За Рождество

И за женската интуиция в днешно време:

Колегата ми чака бебе. Не той де. Ама и той.

И целият ни офис също. Защото като му звънне телефонът и работата спира.Повдигаме поглед над компютрите като сурикати, обаче като чуем, че си говори с трудовото ни аташе в Лондон, въздишаме и работата продължава.

Та тия дни излизаме по проверки и той споделя как иска да вземе подарък на съпругата си, но се чувства объркан от това, че желае да й е лесно в домакинската работа (от миксер имала нужда), ама пък нали то така не се правело (чело е момчето).

Поставям се на мястото на бременната му половинка и си мисля как бих се възрадвала на нещо лично, ефирно и лъскаво, което да ми стои като етикет „обичана и скъпа, признателен съм ти и се покланям пред това, с което ще ме дариш“ – нещото, от което винаги съм имала нужда, признавам. И не че не съм получавала хубави подаръци, но нали знаете „аз луната й свалям, тя вика: Е, нямаше ли друг цвят“. Някак си, в годините на съвместно съществуване, поради поведенческа незрялост така и не оценявах гледната точка на моя съпруг относно подаръците…после и да оцених, си остана една горчивина в неговото гърло, но така се пише класика. Маркес ще ме подкрепи.

И така, проектирайки собствените си липси, реших, че ще е добра идея и замъкнах колегата  по ювелирните магазини, да избира като истински мъж, щото иначе миксера под елхата щеше да се помни доде станат баба и дядо.

Сам се ориентира към една приказно изработена висулка с лика на Богородица с младенеца, избра й подходящо синджирче и се прибираме, а той подскача, не видимо, но тези неща се усещат. Поне всяка жена хваща тези микродвижения с огромни амплитуди с фината си сензорика. Ама буквално припрян като дете, което има в себе си такава огромна тайна по Коледа, че му е трудно да я побере.

Хем му се радвам, че реши тази дилема с подаръка, защото знам какво е за един мъж да се чуди и мае (де да знам, откъде знам), знам и каква огромна усмивка и що окситоцин ще се разлее, и дано спомогне за лекото раждане на момичето му. Амин!

Та вървим си и той ми споделя идеята си, да вземел няколко кутии, огромна, по-малко огромна и така няколко, които да се поставят една в друга, докато любимата стигне до нейната си кутийка с бижуто. Тутакси му пресеквам вдъхновението, като му обясних, че да извинява, ама този кодош си е типична мъжка простотия и сега точно не е времето да го причинява на жена си. Момчето е читаво и веднага се съгласява. Ще го формирам, викам си, като истински готин мъж, защото всички жени възпитават по нещо в мъжете, не са само майките и съпругите. От опит го знам. И вече се виждам как Бог ще ме пусне в Рая, щото съм благотворила възпитание към чужд мъж.

Вечерта си лягам и си правя ретроспекция на деня, усмихвам се заради неговия подарък и ми мина една мисъл, той дали ще смогне да устои на изкушението да се похвали какви ги е свършил (тук да се прочете два пъти, защото затуй го пиша това)…защото за един мъж да купи прекрасния подарък на жена си е направо повод за напиване, не заради цената, а заради улучването на червената точка в играта на Дартс. Житейският Дартс. И този, който е на отбори – мъже и жени.

Сутринта идвам на работа.  Колегата също. Обаче един обран откъм емоции, прилежен, спокоен, седи и си пише писмата.

Е тук ми се включва интуицийката, дето за нея идеше реч в началото. Провокирам го и както ще се разбере в края на тази история, успешна ми е била провокацията:

„Абе, колега, знаеш ли, домъчня ми, че те изкритикувах за бъзика с кутийките. Може да вземеш миксера и да го сложиш под елхата на Коледа, и тя да се „изненада“, ама ти после ще извадиш колието, и ще стане яко.“

Той поглежда виновничко и вика:

„А, аз не можах да се стърпя. Подарих й го вчера. Ми трудно ми беше да го държа до Коледа“

Ами…сега чакаме всички Рождеството!

