…и този паяк си разпнал паяжинката на четири дрянови пъпки, та чак изглежда да си е прострял трапезната покривка и тъкмо тогава му сервираха порция китайско със сладко кисел сос. Хлебарката от съседното кьоше на гредореда, в извехтелия навес, която дълго беше плувала в останки от ферментиралото вино.
Просто мършавата котка топна муцуна в канчето, хлебарката се закачи на трите сензорни косъма над очите, а сетне като изтръска рижата си главица, котката изненада паяка Хемингуей с тази меланхолична вечеря.
Отвън залезът пошиваше с цикламенооранжеви конци своят стогодишен гоблен…
Тогава някъде се събудих, а на моят сънен хоризонт, който се очертаваше от ръба на матрака бяха кацнали чифт маслинено черни и толкова изпъкнали, влажни очи на Тин Тин, съдържащи въпросите на цялото му битие: „а наградка, че не те събудих с език?
Ще пишкаме ли днес или да си избера средата на коридора?
Нещо да имаш за зъбен камък?“
klementinasblog 
Кълна се, ако някога си осиновя паяк, ще го кръстя Хемингуей.