И я гледах, същата си е. Държи курса като истински капитан на младостта. Елисавета.
Чакам да я взема от училище. Излиза последна. Трябвало да обясни как се хваща топката на „Народна“ без да ти извадят въздуха.
Сутринта си обула дънките – чарълстон (много почнали да я кефят), сложила една бяла тениска с две листенца и жълдче, паднало до тигела на долния ръб (вече не й се носели претрупани принтове, трябвало по – семпло).
Дългата й коса, осветена през огнените скрижали на залеза, с цветове, които сякаш гледам през кестеняво-опушен филтър, се мята отривисто от двете страни на бялото й лице, а току под зелените ириси, пролетта, като че е посипала още рижави лунички.
Бретон – леко на чомпи. Фибите вече били ретро и бебешки!
Нарисувала си очила – ленънки. Интересно й било да види дали щели да я накарат да ги измие, което тя нямало да стори, ама чакала до последно. Юпиии. Била победила.
Мъкне си огромната раница. Походката – калпазанска. Леле, нямам никакви забележки 😁.
Казва „чао“ на едната приятелка, успокоява другата, че голяма работа като не успяла да напише всички задачи на теста, вика й „спокойно, това е само моментно състояние на знанията ти“. Обещаха си с третата, че тази вечер пак ще четат „онази блогърка“.
Докато се усетя, се наведе и целуна един ротвайлер.
Дойде най-накрая и моя ред.
Прегърна ме и изпя тихичко „Hey, Jude don’t let me down“.
Дълго я зяпах преди това, а после в един миг разбрах как спомените ми бяха срещнали мечтата си…
klementinasblog 