Бубено ми е днес. Цял ден съм в полусън.

Пътуваме из села, в западните покрайнини.

Небето е като на Елисавета следите от снощния айрян по стените на чашата.

Гледах ги дълго, преди да я измия. Приличаха на песъчливи хлътвания, както Мелнишките пирамиди. Но наблизо е с. Прекръсте и после с. Разбоище.

Някак сънят изобилства над чувството за остатъчна реалност и двамата виждаме разорана земя, на едри, чак огромни буци, като развълнувано, кално море. По средата на картината две вани. От чугун. Насред морето, нали се вижда добре?!
Между тях подпряла, с длани, главата си, една женица. Човек да си помисли, че е корабокруширала. Ама не ни се спасяваше.

Пътят ни дондурка на места с ясни отскоци, тамън се смеем, защото каквото и да си говорим, на големите бабуни, прекъсваме разказите си, ако са ни мили езиците. Аз вече се бях прехапала.
И виси табелка на една междумахленска спирка. Скърца, хваната на две места с вериги, с по две, три халки. Докато се поместваше от течението, ми бликна глазираната й повърност, а надписът гласеше „Приятен път“. Пфффф 🙂

После насред нищото, дето сте пътували вече има-няма двайсет самотни кадъра на пейзажи, няма ли да ти е странно да видиш дървета овързани с лилав сезал. Яко лилаво. С възелчета. Все си мислех, че по електропастирите трябва просто да тече ток. Но това да тече лилав ток, не е ли като откачен сън.
На мен ми беше като следа за друга странност.

Насреща село Молак, от което пътят води към балканска височина, ние естествено ще я разнищим тая следа.

И сме на върха, след многото завои, на чиито ъгълчета сме спирали, че то гледки ли се бяха открили. Дарове на съня.

Гледки в цвят, сякаш някой беше ръсил щипка ябълково оранжево, с оксидиран железен прах (абе мъничко ръжда), шепи рапично жълто, сухи късчета от торта „червено кадифе“.

Този някой беше оставил и малкото зелено, да не претрупа картината.

Излизаме на едно равно място, отгоре на високото и хоп, табелка на с. Равна.

Мче, какво друго да е?!

Толкова да иска човек да снима, да нарисува, да преразкаже. Да поиграе със светлината.Тук да изпъкне балканския солей, там да се вдлъбне земна трапчинка. Ми не е същото, като наяве.

Размислих се, че и фотографията, и художественото изкуство разказват, пресъздават, но не раждат първородния изглед. В лингвистиката, като преразказваш, връщаш едно време назад.

Ако искаш да си оригинала на гледката, трябва да си Бог.

И кой си?!

От толкова есенен меланж, нямаш сили да знаеш. Просто Си…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s