оставам още време долу и чувам водата. Говори със странен и дълбок сонар.

Досущ като в „Междузвездни войни“, срещам метеорити от мехурчета, които свистят около маската.

Озовавам се толкова навътре от брега, че под мен вече не се вижда нищо, само слънчевите откоси ми се сменят ту отляво, ту отдясно, тогава съм сама и разчитам на себе си, не е страшно…

Плувах до съседната лагуна. Излязох на прилежащия й плаж, а там имаше хора. Беше смешно – излизам от водата и съм непозната за тамошното плажно общество.

Буквално се пльоснах на пясъка и лежах, докато събера сили да преплувам цялото разстояние, обратно.

Сменям кадри от подводните царства. Има плитчини и с корем усещам повея на кадифени водорасли. Косите ми се реят и се оплитат в морските треви, бързам да видя пак драматичните разломи, подводните реки и разместените каменни пластове.  Толкова е красиво и бавно…

Долу нямаш разум, долу е светът на подсъзнанието и ако си позволиш да го виждаш, преодоляваш светлинни години от себе си…а после разказваш, разказваш…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s