Течната Амбър

​Обещах ти, Иване и започвам да ровя спомени и да им пукам мехурчетата с въздух.

Бях хлапе и с дядо трябваше да ходим на лозето, да оправяме кошерите и да вадим мед. Не помня как сме стигали до лозе. Аз имам качеството да не присъствам в настоящето, ако считам, че е скучно и най-вероятно всичките пъти, когато сме ходили от къщата ни в Бяла Слатина до лозето, съм си мислела я за вчерашния ден, с кой съм се сбила, я затова, утре с кого ще играя.

Лозето ни беше на един баир. Денивелацията му ми вземаше всички силици, ако мислех да търча и да не помагам. Затова, стоях си в мъничкото къще на сянка. Там, дядо беше разположил голямата синя центрофуга, която с определена ритмичност очакваше в себе си питите с пчелен мед, да им вземе съдържанието, с няколко оборота.
Само дядо прехождаше между задния двор и къщето. Беше облечен с неговите си дрехи, но с платнена шапка, с широка периферия, опната на телчица, а от нея се спуска тюлена мрежичка на лицето, да пази дядо от пчелите.
Бях си на поста, стъпила върху трикрако столче, с олющена кафява боя. Една баба, веднъж я бях чула да казва „три точки правят една равнина“ и аз спокойна, си ползвах столчето за височинка.
Носеше дядо питите и ги поставяше с отработен жест в страниците на центрофугата.
Тежки. Лачени от течния мед, който преливаше от восъчните килийки. Казваше ми кога да започна да въртя лоста и се изнасяше от къщето.
Много ми харесваше тая работа. Като че бях магьосник и завъртах времето. Бързах. Нарочно забавях, пак засилвах и се взирах в процеса долу. Наблюдавах нивото на тежкия флуид. Различаваше се от всички видове течности, с които съм си играла. По едно време, ей така от келешлък, спрях да задвижвам центрофугата, укротих ротацията и виждам образа си, долу, в топлия казан.
Дори да се опитвах, да разтърся този образ, като ритвах корпуса отвън, той не променяше щрихите си.
Цветът беше сякаш съм бъркала слънчоглед, капела е смола от бор, стривала съм янтар между пръстите си, пък съм пърхала с цветчета жълт кантарион и акация из цялата картина.
Много ми се прищя да мога да го пресипвам от високо и да гледам как пада. Този течен кехлибар.
Аз кат си наумя нещо, не мирясвам. И махни другото, ами хич не мисля какво ще причиня и напакостя. Само да видя какво става.
Още съм си такава.
И опитах да бръкна с пръст. Да видя как пък ще ми потъне пръста там. Вадя показалеца си, овалян в мед и го проточих от над нивото на погледа ми, да се стече. Стече се, ама накапа малко и спря.
Реших да удвоя количеството и бръкнах с два пръста. Почти същото. Плътна струйка, нацърцори се и свърши.
Абе, я викам си, да пробвам с ръка. Топнах цяла длан и понесох ръка към тавана, а оттам небето наднича, през пролуките на разместения дървен покрив.
Обърнах шепа и контролирах разхода, да тече тъй, че да мога да гледам струйката по-дълго време.
И тече, и гледам, тече и гледам. Ама красиво, разтягат се вътре едни мехурчета, сменят си местата даже. Бяха и различни цветове. По-тъмно кехлибарени, по-светло слънчеви. Сякаш броеница от кристалчета тамян и фосили от крилца на пчели.
Стели се меда на катове и образува мънички купчинки, които се разтваряха мигновено в аморфната  течност.
Ама като мога с една ръка, що да не го направя с две. И почнах да загребвам и да поливам отгоре. И да се взирам. То, сякаш някой ми шепнеше като с шушляк в ухото. И цъкваше, когато капчиците стигаха останалата плоска повърхност.
Въздухът се унасяше в струйките и ставаше на звук, едва когато почна да тече в устата ми. Отгоре. С шепи. Не смогвах да му се насладя. Да го пусна на пързалка в гърлото ми, да го лепя по небцето, да се уплътнява в устата ми и да прелива по бузите ми, да не дишам, само да бляска в очите ми. Да виждам през капчиците мед, закачили се на връхчетата на миглите ми. По мен отвътре, по мен отвън, та чак до трикракото столче.
А как ухаеше тоя мед на дядо ми…ей сега го усещам.
И като казах дядо ми, се сепвам от стъпките му, ама късно.
Малей, какъв глас имал тоя човек. Вярно, че винаги ме беше респектирал, ама какво толкоз бях сгрешила, та се понесе единият вик до всичките лозя наоколо, че заглуши и свирката на теснолинейката Бяла Слатина – Червен бряг.
„Герееее, дядковата, що вършииииш, бе дядо. Не ми е за меда и реколтата, ама за теб ми е, бе чедо, да не ти прималее от толкова сладко“
Нищо повече не си спомням от онзи момент.
Припаднала съм.

