Когато залезът огрява дясното ти рамо и е толкова залез, колкото ти, ако беше паднал на йога килимчето за стойка планк и можеше да стреляш със снайпер от този ъгъл, напред.
Светлинното шоу се изиграва всеки ден, като върти своите номера под различни ъгли в спектъра от 180 тия градус до нулевия такъв.
Да речем, с присвиване на око, като опитен геодезист, че точно сега лъчите огряват под 10 тия градус, което си е почти успоредно на земната повърхнината.
Автомобилът се движи по билото на понор, а отпред се мяркат две три махали, но трябва да проточиш шия и да се повдигнеш, докато се движите или да използваш аванса от някой ненадеен скок, поради съприкосновението на гумите с разпръснатата карстова скална маса по пътя, за да си сигурен, че изтърбушените червеникави петна са именно покриви на къщи. Вярно. Къщи, фургони, някакви огради, някакви дворове.
Гледката гнети, някак, и осъзнаваш, че тези две, три махали, са се утаили на дъното на земна вдлъбнатина, а светлината достига само до ръба на прилежащите им хълмове.
Като че някой е сипвал в кана и ги е залял, ама с тъмна прозрачна материя – хем влага, хем студ, хем самота…
Неизбежно се гмуркаш в акция за оцелели. Няма да спасяваш, но поне да видиш, че там има някой – как се оправя, той си знае. Ти да видиш, че има и тъма, той да види, че има друг свят, идва отгоре, от светлината и да запали своята…
klementinasblog 