Залезно

Седя пред теб, море и попивам пръските, които ми изпращаш по вятъра.
Разстилаш щедро вълни и надипляш пяна по тях, сякаш подготвяш сценичния костюм на всяка една за партито довечера.
Слънцето зад мен осветява песъчинките, които вилнеят из прибоя и като пайети ги обшива – блясък по блясък.
Прииждаш към мен. Като малко дете. Закачаш босите ми нозе. Бързаш да поръбиш края на свенливото ни приятелството. За миг. И сега ми е самотно…До другата вълна.
Не се плаши, моля те! Приеми моята възхита от неравните тигели, които оставяш в душата ми – сякаш мога да нося воали от тази одежда.
Теглиш ме с хипнотичен шум.
Влизам да те облека за тази вечер…

…

Морето вдишва. Поема дълбоко вълните си. После ги издишва дълго навън. По няколко. Със затихване. Понякога хлипа едва, едва. Друг път прилага спокойни йогийски техники. А често диша тежко, особено в края на всеки сезон.
Може би показва на всеки от нас как да се справяме със себе си – най-неспокойният вълнолом…