Мокър пейзаж

Водата скача с капките напред и се стича на пунктир.

Прави въздуха на райета, а като бърза, но настоява да падне, рисува извивки по тежката емоция и задрасква хора.
Понякога се спира над подслона ми.
И прави от тишината река.

Сетне художникът прилага техниката акварел и отражение.

Всяка сълза прави ивичка, ивичката прави продължение, но вместо да се върне, всичко свършва на ръба на платното, там долу…

Ако светлината се удря в рефлектора и подарява себе си по много, водата влече и отмива.
Казват – пречистване е.

Когато съм обвързана с живота, очите, чувствата, мислите, са като дъжд по предното стъкло на автомобил.
Няколко минидьоптъра в секунда.
И е буден сън.
Но дори да прочета листовката, пак ще съм смела за страничните му ефекти.

Веднъж да спре този мокър кадър, чистотата на онази непозната картина от възкресение, ще е единствена причина трудно да пожелая пак да се сгъстя до материя.

Но аз обичам да рисувам теб и още…

Ничия

Много приказлив град, с някак остри привички. Като северен разказ.
Усмивките му вдигат шум, може би заради многоброя на студентите от цял свят.

Сякаш, именно, те придават на града психологически профил на хиперактивен, което не плаши, обаче, а коварно привлича.

Пристигаме по нощите, а мястото е в тъмно жълто, водно и с фини отблясъци.

Like an old fairy tale indeed и крейзи анимация едновременно.

Хвърчат колелета.

Подсвиркват си пътници.
Долитат по релсите влакчета.

Стари чугунени лампиони, наредени в шпалир, издават на показ усукани от морския бриз дървета.

Срещата ни с големия син е под купола на старата гара, вътре, на сухо. Сега ще го видим. Само да се обърне едно от всички други лица тук.

И…внезапен дъжд във фоайето, и силно сгушване на тримата ни, със сестра му…

Поемаме заедно.
Толкова улици, че по която и да тръгнеш, все си щастлив.

Чадърът ти се обръща.

Почти ураганно.

А синът ми казва „о, това е сухо, мам. Тук имат 11 думи за дъжд“.

Задминава ни стилен черен балтон, стъпил на скейтборд, държи чадър и използва силата на въздуха в този град, за да прелети като регата.

Изостанала, някак да пазя и виждам повече, пред мен вървят моите няколко минус един.

Явно е трудно да ги събирам в една купичка и едни длани вече.

Ще се виждаме на фрагменти.

Синът ми разправя, че това е неговия дом, а сестра му, вкопчила се в него повтаря думи като ехо…

И се уча на тези нови думи, за други домове, уча се да имам децата си и така…
Сякаш съвсем скоро проумявам думата „ничия“.

Грьонинген,

Нидерландия

7.12.2017 г.