Летните обувки на дъжда

Мария Донева

Летните обувки на дъжда
още се търкалят на тавана.
Те тежат от прах и светлина,
но на мене може да ми станат.

Ще обходя нечия душа,
ще изтичам по въжето с дрехи.
И един човек ще натъжа,
а на друг ще донеса утеха.

И ако дъждът ми стане гост,
ще се вмъкна тайно през комина.
Ако му харесва да е бос –
ще му кимна и ще ме отмине.

1988

View original post

Реклами

„…Ние сме Сега Нашите мечти…“

Ева си имаше златна градина, с жълти треви, с две, три, даже четири, смокинови дървета за камуфлаж. Особен тип удобство, когато се чуваха гласове отнякъде. Скриваше очи зад огромните листа и се смееше. Имаше си и розов храст. Съвсем рехав. С красиви, плътни розетки в малинов цвят. Имаше и открит душ, измежду дърветата, като на Тинчето от Васко да Гама от село Рупча. Имаше гледката към лагуната. С побитите огромни скални отломки във водата. Беше западно ориентирана. Лагуната де. Слънцето го играеше съвременен алхимик правеше вечер от водата течен живак. Ева си имаше и приятели, други творения господни – чайки, корморани и двойка гугутки.

Имаше и Него. По цял ден и цяла нощ. Спяха като бебета всеки ден по едно и също време, след няколкото страници от една и съща книга, която тя четеше, а той заспиваше преди нея. Спяха дълбоко. Почти колкото дълбокото на лагуната. Главата на Ева беше пълна с вода, защото много се въртеше на подводните разходки и всяко едно обръщане в люлката на плажа, й костваше бълбукане и ефекта на вълни в камъните. Всичко в нея беше отвято. Придвижваше клепачи едва едва. Пееше песни като ехо. Телодвиженията – ала реещ се феникс в райска градина – всичко сякаш магически реализъм.

И всичко се случваше сякаш за първи път в живота й. Някой през деня им беше обяснявал, че там, където ходят да се гмуркат, имало морски змии. Нищо не ги отказа да ги търсят. Но виждаха само изправени човеци върху дъските си, които по цял ден сякаш ходеха по вода. Някакво модно течение ги влечеше. Като някой, който щеше да се роди след няколко хилядолетия и да ги спаси отново…
Така и не видяха никакъв рептил там долу. Нямаше никакво зло наоколо. Май го бяха преживявали твърде дълго и страхът, и срамът от него, вече се бяха размили. И май пренаписваха историята на света…

Summertime sadnass

Тя е. Видях я. Винаги съм подозирала произхода й. Още, когато като шестмесечно бебе, я потопих и оставих сама под водата, тя направи най-естествените загребвания за метър, два, три.

Също и когато на две годинки реши да покаже на децата, които играеха на прибоя как се плува – без нито един урок тогава.

Днес, едва я пуснахме във водата и тя се изниза от погледа ми. За половин час премина инструкциите по свободно гмуркане, слушаше наполовина, от уважение и при пробното влизане, буквално, ни събра очите с грацията на движенията си, с разпилените половин метрови коси, които осветлените участъци под водата, правеха медно руси, с красивите цветове на банските, които сама си подбра за случая, а краката й, удължени от малиноворозовите плавници, задаваха нежно ускорение.

Улавяше въздуха в шепи и го примамваше под водата, а после се смееше, сякаш през фуния, на стъклените балончета, които се въртяха като разбалансирани панички към повърхността.

На дългата разходка почти до носа на полуострова, само в началото ме държеше за малкия пръст. Като й се откри подземното царство, направи рязък завой, гмурна се в дълбочината, а изплувайки ме погледна като, че искаше да ми каже „къде съм живяла до сега“.

Изучаваше медузите, като хем играеше с пространството около тях, хем с разбиране към неприкосновеността на всички морски обитатели, оставяше просто погледани.

Целуваше рапаните по свенливо прибрания месест крак.

Оглеждаше седефа на мидите, сякаш беше забравила как светлината се плъзга през горните слоеве и ги прави неземно красиви. Да, те и без друго спират да омагьосват погледа, оставиш ли ги на сухо.

Имитираше динамиката на вълните.

Покланяше се на водораслите, които подводните течения принуждаваха да се веят в една и друга посока.

На моменти пак ставаше шумна, като не спираше да говори през шнорхела, цели дълги изречения, които артикулираше успешно, не й пречеше и да кашля във водата, заради хремата.

Нямаше паника, липсваше неадекватност, единствено възторг и любопитство към гмуркането, така чакано и слушано с присвити клепачи.

…когато излизахме от лагуната, ми каза „искам да се върна“ и погледът й побра тъгата на есенен сухоземен провинциалист, а лятото едва й се откриваше през листата на дворната смокиня, в хамака на следобедния сън…