Понор

Когато залезът огрява дясното ти рамо и е толкова залез, колкото ти, ако беше паднал на йога килимчето за стойка планк и можеше да стреляш със снайпер от този ъгъл, напред.
Светлинното шоу се изиграва всеки ден, като върти своите номера под различни ъгли в спектъра от 180 тия градус до нулевия такъв.
Да речем, с присвиване на око, като опитен геодезист, че точно сега лъчите огряват под 10 тия градус, което си е почти успоредно на земната повърхнината.
Автомобилът се движи по билото на понор, а отпред се мяркат две три махали, но трябва да проточиш шия и да се повдигнеш, докато се движите или да използваш аванса от някой ненадеен скок, поради съприкосновението на гумите с разпръснатата карстова скална маса по пътя, за да си сигурен, че изтърбушените червеникави петна са именно покриви на къщи. Вярно. Къщи, фургони, някакви огради, някакви дворове.
Гледката гнети, някак, и осъзнаваш, че тези две, три махали, са се утаили на дъното на земна вдлъбнатина, а светлината достига само до ръба на прилежащите им хълмове.
Като че някой е сипвал в кана и ги е залял, ама с тъмна прозрачна материя – хем влага, хем студ, хем самота…
Неизбежно се гмуркаш в акция за оцелели. Няма да спасяваш, но поне да видиш, че там има някой – как се оправя, той си знае. Ти да видиш, че има и тъма, той да види, че има друг свят, идва отгоре, от светлината и да запали своята…

Somebody’s painting

Артерия

Боядисвам врата и рамка.
Идват ми идеи и дорисувам декоративното стъкло на вратата (от месеци го бавя).
Минавам втора ръка. После пак птица в стъклото.
Елисавета готви първите си пълнени чушки. Сама от А до В. Защото не знае как се готви до Я.
И защото леля ми се смее гърлено, когато й разказвам за Елисавета по този начин. Ще избухне да се смее, ако й разкажа, че аз рисувам, а не я гледам как се маже.

Сега Ети ми говори за леля ми, която е в болница по спешност и успява да се събужда от внезапните си тръгвания…
Пита ме дали трябва човек да се грижи за мозъка, сърцето и вените си, точно така, както се грижи за вишните, райските ябълки и смокините на лозе. И им се радва. И ги раздава.

След малко, вече съм на друг детайл от витража, но хвърлям поглед към нея.

Придърпала един стол, седи пред печката, чете „Старогръцки легенди и митове“ (дочита я бавно от седмици) и запържва ориз с лук.
После оставя книгата и я чувам:
„Я, по-добре да се помоля“.
Бърка сместта за чушките.
Сипва подправки. Шепне.
Казва ми нещо, не я чувам.
Обръщам се и срещам погледа й:
„Трябва да е жива още, мамо“…

Рисувам още две птици. Феникс…

Полет над Исландия

Аз тръгнах по горите
да прескачам глухарчета.
И свистят ми петите,
а очите ми – фарове.
От косите ми паяжини плете си небето.
И в мрежа от обич улавя елфите в мен.
Всъщност изпращам те и подире ти тичам.
Снимай отгоре на какво ти приличам.
Ще отскачам далече, почти колкото там е.
И ще чакам в здрача твойто послание.
Ще докосвам жицата на твоята мисъл и в s.o.s ритъм ще рисуваме китове.
И ще вплитам безмислие в думи от рими, ще ми казваш „зелено е“, а аз ще напиша колко е синьо.
Твоите гейзери и вулкани ще изглеждат велики, а при мен в тънки строфи ще се нижат картини.
Ще опишем Вселената – ти ще виждаш, аз ще говоря.
Ще усещаме колко е бременна и как това не ни стига…