Последното лято

Ами…тръгна си.
Скараха се сякаш – то, лятото, старецът и морето. Не се разбра за какво.
Може би, когато баща ми звънна днес да ме попита кога ще се прибирам, че времето се разваляло, пък аз се изсмях, та току що бях излязла от водата, нежна и топла…
Бурята се изви мощно. Понесе пръски, топлина, изгорели от слънцето треви, навътре към сушата, да й ги върне, да я прибере и изтласка към собствената й същност, да я заземи.
Зашлеви лицето ми с косите. Буташе ме и мен навътре към техния скандал. Клатеше дървените стълби, които слизаха към плажа. Гъгнеше, тряскаше и темерутесто разпенваше вълните в собствения им обем.
Носеше всичката тъга и гняв от неслучилата се романтична раздяла.
А тъкмо бавно се изпращахме до голямата скала в морето, на която подводната част беше издялкана остро и забита заплашително, а аз я галех с тяло и плавници, на няколко гмуркания…
Оглеждах колониите от кафяви водорасли, в стволовете на които беше прорасъл пурпурен цвят. Същият се повтаряше по щипките на възрастните раци. По към синьо се беше оцветила стената на една от подводните плочи. Опитах да я пипам с пръсти, но синьото не пускаше мастило и я оставих.
Сякаш някой започваше да зъзне…
Тъкмо днес, плавали до съседния плаж, останали без дъх, бяхме хванати със словесна мрежа от въпроси, от малко момиченце и малко момченце.
Бяхме предизвикали почуда и ни беше позволено да долазим на лакти до пясъка само след като покрихме теста, който почваше с „къде са ти ръцете, дай да ги видя“, „аха, имаш пръсти, колко са“, „какво е това на главата ти“, „как така дишаш с него, нали имаш нос“.
Безпокоеше ме факта, че един ден тези деца трудно ще убедят неверниците, че човешката жена и човешкият мъж са дошли от морето. Та те ги бяха видели с очите си.
И този, последният залез – тежък и с морави отенъци в периферията. Същите като лилавата пошивка по месестото тяло на огромните медузи, които опариха китките ми. Едната инцидентно (след като се опитвах да избутам, за да поиграем). Другата аз я накарах да го стори, за да видя с коя своя част го прави точно. Пък и за да си имам за спомен морски неволи – коприва в морето, ама голяма коприва и парене по десет. Толкова пулсира кожата после.
И накрая набрахме последните смокини, търкулнахме грозде по пропуканата земя в двора, докато една бяла салфетка от масата ни, не се понесе над главите ни като свършек на приказка…
Последното лято, в лилаво и черно.

Нека е тъмно и страшно, тъй по-лесна е раздялата…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s