Когато връщам очите на мястото им, наблюдавайки под арката на клепача, виждам подобен образ на слънчевия диск, полузахлупен от разтеглено парче облакова материя. Убеждението, че ей сега лъчите ще стопят нишките въздушна вода, се оправдават и жълтия филтър от изгоряла трева покачва нивата на хубавите хормони в мен. Начупените кичури от несресаната ми коса, все се чудят откъде да намерят дъска за сърф, че да съответстват на вятъра.
Само да поискам да се надигна от текстиленото море на чаршафите, погледът ми скоква върху гребените на образувалите се вълни.
Опитвам се да се задържа седнала на койката, зарила стъпала в пясъка под нея, но явно атмосферното налягане ме гътва и продължавам да гледам към хоризонта, който вече не пресича гледката, а става продължение на мислите ми.
Едно премигване разстояние и рибарската колибка се разтърсва от тътен, изпуснат зад гърба на диригента. Някой акордира пианото твърде гръмко. И тъкмо тогава клавишите започват да рисуват в различни тоналности на мокрото, капки, този път идващи от небето.
Картината съвсем се втечнява и кадрите заваляват един след друг и не ми дават да упражня собствената си воля, да завъртя глава и да огледам.
От тавана висят канапени връвчици с въртящи се огледалца и започвам да чакам обръщането им по подходящ ъгъл, че да се ориентирам къде съм.
Хоп, едно стъкълце ми показа миг, налазен от гъста, млечна въздушна пелена, която се опитва да обере с пръст пяната на вълните. Друго парченце стъкло ми загатна за нежен шум от валящи небеса, които слепват капандурите на съзнанието…
Чувам и наклона на метличината избуяла зад подслона ни.
Опитвам да приспособя взор през папратовите пръчки, служещи за щора и пак капка отнася и последното ми очакване за реалност…
Мислите се губят като избледняващи субтитри на разказите ми…
И да, нежен е дъждът, а светът е пуст на цветове и е ням, в сънно бяла лодка…
klementinasblog 