Клисура

Клисура в деветия час на вечерта.
Родителите ми, децата и къщата на брат ми в двора на родилния дом, в който татко ни е проплакал.
Призрачен – пълнолунен сюжет.
Тъкмо изгря иззад гърба на Боримечката.
Градът е тих.
Тук са домошари. Ракията тихо се хлъзга по гърлата им.
Търся камъни да подпра гумите на току изгасналата кола, че улицата ни е като калдъръмена ролба.
Портата пресипнало ни посреща.
Сянката ми се изопва чак до края на каменната пътека в двора, в дъното на която се шмугват обезпокоени котараци.
Въздухът на Клисура е безмилостен хирург – прониква и изрязва до здраво.
От небето изглежда са валяли тежки дюли и са се пръснали навсякъде и само от уханието им започвам да препускам към детството, когато татко ми дялкаше парчета от тях с джобното си ножче и ядях до пресищане.
Той сега е купил игличка за стария ни грамофон.
Избра да пробваме виниловите звуци на Щраус и Диана Експрес.
Покани ме на танц.
Луната се премести…