Щастие е…

На ул. „Щастие“ в нашия квартал има една странно красива къщурка. Останала от времето, в което по тези места софиянци са си строили вили.
Синьото от небето придобива такава дълбочина, като късче от на баба гоблените, заседнало между две дълголетни секвои.
То да бяха само секвоите в двора, ами и други иглолистни – по-високи, по-високи и много високи.
Едното дърво мога да го нарисувам с четка от по-плътен косъм, която като натисна върху ствола, ще продължа встрани, да нарисувам тежкия от зелени иглички клон и вместо да завия с четката надолу, ще я кривна с един отмерен жест, ей така, като неочаквана усмивка на фона небето 🙂

Проследявам с поглед: всяка форма е прелестна, всеки контур на стените прилично строг по вертикалата. Всяко нещо е така на място, както всяко красиво творение във Вселенски аспект.
Обаче най ми се застоява погледа върху поцинкования купол на куличката.
Като камбанката на момината сълза, сякаш поставена върху зидарията, за да завърши съвсем естетично някак си островърхо.

Или по-скоро капаче за свещи – слагаш го върху пламъка, да има и за утре.

Или пък сякаш разкроена пола, ама по краищата накъдрена и с извивка нагоре.
Абе всичко се закача с наблюдателя.
И хич няма досада, няма нищо вповече, и така магнитно…
Простете, че нямам снимка.