Два дена морето е все още тюркоазено.
Днес, най-после е синьо.
Нюанси са, но определят цвета на настроението за свободно гмуркане.
Нямаше да се разберем с този фитопланктон. Размъти му главата на нашето море.
Или той, или ние.
Сутрин, две диги под къщичката ни, оставяме БГ радио с Фанданго и постиламе синьозелени хавлии, в тон с педикюра ми, а аз почвам да нервнича. Не ми се е отдавало да лежа и да гледам плажа. Искам всичко отблизо. И по много, и наведнъж.
Искаш ли да се разходим?
Ама ще ме държиш за малкия пръст, така няма да срещаш морски чудовища.
Той ме заведе в дълбокото на лагуната Мечата дупка. И ме пазеше от моите страхове. Миналото лято ги нямах, но тогава нямах и планове как да продължа напред. Сега имам посока и сонар, с който мога да чувам любовта.
Плувахме рамо до рамо, понякога плавник до плавник, а друг път само с хватка на два пръста. Понякога аз избързвах, друг път той ме теглеше.
Плъзгахме се по подводните поляни, които вееха своите треви на водния вятър.
Разбишквахме морски храсти с плавници и с ръце си пробивахме път през клоните им. Проблясваха изгубени люспи, нанизи със седеф чертаеха начало и край на приказки за нимфи, бързаха крапове, поклащаха се рапани. Колонии от раковини ограждаха различни терасовидни паркове и градини.
Нивата на земята под повърхността са белег за нейната своенравност, но и за желанието й да допуска водата до себе си. Крайбрежната земя и морето си взаимодействат споделено и с лекота, бавно, и никога не прекъсват връзката си. Морето е състояние и има собствена нервна система. Земята е красота, с моменти на истерия…
А ние ли?! Ние си правехме знаци под водата. Някои означаваха „виж, там“, други: „поемай въздух, отиваме долу“.
Хубаво е някой да те пази, да не си удариш главата в камък, понеже ти си зяпнал нещо далече в тъмното.
И под водата е смешно. Звуците се чуват с вътрешните ни органи. Можеш и да пееш. Пасажи рибки бързо заемат първите редове на подводната сцена, но и бързо разбират, че няма да слушат ария, а насечен дъбстеп от шнорхел. То, да дишаш ли, да пееш ли…изчезват, а с резките завои, които правят организирано, направо ти се подиграват. Ти пък им викаш, че са бебешори, защото докато ти се мотаеха в ръцете, не бяха по-големи от една фаланга пръст. Ама както и да е. Търся си пак партньорското внимание. С два плясъка на плавниците съм при него. Не скучае, прави китово салто и се разтваря от удоволствие в дълбините на морския разлом. О, така ли?! Чакай да ти покажа до колко издържам вече на динамична апнея. Още малко и ще ме търсиш при баща ми, Нептун.
Пак смях. И подводно тра ла ла.
По едно време и двамата виждаме неговото потънало съкровище – голям съндък, попаднал в капана на рибарска мрежа, килнат между стените на подводни пещери. Тъкмо снощи в рибарската ни хижичка, на твърдия матрак го обсъждахме страстно и лигаво. Накрая той мечтаеше в просъница да намери своя потънал кораб, ама не тоя, дето всеки го е виждал край Созопол, а негов си, неоткрит. После в тишината чувах само клепачите му и вече беше сутрин..
Ама се разсейвам. Водата мъкне спомени зад мен или ми ги изресва от косите, сякаш с вълшебен гребен.
Правиме ли го?!
Доближаваме съндъка, оглеждаме и с един поглед се разбираме, че е непотребна пиратска вещ. Без жълтици. Самият съндък е съкровището. Видя ли, вече го видя твоя кораб.
Сега ще ми гледаш плавниците отзад.
Усмивки с маска, усмивки до ушите, вретено под неговото тяло, със спуснати коси, подводен флирт и нежност до дъно. И целуването е възможно, само е малко иначе. Докосваш шнорхела си до неговия, а можеш да го направиш и истинско, въпрос на смелост.
После той бяга, бягаш и ти.
Колко лесно е да изчезнеш под водата… Виждате се след няколко морски часа, ти, завряла седефени миди в банския си, той носи подарък – миди, в ръка. Пак подводен смях.
После си правите състезание до кърпите на плажа, печелите и двамата, и солта на капчиците вода по телата ви е повод за последната ви любов с език. Или предпоследната, защото децата на филипинката – Матео и Еси (навярно от Есмералда), ви гледат с широко отворени очи – нямаше ви, а изведнъж излязохте от водата и телата ви разказват история за мъжа и жената, в които някой ден ще се превърнат и те…
klementinasblog 