Тъкмо тези дни чета „Физика на тъгата“ на Георги Господинов и съм влюбена в способността му да събира парчета животи във времева капсула, нямам търпение след работа в хоум офис, по принуда, да се зачета отново в романа, така ме отнася назад във времето и телефонът ме известява. Гледам Радосвета Крумова ме поставила в нейна публикация във Фейсбука, предлага всеки да напише негов спомен от детството.
Нейният беше толкова сетивен и автентичен. Моят е микс от времена и нрави, но така ми дойде. Не си избираме спомените, само символите, които да помним.
Та, Раде, детство ми е с малко инак филтър. По картинките му има цветове, в 4 часа, следобяд, му се полагаше порязаница с шипков мармалад, а за десерт скаличка тоблерон, от тоя, дето леля го носеше, когато си идваше с братовчедите ми от Тунис.
Чува се опера от радиоточката и имах режим. Баба твърдеше, че нервната система на здравото дете се определя от редуването на активност с четене и дълбок следобеден сън. Последното много ме терзаеше, особено, когато не ми се спеше. Имах мълчаливото съгласие на баба да чета, но да не шумя. На мен, пък, като ми кажеха „можеш да правиш това, само ако…“, тогава ми се доспиваше. Ползвах меланхолията на знойните жеги за подходящ фон на унасянето ми в сън. И гугутката от двора, ми помагаше с равноделен зов, като през фуния, която бях сигурна, отдалечаваше от човката си, и звукът пристигаше в съня ми, хем със закъснение, хем заглъхващо.
Баба имаше образцов дом. Къщата ни беше зад Културния дом, в центъра на градчето.
В съседство, деляхме двора с комшии, които отглеждаха биволица в техния. Пълен контраст с градско благоприличие. До колкото си спомням от разговорите, на вечеря, общинските власти бяха безсилни да премахнат причината за ароматния тор от пъпа на града.
Малко преди да се спомине баба, мисля, се беше споминала биволицата и въздухът се прочисти. Ухаеха игликите и момините сълзи от двора, касисът имаше възкисел вкус, но не ми се налагаше да си запушвам носа, докато го ям. Брането на черешите и вишните се превръщаше в удоволствие – береш и ядеш, докато брат ми, отдолу, ме плашеше, че ще ми поникнат костилките в корема. Така щяло да стане. Да.
Всяко лято малкото населено място тръпнеше покрай домакинството на международното детско състезание по художествена гимнастика „Златен обръч“. Пристигаха гимнастички от далечни страни и баба беше изключително горда, че градчето заслужава тази чест, именно заради усилията й да го приведе в ред.
Спомням си всяко състезание в Културния дом. Огромният светложълт тепих, съдиите, знамената и момичетата, които излизаха на един поглед, в ляво от мен, разстояние –изправени, с вдигнати брадички, с остър шпиц на стъпалата и бляскаво красиви. Музиката започваше и аз в захлас наблюдавах редуването на уредите, ведно с грацията на момичетата.
Привечер, из центъра на градчето, ги виждахме да се разхождат все така изправени и красиви, а на мен ми идеше да се изфукам с постижението на баба ми: „ама виждате ли колко чисто и красиво е тук. Защото няма биволици. Утре ще ви гледам на обръч.“
Всичко беше чистота и култура. Точка.
После, ами после се събудих един ден. Баба я нямаше. Ние, с брат ми бяхме пораснали и отдавна имахме своите продължения в родословието. Мама, брат й и двете й сестри, отдавна бяха продали къщата.
Наскоро ни зачовърка и отидохме да си я видим. Къщата. Мислехме да наминем от там, да хвърлим едно око през оградата, ей така, като да погледнем пак за малко през окуляра на детството.
Собственикът се оказа там, видя ни, че се помайваме, разбра кои сме и ни покани вътре.
И като ни удари една миризма. Ние се споглеждаме, аха да си кажем, че е оживяла онази биволица, но вървим в нишка след човека, а той ни води, един такъв, горд, навътре в двора да ни показва какво отглежда – фазани, пауни, сърни и елени, прасета…В натурална среда на пъпа на градчето, току зад Културния дом, в двора на къщата на баба. Сякаш някой беше намерил и отворил времева капсула.
Стягал ли те е обръч около гърлото някога, Раде?!
klementinasblog 