Ничия

Много приказлив град, с някак остри привички. Като северен разказ.
Усмивките му вдигат шум, може би заради многоброя на студентите от цял свят.

Сякаш, именно, те придават на града психологически профил на хиперактивен, което не плаши, обаче, а коварно привлича.

Пристигаме по нощите, а мястото е в тъмно жълто, водно и с фини отблясъци.

Like an old fairy tale indeed и крейзи анимация едновременно.

Хвърчат колелета.

Подсвиркват си пътници.
Долитат по релсите влакчета.

Стари чугунени лампиони, наредени в шпалир, издават на показ усукани от морския бриз дървета.

Срещата ни с големия син е под купола на старата гара, вътре, на сухо. Сега ще го видим. Само да се обърне едно от всички други лица тук.

И…внезапен дъжд във фоайето, и силно сгушване на тримата ни, със сестра му…

Поемаме заедно.
Толкова улици, че по която и да тръгнеш, все си щастлив.

Чадърът ти се обръща.

Почти ураганно.

А синът ми казва „о, това е сухо, мам. Тук имат 11 думи за дъжд“.

Задминава ни стилен черен балтон, стъпил на скейтборд, държи чадър и използва силата на въздуха в този град, за да прелети като регата.

Изостанала, някак да пазя и виждам повече, пред мен вървят моите няколко минус един.

Явно е трудно да ги събирам в една купичка и едни длани вече.

Ще се виждаме на фрагменти.

Синът ми разправя, че това е неговия дом, а сестра му, вкопчила се в него повтаря думи като ехо…

И се уча на тези нови думи, за други домове, уча се да имам децата си и така…
Сякаш съвсем скоро проумявам думата „ничия“.

Грьонинген,

Нидерландия

7.12.2017 г.