Ocean of Universe

Водата е втората ми природа.

Всъщност първата. Земните характеристики не са мой тип, но се налага да съм възпитана.

Липсата на умения за гмуркане е като да не познаваш тялото си от кръста надолу. За там са нужни сетива, които гледат навътре и отвъд повърхностните страхове. Освобождаващо е.

Водата има две повърхности. Едната е видяната откъм въздуха. Въздушните течения я пригалват и диплят, както когато обясняваш надълго някоя задача за вълновите функции по телефона и чертаеш с химикалка по тефтерчето. Или пък я навяват и правят на течна пустиня. С водни дюни.
Другата повърхност се вижда отдолу на водата, когато плуваш по гръб с главата отдолу. Опакото на водата е същото, но по-обтекаемо и по-течно.
Водата е двулицева. Може да е най-добрият ти приятел, но може и да те погълне.

Понякога заработва работилницата за вълни. Отвън може да е убийствена, отдолу виждаш устройството й. Прави го красиво и сякаш меси в нощтвите. Вдига течната материя и я удря със сила, да й излезе въздуха и я разстиля чак до брега, като гьозлеме…

Долу може да се живее. Най-важното, че плават клечки от кафяви водорасли, с които можеш да си почистваш зъбите. След улов.

Когато температурата на пластовете вода е по-ниска, повърхностното напрежение на водата расте и по тялото ти остават много балончета. Същите се скатават между бабунките по настръхналата кожа и изглеждаш като обвит с аерофолио. Така, мисля, могат да те транспортират безопасно.

Майка ми няма да издържи много долу. Тя се побърква от неизмито и неизлъскано до камък. Това, да остави сума ти зеленина да се вее по пънкарски, й е извън представите за чистота и ред.
Решено е, ще живея без да ми идва на гости.

Децата ще ги прикоткам. Трябва им само да ме видят екзалтирана и опиянена. Ще мислят, че долу има особен вид наркотик и ще тръгнат с мен, и тримата.
И е вярно. Има. И аз съм водозависима.

Когато плуваш сутрин след изгрев и вечер при залез, т.е., когато настройваш слънчевите лъчи да падат под ъгъл, можеш да създаваш електронна музика под водата. Играеш с лъчите, като ги докосваш, а звуците ги произвеждаш през шнорхела. Жан Мишел Жар правеше същото.

Можеш да се разхождаш далече, навътре „сред природата“, която е само синьо, но в десетки нюанси, а като ти се прииска по-урбанизирана среда, плаваш към бреговите камъни, там е пълно с живот и „градска инфраструктура“. Има дупки, пролуки, площадки, тепета, ниски и високи колони, пътеки и огради.
Не зная как се наименоват тези форми. Понякога много се дразня на липсата на думи. Чувствам се невежа, с амбиции за принадлежност.

Има раци и рачета. Хранят се на улицата като вземат от стената нещо и го пъхат в устата си. Сякаш люпят семки на игрището.
Има риби, често от различни видове. Стрелкат се на пасажи и си говорят, докато се опитваш да се социализираш.
Сега е пълно с бебета, но и тях от малки ги учат.
При всички положения ти трябва гигантско време, за да се адаптираш.
Почти винаги си като другоземец и те отбягват, и обсъждат. Най-хубавото е, че се разбираш със себе си и компанията ти е достатъчна. Божествено е някак си.

Когато си навътре в морето, не е вярно, че няма какво да се види. Съзнанието почва да прожектира филмови кадри, собствена продукция. В тях има чудовища, амфибии и бързи, и яростни към плажните хавлии 😂

После седиш и чакаш някой да ти поиска мотивационно писмо за живот под водата.
Написах го.

-> SEND

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s