В кръг

„…Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали — напои хубаво майката земя…“

Деца, от кого е това? Ченко, ти не знаеш, не казвай нищо, моля ти се!

Майка ни като изпадне в лирическо отклонение, присяда до прозореца, с цигара в ръка, издиша струя дим, напред и нагоре, като източва шия.

Казвам й, че е любимият Елин Пелин, тя, обаче е цар на управлението на двайсе теми наведнъж, почнала е да мисли за други неща, не разбира какво и защо казвам и ми вика „глупости!“, „Ченко, пи ли си хапчетата?“ Спуска се от местенцето, като варан на плячка и удря през ръка баща ми, който посяга към последното парче диня в кастрона.

„Ей, ако не съм аз, два пъти да си умрял“, вика майка ми.

Аз пак казвам, че онова пасажче е от Елин Пелин, от „На браздата“, обаче разговорът вече така се е изместил, че изгубвам воля за спор.
Брат ми „абе, Гере, спокойно, аз като не знам от кой е, пак същия ефект“

Майка ни обсъжда вече световни работи.
Виж, ако й кажеш, че татко яде хляб под масата, ще се включи с интерактивен репортаж от тоалетната, ще притича, като в движение ще си закопчае дънките и ще отбележи тъчдаун или ловко ще спаси бисквитата от схватка с баща ми, само не го е карала да плюе вече сдъвканото, но му намила на главата.

С брат ми се хилим, тия два дни си захлупваме главите с ръце на масата, а тя „как не ви е срам, бе, вие борили ли сте се някога за живот на мъж“.
Оттам още повече смях.

…
Ей така се случи, та се събрахме четиримата – брат ми и нашите родители. И без красивите ни продължения, поехме на път вчера: София – Бяла Слатина – проходът Троян – Кърнаре – Розино – Клисура (София).

Бяхме на гробища на родителите на мама, после бързахме да премостим (това от мама го чух) балкана през Беклемето и да оставим свещички на последния дом на родителите на тате. Накрая пренощувахме в Клисура, на брат ми в къщата за отдих. Та оттук ги спомням тия два дена.
По пътя много се смяхме.

Мама и татко се запознали преди повече от половин век. Слушала съм историята на запознанството им и все пак акъл не ми побира как баща ми, който е от подбалкана срещнал северозападната си приятелка – огън и лед на едно място, ами и нас сега ни има. Но нейсе.

В Бяла Слатина, в къщата на Климентина и Христо Тоневи -баба вечно се жалваше в общината на градчето, че не може комшията, чичо Пеци, да гледа пуйки и биволици в центъра на градчето, тамън зад Културния дом. Баба беше активист и председател на клуба на пенсионерите. И като захапеше някоя кауза, се бореше с нокти и зъби.
Като видяхме къщата, отдавна продадена на други хора, ахнахме.
Да е казвал някой, някога на баба, че в центъра на Бяла Слатина, не биволица и пуйка ще има, ами 10 еленчета, овце, петли и кокошки, екзотична порода свине, още по-екзотични фазани – златен и сребърен, няколко чифта пауни, че и бял, лебед – черен, папагали – огромни и шарени, канарчетата – в кафез на няколко етажа, като в блок, баба ми щеше да се е гътнала още преди това.

Човекът беше решил да посади и отгледа една мечта, неговата детска мечта, баш в центъра, зад културата на баба ми.

Като отидохме на гробищата, всички си траехме. Баба да не разбере, че…

После като тръгнахме през Попишко шосе, видяхме черен щъркел. Ние, нали  почти всички сме Черневи, татко се казва Черньо, ръгнахме с телефони да го снимаме, този, различния. Щъркелът.
Само аз ли видях, че като си разпери крилете и литна, корпуса на тялото му отдолу имаше малко бяло?!
Тъй е то, у всекиго черен има и по нещо бяло, ама малцина, го виждат.

После спряхме гладни на Чомаковци, ядохме кебапчета в хлебче, а един младеж ни се похвали с какво се прехранва, като ни чу, че се тюхкаме компанията, от нищетата на държавата ни.
Извади една кофа и виждаме съдържанието й.
Човек, над 5 кг трюфели. И кучета имал. Специална порода. Три.