Плажът

Менюто в нейния ресторант е синьо, разнообразно и съобразено с настроението.
Ресторантът също. И не се намира отзад на плажа, тъй като там конкуренцията е клише, а отпред пред кърпата на мама.
Ресторантът се казва „Мокрият Мати“. Кръсти го на огромното плюшено хъски, което беше играчката хвърлена от мама и тати, на леда, на последното й състезание. Мама и тати – Мати.
Менюто в ресторанта е задължително за двама, защото на морето се води поне един приятел, с който говорите под вода, плувате до шамандурата, която сами закотвяте на прибоя (защото татко й бил казал да не плува с мама навътре и до шамандурата), и който приятел не се сърди ако поливате нагорещената му кожа с мокра вода от бара.
Уточнихме вече, че барът е до морето и морето е до бара, защото това е песента на Вълдобрев и Обичайните заподозрени, която се върти нонстоп на свирукане с уста или с цяло гърло на припева.
И да довършим за менюто, че само се разсейваме с някой, който тича през заведението и пищи „мокри морето, не мен“.
Тук е мястото да предупредя, че се плаща предварително с два реда бели зъби, защото ви ги избиват, когато сте по-високи от децата, а те скачат без предупреждение на прииждащата вълна и ви улучват из отдолу.
Та:

Салата от кафяви водорасли, с малко пръчки за разкош и поръсена със сух пясък.
Супа от зелени водорасли с протеинови щипалки, вместо крутони (стига с тоя хляб на плажа).
Нервозни кюфтета, защото сте с деца на море (едно ваше и хиляди чужди, все тая на кого са) и всички са щастливо щъкащи из заведението без дрес код.
Миди по морски, защото сте на море, нали?!
Десертът е кадаиф от косите на русалка, който се яде бавно, на вятър и с тризъбец на Нептун.
Чай „Черно море“, защото това е черен чай. И морето също.
В кафето има камъчета и вие не мрънкате, защото е лято и сте на море. И без друго не пиете кафе, тя това много добре го знае.
След обилен обяд задължително се влиза в морето, защото нали затова сте на море и може да си правите каквото поискате, и защото и морето така прави – каквото си поиска, защото си има ресторант, в който се чувства в свои води.
Добре дошли и може никога да не си тръгвате

Из мемоарите на Бележка Чайкова

Чувал ли си сарказма на чайките. И продължителното им надвикване. Шумни. Всяка за себе си. Несъобразителни. Много важно, че е рано и още спиш.
Захласват се от смях и полупрегракнало степенуват гърления вокал – хуа хуа хуа хуа, като на края затихват постепенно, сякаш шрифтът се смалява до последното дребничко „хуа а а“. Почти не става тихо, защото има продължение от разказа на една чайка, взела думата и напрегнато споделя какво е видяла вчера на кея, и аверите й, които се заслушали, кацнали по покривите на далечни квартали на морското градче, прихват в хор „хуа хуа хуа хуа“. Ама друга не разбрала нещо и подкарва с въпросителна интонация. И тогава от къщата вляво й се дообяснява: „х у у а а“ и тази, вече схванала случката – „а а а а х у а х а а“!
И все имат мнение, и на всяко насрещно включване се хилосват като стари, но запазили дух, рибари. Все смешното намират. А смехът им е неравномерено джазов и по морски тютюнев. Тъпчат лулите си с водорасли и се заливат пак и пак, и пак. Толко истории за разказване. И дузина смехове. Различни. И карикатурни. Осмиващи и описателни с редуването само на х, у, а.
Из мемоарите на „Бележка Чайкова“

Написано с панделка

(Защото Елена ми каза да ти напиша всичко и да ти го подаря с панделка)

Защото не видя какво се случи предните дни…

Защото тичах до магазина с водолазните такъми и един час избирахме с продавача твоите плавници…

Защото исках да ти доставя радостта, която баща ти е доставял, защото виждах какво означава за теб това…

