Един неразделен випуск

Снощи, докато се залпваше балът на випуск 2019, а нашата другарска среща „25 години от завършването ни“ кротко анализираше кой какъв доктор е станал и кои от неврозите ни са наследили децата ни, се хванахме на еленкиното хоро почти всички празнуващи.
Пристъпвайки надясно, пазех роклята на госпожата ни по химия (тази жена, както впрочем единодушно отбелязахме, беше точно толкова красива и витална, както когато ни забърка главите с химията преди четвърт век), по мен идваше девойка от новозавършилите.
Беше хванала роклята си отстрани, че да сколаса със стъпките и същевременно с малките си пръсти бяхме сключили завера „довери ми се, животът си заслужава хорото“.
Увивахме се между трапезите с непокътнати чинии шопска салата и пържоли. До всеки два прибора имаше един трети, с дисплей и отворен фейсбук.
Аз може и да внимавах в движенията на танца, но в главата ми валяха определения за динамично химично равновесие, закон на Раул, константа на Планк.
Помислих си как на тея, младите само изкуствени мигли са им в главите и на татко им съдържанието на банковата сметката, пък ние, с 25 годишния опит, ехеее докъде го докарахме. Зачудих се как тази брилянтно изглеждаща преподавателка по химия ни обожаваше като клас, но сега в очите й блестяха обожанието и удоволетворение от постигнати успехи на новия й випуск.
И в посоката на гайтаните, които описвахме с крака, усукването на стъпките под нас, сменянето на позицията на тялото, с врътване ту на дясно, ту в другата посока, трепването на раменете, ръцете ни – ту долу за свръзка, ту горе за емоцията на танца, погледите, които се срещаха при увиването на хорото, всичко това беше мост, построен от омрежените ни съдби.
Не сме различни поколения с огромна дупка в качеството на ценностните ни системи.
Всички сме деца на учителите ни.
И те са тези, които обичат всички поколения.
Те ще намерят смисъл и в това, и в новото.
Тези учители, които останаха в системата са златотърсачи.
И са богати с усмивката и търпението си. До завършването на поредния випуск.
Защото няма изсечени монети злато в реката.
Има песъчинки, които се превръщат в злато.
А формулата на алхимията е „Любов“.

Селско да ти е

На село залезите могат да ослепят очите ти. Не със сила, а от зяпане.

Може да се кара Балканче срещу тях.

Да си толкова ухилен, че да не разбереш как си налапал пчела и още няколко мушици, завалиите.
Може да се пънеш по баирите и под краката ти да усещаш напрежението на спиците и притракването на веригата.

Улучваш пробивите на остарелия асфалт и слаломираш между буци пръст, оставени от някоя каруца. Лястовичетата летят в близост над главата ти, нали ще вали, а коремчетата им приличат на корпуси на самолети.
Няма, няма и някой майски бръмбар сбърка коридора си за летене и те перне, я по ухото, я по врата.
Караш изправен. После седнал, ама с разперени крака. Пробваш без ръце, ама така и не се научи. После обръщаш рязко и караш по инерция.
Абе сещаш се, че имаш контра. Пробваш звънеца и стряскаш момичето с разпилените коси – кара до теб, със същата скорост и прави същото като теб. Като на игра.
Ха, можело и да плюе настрани. Ама вече не върху себе си. И ти, и сянката ти сте едно и е хубаво да си го знаеш…
Мирише на далечината на залеза. Винаги привлича тази миризма, ей!
Ама като си сложил коприва на котлона и свекърва ти не е длъжна да ти я варди…

Isn’t she…

След дългото пътуване към Ross on Wye, графство Херефордшър, регион Западен Middlelands, фермите там, срещите и интервютата с българските работници, брифингите с английските ни колеги, двете с Дени пътуваме назад, отново из средните земи на Англия.
Това е едно обшиииирно зелено пространство.
Не е това.
По-скоро е плътна зелена повърхнина.
Тц. И това не е.
Мисля, че събирателният образ на английската земя е огромна зелена завивка, изпод която съм се завряла сега и търся думи.
Издува се, затихва, ако и да е равна на моменти, после следват големи вълнообразувания. С овце и крави като на картинка. Под дъжда. И в капките по прозореца, увеличени с лупа.
Англия е едно красиво петолиние с порядъчно и изискано звучене.
Езикът е ах!
Напълно синхронизиран с фонетиката на истинския английски език.
Ууудъ ю лааайк мооор кофиии – обръща се Сю да ни попита в колата – дори да има съгласни в края на всяка думичка, те се омекотяват от удължаването на звука на гласните и стават пухкави, бледи и полегнали. Целият израз придобива една лежерна мелодичност, която притваря клепачите ти с ласка, по връхчетата на миглите ти.
Нищо не разбирам по-натам, но и не искам някак си.
Хвърлям поглед към Дени.
Като я виждам как се рее, мисля, че и тя е Алиса в страната на чудесата. Щом Алиса може да е малка и голяма, значи може да е и двете ни, едновременно, isn’t she…