На село залезите могат да ослепят очите ти. Не със сила, а от зяпане.
Може да се кара Балканче срещу тях.
Да си толкова ухилен, че да не разбереш как си налапал пчела и още няколко мушици, завалиите.
Може да се пънеш по баирите и под краката ти да усещаш напрежението на спиците и притракването на веригата.
Улучваш пробивите на остарелия асфалт и слаломираш между буци пръст, оставени от някоя каруца. Лястовичетата летят в близост над главата ти, нали ще вали, а коремчетата им приличат на корпуси на самолети.
Няма, няма и някой майски бръмбар сбърка коридора си за летене и те перне, я по ухото, я по врата.
Караш изправен. После седнал, ама с разперени крака. Пробваш без ръце, ама така и не се научи. После обръщаш рязко и караш по инерция.
Абе сещаш се, че имаш контра. Пробваш звънеца и стряскаш момичето с разпилените коси – кара до теб, със същата скорост и прави същото като теб. Като на игра.
Ха, можело и да плюе настрани. Ама вече не върху себе си. И ти, и сянката ти сте едно и е хубаво да си го знаеш…
Мирише на далечината на залеза. Винаги привлича тази миризма, ей!
Ама като си сложил коприва на котлона и свекърва ти не е длъжна да ти я варди…
klementinasblog 