…и от върха на водопада се слиза надолу, почти на серпентина. Толкова е магично, колкото го виждаш, колкото си извлякъл от приказките в детските години и колкото го извиква дъщеря ти. Снимки, снимки, снимки…Тя алчността на сетивата не среща граници, та снимките ли ще го сторят. Но поне удължават момента във времеви порядък, пък и споделяш с други.
Скакавицата е на две нива. И двете мокри. И двете „ах“. Отпред пръските и зад пада на водата, зеленият цвят е мощен, слънчевият лъч – филтриран и играе на въже от дъга.
Дъщеря ти е мокра, обаче мижи, почти в транс.
Обратното изкачване е пълно с пещери. Пеперуди. Попадали орехи и дракави шипки. Дърпат те.
А като стигнеш отново билото, откриваш едни тайнички пътечки, водят към незабележими плетове, криволичат към ръба на скалата, от която се мята водата. И там – ред домати, ред пипер, две-три кокошчици, козле и котка. Баба и дядо. Полукръг от воденично колело, мост и параклис – на върха на водопада…
klementinasblog 