Защото с човека от магазина едва успяхме да напаснем сумата, така че да отговаря на съдържанието на моето портмоне и на възможностите му да ми върне ресто, защото нали видя, че малко са изолирани откъм модерна комуникация с икономическите измишльотини…просто са хора, извън матрицата…и накрая продавачът се усмихна и каза „това момче заслужава намаление “. Е тогава му казах, че не съм от Габрово, обаче съм чула за тях и ти купих чорапи за плавниците…

Защото после се запътих към куриерския офис и по пътя нито едно от препятствията не ме изплашиха…защото носех твоите плавници, а те означаваха моят полет…защото всяко „твое“ става моя закрила и сила…защото ми трябваха, за да преодолея група строителни работници, явно не виждали момиче с плавници на -4 градуса, които досадиха, ама изядоха големия, защото се сетих, че може да съм нечие момиче с плавници, обаче съм и себе си по две, така че  смело извадих служебната карта и ги питах що са без каски…

Защото като стигнах офиса на куриерите, които се бяха преместили два квартала по-нагоре, влязох ухилена и летяща направо, сложих плавниците на плота и казах на едното момче „ей този подарък трябва да отлети утре до приятелят ми“, а той: „добре, какво да пишем отгоре“ и аз: „Подарък от Нептун“, а той: „Е, няма ли да е по-добре да пишем „Подарък от Русалка“ и се усмихна. Тогава му казах „Абе, я пишете само Подарък“. После взе плавниците да ги премери на кантара и се учуди, че не тежаха колкото изглеждаха и почна да си мърмори, дали пък да не пробва да се научи да плувал. Тръгна да ги опакова и почти приключваше, обаче аз му казах да ги разопакова и тоя път да не изсмуква въздуха от огромния плик, за да не се усетиш като ги хванеш с ръка, така опаковани. Ами исках изненадата ти да е по-голяма и да продължи във времето, докато не предполагаш какво е… Тогава вече почна да става опашката. Обаче аз се зачудих дали пък нямат подаръчни найлони, а момчето учтиво се почеса по тила и каза „ами, ще го предложа на шефовете, ама ще е за следващия път – за бутилките с кислород“ и ме попита: „такааа, а сега за къде ще пътуват“. Казвам адреса и за „Х“ ЕООД. Тогава другото момче каза „Е! Там не работят ли? Тия да не тренират на сухо?“ и вече опашката взе да се хили, и една женица каза: „А аз може ли да пратя само една наденица до Варна, че бързам“ и вече беше: хахахахахахахахахаххахахахахахахахахахахахахахахахаха

Защото после се върнах на работа, ама не ме стърпя да разкажа на целия фейсбук за слънцето, което блестеше в очите ми, докато вършех всичко абсолютно „тайно“, защото брат ми твърдеше, когато бях на 5 г., че не мога да пазя тайни и аз до този ден не успях да му покажа, че мога…

Защото толкова много хора ми писаха на лични „прекрасно е, че си щастлива“…и те благославяха, че тази магия я забъркваш ти…

Защото ти не успя да видиш нищо, защото фейсбук ти става приятел в тайните, когато имаш нужда от подкрепата му, а не само от клюкарския му характер…

Защото до вечерта ме държеше вдъхновението на целия ден, ама по никакъв начин не успя да разбереш, докато ме целуваше после, нали?! Мълчах си като скучната Гергана. Защото те обичам…

Защото успях в полунощ да си навия алармата и да ти честитя първа. Защото ти винаги правеше това с поздрава за добро утро, когато знаеше, че притеснена пътувам към последните си изпити, колкото и да ти се спеше тогава…

Защото днес твоят празник дойде, докато го чаках като дете на прозореца, което рисува сърца, нали вече си спомних какво е любов…

Защото картичката за рождения ти ден, след малко ще е в ръцете ти, тя означава твоето име, а на въпроса, който ти зададох в нея, се отговаря с „Да“, защото си е нашето общо нещо, с което ми показа, че ме обичаш…пък и да кажеш „Не“, няма да те чуя, защото ще съм си потопила вече главата под водата…

И заради всички тези „защото“, моля те, когато отиваш при майка ти днес, подари й цвете за празника, защото е родила това момче, на което му обещах себе си, пък каквото ще да става, и нека е спокойна, и радостна…

I say a little pray for you 🙂