После объркахме пътя и вместо за Луковит, тръгнахме на ляво. В Реселец нямаше кого да попитаме. До местната църквица, на пейка отпред, седи едно момче, нещо като че болно, ръкомаха безмълвно, на другия край на пейката седи женица. Като че и на нея й имаше нещо. Сякаш поглед нямаше. Като ги питахме за пътя, те кръстосаха ръце и посочиха всеки своя път.

Все едно де, върнахме се с колата и наслуки поехме в търсената посока.
Четох на наште статията за онова момче Jake Porter, която беше отразена в блога на един българин Иво. Момчето с генетичното заболяване, което, обединило два отбора по американски футбол. Че всички разединени по света е на път да обедини с историята си.

статията на Иво

Преходът Троян – Кърнаре ми е любим. Може би защото ми се случва веднъж на 20 години. Горе на билото, спряхме, татко ни купи по едно бурканче  с изкуство. Изкуство е да редиш различни видове сурови ядки на катове в буркан с мед. Благина. Балканска. И здраве.
Преваляхме балкана. Откриха ни се южните склонове на планината. Горе беше мъгла. И почваше да превалява. А на слизане, отпред – два тъмни склона, от двете страни на взора. Приличаха на бедра на закръглена девойка, стиснали помежду тях си, триъгълно парче земя, огряно от слънцето с прорасли жита. 

От радиото се лееше именно Адел. Аз по-подходящо съвпадение на момент, пейзаж, певица и песента й „…I set fire to the rain…“, не бях преживявала.
Минахме през Розино, селото на татковите родители Геновева и Ганчо. И на чичо Минчо.

о, чиче, я разкажи

Къщатата ни там, отдавна не е наша. Даже градината й беше прилежно и модерно оформена. Миришеше, не на любимата ми миризма на дърдонки, а на ухание от някой град, което новите й обитатели носеха, най-вероятно със себе си.
Отправихме се до гробищата и там. Те са подредени и поддържани. Всички гробове са посипани с шишарки и са на дебела сянка. Спокойно ми беше. Плевихме, чистихме, поцъкахме си с език що баба и дядо бяха полегнали в гробовете на техните родители, а не заедно, ама минало.
Вдигам глава, три важни за отбелязване пункта има в Розино – комина на розоварната, купола на църквата и ракетния корпус на минарето, на джамията. 

Труд, поминък и вяра.

Мюфтията тъкмо извисяваше глас над всички розови масиви, а в това време и последния ми сантимент от тази земя се чу – влакът София – Бургас разтресе свирка през ръждивите траверси.

В това време почна тежко да вали. Изморени от пътешествието, се изнесохме към селищното място, в съседство. 

Клисура. Най-чистият град в България. Във всяко отношение.
Къщата на брат ми.

Седнахме вечерта на маса, в двора. А този двор е в двора на родилния дом, в който баща ни някога се беше родил.
Когато брат ми е купувал земята тук, хич не е знаел това. Татко ни като разбра тогава, плака от изненада и умиление. Построи нов дом.

Гугутките от Бяла Слатина, знойните жеги, режимът на баба ми там и всичките тези сензитивни артефакти от селцето на татко ми, отдавна бяха моите опорни точки за справяне с тревожността през живота ми.
Дори на запис, звуковете ми действаха оздравително.

Майка ми е друга работа. Тя е молитва, ред и контрол. Над живота на всички ни, обаче най-много над баща ми.
Тя така разбира живота.
…

Татко използва суматохата от нашия смях, спора с мама и развива бясна скорост като изпояжда всички парченца сирене от чиниите ни.

Вика на брат ми: „Климе, татковата, кой ти слага плочките тук“ и сочи едно място до пенджурето. „Тоя, дето ги е слагал, си е оставил ръцете, може ли такова нещо, тц, тц, тц“

Брат ми се отбранява: „ми, ще си го оправя, бе тате“.

Баща ми построи къщата на бате, обаче да го изненада, не го пита к’во, що, и как. Той, татко си е такъв. Изненадва от свое име, със свои средства, ама не пита „искаш ли“. А после брат ми си направи ремонт на къщата и смени това, онова. Та татко да му намери кусури, за това беше целият разговор.

Сега всичките четирима, седим на масата. Напрежението и излишната пара вече послегнаха.
Седим, гледаме се на каре, вали дъжд, освен да се усмихнем, нищо друго не остана…

Тръгваме към София. Обратно към децата и любимите ни. Да затворим кръга.

Усмивка 208 см

29 юни. Петровден. Сутринта имам уговорка с Антонина да я чакам на метрото и да потегляме по задачи. Чаках я поне 10 минути.

