Добра се до плажа. Отнякъде.
Премина го по дължина и по плувки, почти до хълбоците му.
Фигурата му – едра и в същото време хлабава, плещеста и грохотна.
Затътри крака като щеки към морето.
Аз, дето съм луда – съм с блузон до колене, дънки и маратонки.
Емоциите ми са толкова бурни, че да ги срещам с емоциите на морето днес – айде, няма нужда.
Цветовете на времето са в нискочестотния спектър – най-яркото тъмно, маслено, нефтено зелено в слаб контраст на флотилия синьо.
За звуците на деня, също не ми се говори. Ръмжи ми се. А ехото носи тътен и гърмежи.
Старецът, обаче ще влиза във водата. Гледам го.
Погледът му безумен.
Вперен. Неподвижен.
Като че в морето, между онези две скали, които втренчено гледа…ммм, не е че го вика Тя.
Жена, ако е имал въобще, е била вторична необходимост.
Сега на дневен ред, като че го зове най-истинската му същност.
В ямките, под разрошените побелели вежди има нещо съвсем неопитомено и по детски непредпазливо. Точното количество физика на мъж и дете по душа, безрасъдство на младеж и вкостенял инат на възрастен.
И онзи поглед не е, сякаш там, между отломките раздават пенсии.
Нищо не е.
И в същото време е много. Неговото нещо.
И тръгна да си го взима.
Пристъпи навътре. Наведе се. Обля ръцете. Занесе шепи и до свлечените рамене. Приклекна. Намокри дъното на избелелия бански.
После спря. Олюля се.
Както изглеждаше, че има нужда от помощ, тъй нещо в телодвиженията му ме спря и извзе цялото ми любопитство на плажен воайор.
Подходи, не като млад човек, който загребва от прииждащата, агресия на вълните, по корем, пълен напред срещу стихията.
Старчето се извърна и посрещна първата вълна с гръб. Преодоля гребена й, като че изпълняваше овчарски скок. А сетне отпусна корпус по задния й склон и водата го завлече към пазвата на вечността…
klementinasblog 