Urbanity

В кадър от междублоковото пространство има място за слънчев лъч, две небета – едно истинско и няколко направени от прозорци.
Шумките са двулицеви – веднъж огряни от светлината, а вътрешно настояват да са червени, жълти и още други топли нюанси.
Октомври е дълъг и преходен, тъй го нарекохме с приятели.
И тази утрин го виждам, бавно и с достойнство се повдига от асфалта и потегля.
Незабелязано пък и сякаш нарочно, изтегля нарисуваното одеало. Отвива зимата.
Подава се краче с чорапче…

Реклами

В страната на дървените обувки

Сън в съня и няма събуждане. Денят почти се размива в нощта. По между им няма рязка граница. Всичко на всичко, имам спомен за много път и не толкова много, за студ и не толкова, за срещи и лица – нося ги като сърце в шепите, което да реанимирам.
Потъвам в пух. Ако като съм изправена ми е тясно, то поне, като лежа – е дълбоко и въздушно. Усещам поне сто приказки от тайнствения север да ме пощипват насам-натам. Нищо да не разбирам и да се завъртам към прозореца, докато мозъчната ми дейност ме следва с минути закъснение. А там и баба Хола тупа сняг от облаците, Питър Пан шушука на Камбанка нецензурни вицове, Гъливер (ох, с тия мънички размери на стаичките тук, разбирам го тоя мъченик) за пореден път прави опит да развърже нишките на съзнанието, Кай си живее с парченцето стъкло в душата, а Герда е спряла пътя си при жената, която разресва косите й. Само Малечка потегля на път по улука, за да върви приказката към следващата страница.
Тук водата има ново проявление. Тя е така тиха, сякаш не среща повърхности и подчинява света само с едно магическо „ни-ко-гааа“…