Мина ми през ума една картина, отреди години, когато я чаках по същия начин и тя не дойде. А трябваше да вършим двете работа, в екип, съвместно със столични полицаи. Тогава ми се наложи да представлявам сама нашата институция, но за сметка на това се запознах с един дълъг 208 см. полицай Веско Господинов, наборче.

Ама усмихнат, ама сърцат, ама шегаджия, отворен и предразполагаше към ефективна колаборация.

Помислям си го, ей така. А Антонина още не идва…

После две, три усмивки се разляха по лицето ми, че така и така чаках, та се сетих за Веско. Егати човека. Честно. Огромен, респектиращ, а честен и чист…то през него струи.

Предната вечер ми писа на вайбъра, да ме пита как съм изкарала на морето. Разправях му за гмурканията, той ми се усмихваше с някакви емотикони, уговорихме се да се видим, че имал нещо да пита, пожелахме си лека нощ.

Станахме си приятели покрай работата и всеобщите ни проверки. Учехме заедно и правото, с него и Елена. Помагахме си с лекции, учебници. Сега му пазя учебниците за държавните изпити, че на него му предстои да завършва…

Винаги му звъня при нужда – Веско, моля те прати екип, че тук едни не искат да ни се легитимират…Веско, моля те, би ли проверил еди коя си фирма, че не можем да съберем информация, а мамят граждани…Веско, моля те, би ли ми помогнал с информация за спортните отбори в Канада, искам да заминавам с детето там…Веско, моля те, помогни, че на баща ми му откраднаха колата…Веско, може ли да ни помогнеш, че с Елена ни трябва подпис за един стаж…Веско, Веско, Веско…

И Веско звъни, държи в течение, говори, връща обаждания, ама няма през нощта, няма не може…

Скоро имахме среща по работа и той ми разправя за едно производство, как хвърлил усилия, ама как тук – капан, там – спънка, обаче ще намерел начин той, всичко щяло да се оправи един ден в тая държава, то не може само неразбории…

Тогава, по време на служебния обяд, си помислих „абе може ли човек да е такъв идеалист“…после си викам, тия, явно, дето са спортисти, те са такива – чисти, играят честно и чисто…Душа камбана…Баскетболист от аматьорската лига. Навремето е градил спортна кариера, после станал полицай, а още по-после в ДАНС беше служител…

На всяка среща разказваше за любимия си баскетбол. Очите му искряха. А като каза, че големият му син вече учи и тренира в Белград – и болката, и радостта в очите му видях. И онова умилително мъжкарско: „на тати гордостта“, пък щял да поеме болката и заради жена си, че на нея щял да липсва Веско младши…

„Гери, а ти как си, ми кажи, нали знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен, за всичко“ и

„Пак ти казвам, аз съм с теб, бе човек, ще оправим работата“

И ей го, сега, пак е петък. Една седмица след Петровден. Приятел ми каза, че Веско е участвал на мач, с неговия отбор, по време на турнир на Националната аматьорска лига по баскетбол на Петровден, паднал е на терена и е починал.

Не повярвах. Нищо не ми стана. Не се разплаках, не прехапах устни. Една усмивка видях само пред себе си. Нямаше как да е вярно.

Обадих се на Елена, помолих я да звънне на телефоните му. Аз не смеех, да не би да не ми вдигне…

В новините от онзи ден видях, че е вярно. Станало е късно вечерта, на мач. Искал е от титулярния фотограф да го снима, че е бил с кецове на „Цървена звезда“, подарени от сина му. Часове преди това 15 годишното му момче е подписало официален договор със сърбите, а Веско е искал да играе последен мач, за да предаде достойно щафетата на сина си.

 Почтена и съвсем бащинска постъпка!

Изключителен ритуал на приемственост между двамата, като баща и син, и като спортисти!

Усмихнах се.

Бил е на любимото си място, където цял живот е играел посветено, с цяла душа и сърце…явно второто се е свършило, физически.

После друг приятел ми каза „не пиши нищо, това си е между вас било, кого ще го интересува, ако не го е познавал лично“.

Пиша. Мисля в обратно повествование. Така. Да си спомня за една чиста душа. Идеалист в среда, в която идеалисти почти няма. Имало е. Били са с един в повече.

Не може хората да не знаят, че такъв човек е имало тук, сред нас. Обикновен. Открит. Чист. Светла душа и идеалист да бори неправдата…

Весо, приятелю, усмихвам се и се радвам, че познавам душата ти, тя е вечна…