„…Ние сме Сега Нашите мечти…“

Ева си имаше златна градина, с жълти треви, с две, три, даже четири, смокинови дървета за камуфлаж. Особен тип удобство, когато се чуваха гласове отнякъде. Скриваше очи зад огромните листа и се смееше. Имаше си и розов храст. Съвсем рехав. С красиви, плътни розетки в малинов цвят. Имаше и открит душ, измежду дърветата, като на Тинчето от Васко да Гама от село Рупча. Имаше гледката към лагуната. С побитите огромни скални отломки във водата. Беше западно ориентирана. Лагуната де. Слънцето го играеше съвременен алхимик правеше вечер от водата течен живак. Ева си имаше и приятели, други творения господни – чайки, корморани и двойка гугутки.

Имаше и Него. По цял ден и цяла нощ. Спяха като бебета всеки ден по едно и също време, след няколкото страници от една и съща книга, която тя четеше, а той заспиваше преди нея. Спяха дълбоко. Почти колкото дълбокото на лагуната. Главата на Ева беше пълна с вода, защото много се въртеше на подводните разходки и всяко едно обръщане в люлката на плажа, й костваше бълбукане и ефекта на вълни в камъните. Всичко в нея беше отвято. Придвижваше клепачи едва едва. Пееше песни като ехо. Телодвиженията – ала реещ се феникс в райска градина – всичко сякаш магически реализъм.

И всичко се случваше сякаш за първи път в живота й. Някой през деня им беше обяснявал, че там, където ходят да се гмуркат, имало морски змии. Нищо не ги отказа да ги търсят. Но виждаха само изправени човеци върху дъските си, които по цял ден сякаш ходеха по вода. Някакво модно течение ги влечеше. Като някой, който щеше да се роди след няколко хилядолетия и да ги спаси отново…
Така и не видяха никакъв рептил там долу. Нямаше никакво зло наоколо. Май го бяха преживявали твърде дълго и страхът, и срамът от него, вече се бяха размили. И май пренаписваха историята на света…