Течната Амбър

Обещах ти, Иване и започвам да ровя спомени и да им пукам мехурчетата с въздух.

Бях хлапе и с дядо трябваше да ходим на лозето, да оправяме кошерите и да вадим мед. Не помня как сме стигали до лозе. Аз имам качеството да не присъствам в настоящето, ако считам, че е скучно и най-вероятно всичките пъти, когато сме ходили от къщата ни в Бяла Слатина до лозето, съм си мислела я за вчерашния ден, с кой съм се сбила, я затова, утре с кого ще играя.

Лозето ни беше на един баир. Денивелацията му ми вземаше всички силици, ако мислех да търча и да не помагам. Затова, стоях си в мъничкото къще на сянка. Там, дядо беше разположил голямата синя центрофуга, която с определена ритмичност очакваше в себе си питите с пчелен мед, да им вземе съдържанието, с няколко оборота.
Само дядо прехождаше между задния двор и къщето. Беше облечен с неговите си дрехи, но с платнена шапка, с широка периферия, опната на телчица, а от нея се спуска тюлена мрежичка на лицето, да пази дядо от пчелите.
Бях си на поста, стъпила върху трикрако столче, с олющена кафява боя. Една баба, веднъж я бях чула да казва „три точки правят една равнина“ и аз спокойна, си ползвах столчето за височинка.
Носеше дядо питите и ги поставяше с отработен жест в страниците на центрофугата.
Тежки. Лачени от течния мед, който преливаше от восъчните килийки. Казваше ми кога да започна да въртя лоста и се изнасяше от къщето.
Много ми харесваше тая работа. Като че бях магьосник и завъртах времето. Бързах. Нарочно забавях, пак засилвах и се взирах в процеса долу. Наблюдавах нивото на тежкия флуид. Различаваше се от всички видове течности, с които съм си играла. По едно време, ей така от келешлък, спрях да задвижвам центрофугата, укротих ротацията и виждам образа си, долу, в топлия казан.
Дори да се опитвах, да разтърся този образ, като ритвах корпуса отвън, той не променяше щрихите си.
Цветът беше сякаш съм бъркала слънчоглед, капела е смола от бор, стривала съм янтар между пръстите си, пък съм пърхала с цветчета жълт кантарион и акация из цялата картина.
Много ми се прищя да мога да го пресипвам от високо и да гледам как пада. Този течен кехлибар.
Аз кат си наумя нещо, не мирясвам. И махни другото, ами хич не мисля какво ще причиня и напакостя. Само да видя какво става.
Още съм си такава.
И опитах да бръкна с пръст. Да видя как пък ще ми потъне пръста там. Вадя показалеца си, овалян в мед и го проточих от над нивото на погледа ми, да се стече. Стече се, ама накапа малко и спря.
Реших да удвоя количеството и бръкнах с два пръста. Почти същото. Плътна струйка, нацърцори се и свърши.
Абе, я викам си, да пробвам с ръка. Топнах цяла длан и понесох ръка към тавана, а оттам небето наднича, през пролуките на разместения дървен покрив.
Обърнах шепа и контролирах разхода, да тече тъй, че да мога да гледам струйката по-дълго време.
И тече, и гледам, тече и гледам. Ама красиво, разтягат се вътре едни мехурчета, сменят си местата даже. Бяха и различни цветове. По-тъмно кехлибарени, по-светло слънчеви. Сякаш броеница от кристалчета тамян и фосили от крилца на пчели.
Стели се меда на катове и образува мънички купчинки, които се разтваряха мигновено в аморфната  течност.
Ама като мога с една ръка, що да не го направя с две. И почнах да загребвам и да поливам отгоре. И да се взирам. То, сякаш някой ми шепнеше като с шушляк в ухото. И цъкваше, когато капчиците стигаха останалата плоска повърхност.
Въздухът се унасяше в струйките и ставаше на звук, едва когато почна да тече в устата ми. Отгоре. С шепи. Не смогвах да му се насладя. Да го пусна на пързалка в гърлото ми, да го лепя по небцето, да се уплътнява в устата ми и да прелива по бузите ми, да не дишам, само да бляска в очите ми. Да виждам през капчиците мед, закачили се на връхчетата на миглите ми. По мен отвътре, по мен отвън, та чак до трикракото столче.
А как ухаеше тоя мед на дядо ми…ей сега го усещам.
И като казах дядо ми, се сепвам от стъпките му, ама късно.
Малей, какъв глас имал тоя човек. Вярно, че винаги ме беше респектирал, ама какво толкоз бях сгрешила, та се понесе единият вик до всичките лозя наоколо, че заглуши и свирката на теснолинейката Бяла Слатина – Червен бряг.
„Герееее, дядковата, що вършииииш, бе дядо. Не ми е за меда и реколтата, ама за теб ми е, бе чедо, да не ти прималее от толкова сладко“
Нищо повече не си спомням от онзи момент.
Припаднала съм.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s